всичките потънали спомени от детството) има някакъв възхитителен образ на идеалната жена, нещо като Еврейската Гризелда. Тя е Рут и Естер и Исус и Мария, събрани в едно. Тя винаги подава и другата буза. Тя е превозно средство, плавателен съд без никакви свои нужди или желания. Когато мъжът й я бие, тя го разбира. Когато е болен, тя го гледа. Когато децата са болни, тя ги гледа. Готви, домакинства, управлява магазина държи счетоводните книги, изслушва проблемите на всекиго, ходи на гробища, плеви гробовете, сади градината, търка подовете и седи спокойно на горния балкон в синагогата, докато мъжете рецитират молитви за женската малоценност. Тя е способна на абсолютно всичко, освен да се самопредпазва. И тайно аз винаги се срамувам от себе си, че не съм като нея. Добрата жена би се отказала от своя живот, за да се грижи и да подхранва лудостта на мъжа си. Аз не бях добра жена. Трябваше да правя прекалено много други неща.
Но ако имах пропуски с Брайън — наваксах си го двойно с Чарли Филдинг. Чиста проба мазохизъм — добър, здрав, „нормален женски мазохизъм“. просто нищо не може да се сравни с връзката ми с Чарли (която последва брака ми с Брайън). Интересно как винаги даваме на следващия мъж това, което сме спестили от предишния. Психологически случай на „разглезване“ на второто дете.[258[ 259]
13.
ДИРИГЕНТЪТ
Земетръс ли е това или просто шок?
Хубава супа от костенурка ли е
или само имитация?
Коктейл ли е чувството на радост,
или това, което изпитвам,
е истинската тръпка?
Вярно ли е усещането ми, или греша?
Бах ли ще чуя или само песен
на Коул Портър?
Чарли Филдинг („Чарлз“, както се подписваше) беше висок, прегърбен и изглеждаше като Скитника евреин. Носът му бе изключително дълъг и гърбав, с потръпващи ноздри, а малката му, изтеглена надолу уста имаше кисело изражение — нещо средно между презрението и меланхолията. Кожата му беше жълтеникава и с нездрав вид, опустошена от акне, което все още го тормозеше от време на време. Носеше скъпи спортни сака от туид; те висяха на раменете му като на телени закачалки, а коленете на панталоните му просветваха изтумбени. Джобовете на стария му Честърфилд бяха постоянно издути от книги с меки корици. Върхът на диригентската палка стърчеше от олющеното му куфарче от свинска кожа.
Ако го бяхте видели в метрото или когато ядеше самотната си вечеря при „Шрафт“ (там записваше консумацията на сметката на баща си), щяхте да предположите по изражението му, че е в траур. А нямаше нищо такова — освен ако диригентът не беше предварително в траур за родителя си (чиито пари по предопределение трябваше да наследи).
Понякога, докато чакаше да пристигне вечерята му (крем-пиле, топъл фондан синди с шоколадов сладолед), вземаше от куфарчето си някаква партитура, хващаше диригентската палка в дясната си ръка и започваше да дирижира оркестър от въображаеми музиканти. Правеше това съвършено несъзнателно и очевидно без никакво желание да се набива в очи. Просто забравяше за хората около себе си.
Чарли (майка му го беше кръстила на Бони принц Чарли, а Чарли бе в края на краищата Еврейски принц) живееше сам в гарсониера в Ист Вилидж. В същия квартал, който бедните му предци са обитавали преди две поколения. Венецианските жалузи бяха покрити с мазни черни сажди и пясък скърцаше под краката ви, когато ходехте по голия под. Декорът бе спартански: кухненски бокс, чиито шкафове зееха винаги празни с изключение на кутии със сушени кайсии и пликчета корави бонбони; имаше още пиано под наем, единично легло, магнетофон, портативен грамофон, два кашона с плочи (които така и не разопакова, откакто ги бе донесъл от къщата на родителите си преди две години). До прозореца се намираше авариен изход към мръсен двор, а отсреща живееха две лесбийки на средна възраст; понякога те забравяха да пуснат щорите. Чарли изпитваше отбранително презрение към хомосексуалистите, каквото хората често изпитват, когато тяхната собствена сексуалност ги притеснява по някакъв начин. На него му се чукаше непрекъснато, но ужасно се страхуваше да не се покаже вулгарен. Харвардското му образование беше предназначено да угаси всяка вулгарност, тлееща дълбоко в гените му, и макар че му се ебеше, не искаше да го прави по такъв начин, че да изглежда недодялан — на самия себе си и на момичетата, които се опитваше да съблазни.
Забелязала съм между другото, че освен ако човек не е роден гений, харвардското образование е перманентен пасив. Не толкова поради самото образование, което получават там, а най-вече заради това, което си въобразяваха, че трябва да бъдат те и занапред — гларуси от Харвард: аура, атмосфера, произношение, нежни спомени от Ривър Чарлз. Това по-скоро ги прави инфантилни и ги принуждава да се бутат из коридорите на рекламните агенции с развети зад тях връзки. Принуждава ги още да търпят отвратителната храна и мизерните тапицерии в Харвард клуб само и само да впечатлят някое сладко младо маце с непресъхващия извор на слава — тяхната диплома.
Чарли носеше този харвардски багаж. Беше се дипломирал със „среден 3“ и въпреки всичко се чувстваше невероятно по-пълноценен от мен с моето Фи-Бета-Капа от мърлявия декласиран „Барнърд“. Имаше усещането, че в Харвард е бил докоснат с четката на изтънчеността и независимо от всичките провали в живота му е все още (както би го изпял хорът на Гилбърт и Съливън) човек от Харвард.
Почти неизменно Чарли спеше до обяд, после ставаше и закусваше в някой оцелял от старите емигрантски времена млечен бар. Но два пъти седмично се измъкваше от леглото в девет часа, вземаше метрото и отиваше в града, в едно музикално училище; там преподаваше пиано и дирижираше някаква хорова група. Парите, които печелеше от тази работа, бяха незначителни, но той живееше главно с лихвите от капитал, вложен от баща му на негово име, но поставен под попечителство. Бе изключително потаен за размера на този доход, сякаш това е някаква мръсна тайна. Макар винаги да съм предполагала, че ако стиснатостта не беше в кръвта му, Чарли можеше да живее някак си не толкова мизерно, колкото го правеше.
Все пак съществуваше мръсна семейна тайна и вероятно тази беше причината, поради която парите го смущаваха до такава степен. Семейството на Чарли се беше срещнало с тях благодарение на чичото на Чарли — чичо Мел, — известният псевдо-WASP, паркетен кавалер, който се носеше плавно през тридесетте години, със зализана с брилянтин черна коса, с коригиран хирургически нос и с танцуващата си shikse съпруга. Мел Филдинг направил доживотна кариера, опазвайки тайната за еврейството си, и склонил да подели богатството си със семейството само при условие, че и те всички оправят носовете си и сменят имената си от Фелдщайн на Филдинг. Чарли отказал да се подложи на пластична операция, но взел името. Все пак бащата на Чарли, наистина ампутирал половината си нос (в резултат на което в крайна сметка заприличал на евреин с абсурдно малък нос). Но главното било, че семейство Фелдщайн напуснало Бруклин и се озовало в Бересфорд (това позлатено гето, този псевдозамък) на Сентръл парк уест.
Фамилният бизнес се крепеше на международна верига от училища за танци, които подсигуряваха срещу заплащане доживотно членство на самотни стари хора. Не беше точно рекет или поне не повече, отколкото психоанализата или религията, или групите за запознанство, или розенкройцерството можеха да се нарекат рекет, но подобно на тях паркетното общество също
[# WASP — White Anglo-Saxon Protestant — бял англосаксонски протестант. — Б. пр.]
[## Shikse (евр.) — човек от нееврейски произход (презрително). — Б. пр.]
обещаваше край на самотата, на безсилието, на страданието и, разбира се, също така разочароваше много хора. Чарли бе работил в танцувалния бизнес няколко лета по време на следването си, но въпросното обстоятелство беше само символичен жест. Той мразеше всякакъв вид работа — дори ако тя се състоеше в това да се плъзгаш бавно по дансинга с някоя осемдесетгодишна стара дама, която току-що е станала
