тях. Боговете и бащите бяха сразени.
В клиниката „Линда Белла“ в Ла Джола илюзията за волунтаризъм се поддържаше стриктно. Сестрите носеха шорти бермуди, а докторите — спортни ризи, панталони от рипсено кадифе и шапки за голф. Пациентите бяха в подобно облекло сбирщина и се мотаеха наоколо сред декор, който приличаше на луксозен мотел, допълнен с плувен басейн и маси за пинг-понг. Хората от персонала изглеждаха упорито жизнерадостни и се опитваха да се преструват, че „Линда Белла“ е по-скоро някакъв курорт, отколкото мястото, където ви изпращаха, когато вече никой у дома не знаеше какво повече да прави с вас. Докторите не препоръчваха дълги сцени на раздяла. С Брайън се видяхме за последен път в пуста зала за трудова терапия, където той злорадо разтриваше парче мазна глина върху една от масите.
— Вече не си част от мене — рече ми. — По-рано беше част от мен.
Мислех си колко мъчително беше да си част от него и как почти бях достигнала точката, в която щях да загубя собствената си идентичност, но не можех да му кажа това.
— Ще се върна — рекох.
— Защо? — озъби се той.
— Защото те обичам.
— Ако ме обичаше, нямаше да ме докараш тук.
— Това не е вярно, Брайън, лекарите настояха…
— Знаеш, че лекарите не разбират нищо от Господ. А не им и трябва. Но си мислех, че ти разбираш. Ти си като всички останали. За колко сребърника ме продаде?
— Искам само да си по-добре — прошепнах тихо. — Да се оправиш.
— Да се оправя от какво! Даже и да се оправя, как те ще го разберат, след като самите те са болни. Забравила си всичко, което знаеше. Те са промили и твоя мозък.
— Искам да се оправиш така, че да не вземаш повече лекарства… — казах.
— Това са глупости и ти го знаеш. Те ти дават лекарство като начало и после го използват като показател за здравето ти. Щом съдържанието на лекарството е високо — ти си зле. Ниско ли е — си по- добре. Един напълно затворен кръг. Поначало кому е нужно тъпото им лекарство! — Брайън удари диво глината.
— Знам — кимнах.
Да си кажа право, бях напълно съгласна с него. Положително лекарските категории за здраве и за болест бяха доста по-смахнати и от тези на Брайън. Бяха така очевидно банални, че ако той беше Господ, те нямаше да го разберат.
— Всичко е въпрос на вяра — продължи Брайън. — Винаги е било въпрос на вяра. Моята дума — или думата на множеството. Ти избра множеството. Но Това не е правилно. И още повече — ти го знаеш. Изпитвам съжаление към теб. Толкова си малодушна. Никога не ти е стигал куражът. — И разточи глината на тънка палачинка.
— Брайън, трябва да се опиташ да ме разбереш. Чувствах, че ще рухна под напора. Родителите ти постоянно ми крещяха. Докторите ме поучаваха. Престанах да знам коя съм…
— Ти ли си била под напор! Ти! Кого заключиха — теб или мен? Кого натъпкаха с торазин — теб или мен? Кого продадоха в робство — теб или мен?
— И двама ни — отвърнах през сълзи. Гигантски солени капки се стичаха надолу по лицето ми и в ъглите на устните. Бяха вкусни. Сълзите имаха такъв утешителен вкус. Сякаш можехте да изплачете цяла нова утроба и да пропълзите вътре в нея. Алиса в своето собствено море от сълзи.
— И двама ни! Ама че майтап!
— Вярно е — рекох, — и двамата ни нараниха. Ти нямаш монопол над страданието.
— Върви си. — Брайън взе омекналата глина и започна да я точи във формата на змия. — Отивай в манастир, Офелия. Удави се, хич не ми пука.
— Изглежда, не си спомняш, че направи опит за покушение над живота ми, нали? — Знаех, че не трябваше да изричам това, но просто бях страшно ядосана.
— Твоят живот! Ако ме обичаше, ако знаеше проклетото значение на думата „жертва“, ако не беше такава разглезена пикла — нямаше да ми пробутваш тази тъпотия за живота си!
— Брайън, не си ли спомняш?
— Да си спомням какво? Помня как ме затвори — ето кое си спомням!
Изведнъж ми просветна: имаше две версии на кошмара, който бяхме изживели — неговата версия и моята версия, — и те въобще не съвпадаха. Брайън не само че не изпитваше съчувствие към моето нещастие; той дори не го подозираше.
Нямаше спомен дори за събитията, които го бяха изпратили в болницата. Колко други версии на нашата действителност имаше всъщност? Моята версия, на Брайън, на родителите му, на моите родители, на лекарите, на сестрите, на социалните работници… Безкраен брой версии, безкраен брой реалности. Брайън и аз бяхме преживели общ кошмар, а сега се оказваше, че нищо не сме преживели заедно. Бяхме влезли през една и съща врата в едно преживяване, а после се бяхме лутали в различни тунели, клатушкали в различна тъма сами и най-сетне бяхме изплували на противоположните краища на земята.
Брайън ме фиксираше студено, все едно че бях заклетият му враг. Кълна се в живота си — не мога да си спомня прощалните ни думи.
На нас с баща ми ни оставаше цял следобед и цяла вечер преди обратния полет за Ню Йорк. Наехме кола и отидохме до Тихуана, където купихме малко изцапана pinata — яркорозово магаре. Вървяхме по улиците заедно и коментирахме „местния колорит“, правехме обичайните забележки относно бедността на хората и великолепието на църквите.
Баща ми е все още хубав мъж, който изглежда с около петнадесет години по-млад от своите шестдесет; суетен е по отношение на физиката си и на оредяващата си коса; върви с пружинираща походка, която е станала характерна и за мен. Ние изглеждаме еднакво, ходим еднакво и двамата сме пристрастени към игрословиците и остроумията и въпреки това някак си трудно успяваме да комуникираме. Винаги сме леко смутени в присъствието на другия, сякаш всеки знае някаква страшна тайна за нашата връзка, но не може да я изрече. Каква би могла да бъде тази тайна? Спомням си го да чука на стената между спалните ни, за да ме успокои и да уталожи страха ми от тъмното. Спомням си го как сменяше чаршафа ми, когато се подмокрях на тригодишна възраст, и как ми правеше топло мляко, когато бях на осем и страдах от безсъние. Спомням си го как ми каза веднъж (след като станах свидетел на страшен скандал между родителите си), че те ще останат заедно „заради мен“… но дали имаше нещо друго — прелъстяване в детството или някаква първична сцена, — моята свръханалитична памет все още не се бе върнала толкова далеч назад. Понякога мирисът на парче сапун (или някоя друга домашна субстанция) изведнъж извикваше отдавна забравен спомен от детството. И тогава се чудех колко ли други спомени остават скрити от мен, в недрата на собствения ми мозък; всъщност собственият ми мозък ще се окаже последната велика terra incognita и аз ще бъда изпълнена с почуда пред перспективата да открия там, някой ден, нови светове. Представете си загубения континент Атлантида и всичките потънали острови от детството — в очакване да бъдат открити! Вътрешното пространство, което никога не сме изследвали, както трябва. Светове в световете — в световете. И най-прекрасното е, че те ни очакват. Ако не успеем да ги открием, то е само защото все още не са построили подходящото средство — космически кораб или подводница, или стих, — което да ни отведе при тях.
Ето защо, отчасти, пиша аз. Как бих могла да зная какво мисля, без да видя какво пиша? Писането ми е подводницата или космическият кораб, дето ме отвеждат до непознатите светове вътре в главата ми. И приключението е безкрайно и неизчерпаемо. Ако се науча да строя подходящото превозно средство, бих могла дори да открия още територии. И всяко ново стихотворение е ново возило, предопределено да дълбае малко по-дълбоко (или да лети малко по-високо) от предишното.
Бракът ми с Брайън вероятно приключи през този ден, докато се разхождах по улиците на Тихуана с духовития си баща. Той се опитваше с цялото си умение да бъде жизнерадостен и полезен, но аз бях затънала дълбоко в собственото си чувство за вина. Това беше дилема: ако останех с Брайън и се опитах да заживея с него отново, щях да полудея или най-малкото почти да се откажа от собственото си аз. Но ако го оставех сам с лудостта му и в ръцете на докторите, аз го зарязвах точно когато имаше най-много нужда от помощ. В известен смисъл се оказвах предател. Всичко се свеждаше до избор между мен и него и аз бях избрала себе си. Чувството ми за вина ме преследва още. Някъде дълбоко в съзнанието ми (редом с
