Е, най-после намерихме място! Единственото пусто кътче на борда. Абсолютно съвършеното убежище — едновременно символично и практично (освен че нямаше легло): еврейския параклис в туристическа класа!
— Фантастично! — провикнах се, опипвайки за осветлението и разбирайки какво сме намерили. — Какъв декор! Пейки! Звездата на Давид! Дори Петокнижието — велики Боже! — бях вече наострена. — Просто ще се преструвам, че съм девствена весталка или нещо такова — рекох и започнах да свалям ципа на Чарли.
— Но няма ключалка на вратата! — протестираше той.
— Та кой ще дойде тук? Сигурно не протестантските ни спътници или англиканският екипаж. А можем и да загасим отново. Ако някой влезе, ще помисли, че се молим. Какво ли знаят за еврейската служба?
— Вероятно ще те сбъркат с пламтящ храст — отвърна той, имитирайки ме.
— Много смешно! — събух гащите си и загасих осветлението.
Само веднъж успяхме да се наебем под взора на Господа, тъй като на следващия ден, когато се върнахме в нашия малък храм на любовта, намерихме вратата заключена. Никога не разбрахме защо. Разбира се, Чарли беше сигурен (в параноята си), че някой (Бог?) е заснел силовото ни съвъкупление, а също така е записал на магнетофон стоновете ни. Прекара в паника остатъка от пътуването. Беше убеден, че в Льо Хавр Интерпол ще ни чака с цял взвод от нравствената полиция.
Времето до пристигането за мен беше пълна тъпота. Чарли седеше в едно от фоайетата, разучаваше партитурите си и дирижираше въображаеми музиканти, докато аз го гледах и кипях от негодувание заради Сали; бях сигурна, че ще я потърси в Париж. Опитах се да я прогоня от мисълта си, но тя все изплувваше, като опаковка, отказваща да потъне в езерото на Сентръл парк. Какво можех да направя? Опитах се да пиша, но не успявах да се съсредоточа. Мислех само за Сали — този суперфалш! Тя беше хванала Чарли на въдицата, както той беше хванал мен. Проблемите на любовта са проблеми на лошо разпределение, по дяволите! Всичко има наоколо, но винаги попадаш не на когото трябва, не когато трябва и не където трябва. Залюбеният получава нова доза любов, а разлюбеният става все по-разлюбен. Колкото повече се доближавахме до Франция, толкова по-убедено включвах себе си във втората категория.
Разбира се, Чарли се провали на конкурса. Още в първия кръг. Въпреки упоритото учене той никога не можеше да запомни партитурите. Не беше скроен за диригент. На подиума изглеждаше така омекнал, както се оказа първата нощ в леглото. Цялото му тяло беше клюмнало. Раменете му стояха извити напред, а гърбът му описваше дъга подобно на преварени cannelloni, загубили пълнежа си. Бедният Чарли — липсваше му чар! Точно обратното на Брайън. Често съм си мислила (гледайки Чарли на сцената), че ако притежаваше само малко от чара на Брайън, щеше да бъде феноменален. Брайън, разбира се, нямаше никакъв талант за музиката. Ех, защо не можех да ги комбинирам двамата! Защо винаги се оказвам с двама мъже, които биха направили един велик мъж? Тази ли е тайната на моя Едипов проблем? Баща ми и дядо ми? Баща ми, който винаги се измъкваше и отиваше да свири на пиано, когато положението ставаше напечено, и дядо ми, който висеше там като кълбовидна мълния, каквато беше, и спореше за марксизъм, модернизъм, дарвинизъм и всякакви други „изми“, сякаш животът му зависеше от тях.
Орисана ли съм да прекарам живота си, като тичам между двама мъже? Единият неуверен и кротък и почти безразличен, а другият толкова пламенен и неуморен, че изхаби всичкия ми кислород?
Типична сцена на масата вечер у семейства Уайт-Столоф. Майка ми Джуд крещи за Робърт Ардрей и за териториалността. Дядо ми Столоф (известен на всички като Папа) цитира Ленин и Пушкин, за да докаже, че Пикасо е имитатор. Сестра ми Клое вика на Джуд да млъкне, Ренди крещи на Клое да млъкне, Боб и Лала хранят горе петте близнаци, Пиер спори на тема икономика с Абел. Клое заяжда Бенет на тема психиатрия, Бенет кашля нервно и се прави на непроницаем, Ренди ме напада за моите стихове, баба ми (Маман) шие и ни призовава да „не говорим като каруцари“, а аз прелиствам списание, за да се укрия зад нещо (винаги с печатно слово!) от семейството си.
КЛОЕ: Айсидора винаги чете. Не можеш ли да свалиш шибаното списание?
АЗ: Защо? За да мога да се надвиквам с всички вас ли?
КЛОЕ: Би било по-добре, отколкото да четеш шибаното си списание през цялото време.
БАЩА МИ (тананикайки „Чатануга чу чу“): — „Чети списание и ще отидеш в Балтимор…“
КЛОЕ (с вдигнати към небето очи, сякаш се молеше): Татко винаги си тананика или прави остроумни забележки. Няма ли най-после да говорим сериозно в тази къща?
АЗ (четейки): Кой иска сериозен разговор?
КЛОЕ: Ти си злобна кучка!
АЗ: За някой, който мрази психиатрията, си навлязла доста в жаргона.
КЛОЕ: Да ти го начукам!
МАМАН (вдигайки очи от ръкоделието си): Засрами се. Никога не съм възпитавала внучките си да говорят като каруцари.
ПАПА (прекъсвайки спора си с Джуд): Отвратително.
КЛОЕ (с цяло гърло): МЛЪКНЕТЕ ВСИЧКИ ЗА МАЛКО И МЕ ЧУЙТЕ!
Чуваше се звук от пиано откъм дневната. Баща ми свиреше собствената си интерпретация на „Begin the beguine“, която изпълняваше преди години на първата продукция на Jubilee на Бродуей. „Когато те започнаха… монахинята… Долетя обратно трепетна музика, толкова нежна…“
Гласът му долиташе до мен през акордите на леко разстроения малък „Стенуей“. Папа и Джудит дори не бяха забелязали, че е излязъл.
— В това общество — казва Джуд — критериите за изкуство се определят от пресаташета и хора от пъблик рилейшънс — което значи, че те не са никакви критерии…
— Винаги съм казвал — прекъсна я Папа, — че светът е разделен на два типа хора: на мошеници и на полумошеници…
Баща ми им отговори с фалшив акорд.
Чарли и аз се разделихме със сълзи на очи в Амстердам. На централната гара. Той заминаваше за Париж и за Хавър (за да се прибере, както казваше, направо в Щатите). Но аз не му вярвах. Заминавах за Йоркшир — независимо дали ми харесваше или не, а и хич не ми харесваше. Сълзливо довиждане. Ядяхме амстердамски херинги и подсмърчахме — и двамата.
— По-добре е за нас да се разделим за известно време, скъпа — рече той.
— Да — отвърнах аз, лъжейки, през зъби (пълни с херинга). И се целунахме, разменяйки си лучена слюнка.
Качих се на влака. Помахах с ръка, която миришеше на херинга. Чарли изпращаше целувки. Стоеше на перона, прегърбил рамене, с диригентска палка, щръкнала от джоба на тренчкота му, с олющеното куфарче, пълно с оркестрови партитури, и с холандски херинги в ръка. И влакът потегли. По пътя от Хук ъв Холанд до Харуич стоях в мъглявината и плачех, мислейки за себе си, която стои в мъглявината и плаче, и чудейки се дали ще мога да опиша това изживяване в книга. С дългия си розов нокът изчовърках още едно парче херинга измежду зъбите си и го изстрелях драматично в Северно море.
В Йоркшир получих писмо от Чарли; беше още (разбира се) в Париж. „Скъпа — пишеше той — не мисли, че само защото съм със Сали, съм престанал да те обичам…“
Стоях в една голяма ветровита английска селска къща с луди англичани, които пиеха непрекъснато джин, за да се стоплят, и водеха разговори а ла Оскар Уайлд, така че прекарах следващите десет дена в пиянски ступор. Телеграфирах на Пиа да се срещнем по-рано от заплануваното във Флоренция, където си отмъстихме на неверните си любовници (нейният беше в Бостън); преспахме с всеки срещнат мъж в града с изключение на Микеланджеловия Давид. Само че не беше хубаво. Бяхме все още отчайващо нещастни. Чарли ми се обади във Флоренция да поиска опрощение (той беше все още в Париж със Сали) и това само ускори поредната безрадостна оргия… Тогава двете с Пиа се разкаяхме и решихме да се пречистим. Изкъпахме се с италиански бял оцет киан-ти. Коленичихме пред статуята на Персей в Лоджиа дей Ланци и молихме за прошка. Изкачихме се на върха на Джотовата камбанария и се помолихме на духа на Джото (всеки известен стар дух щеше да свърши работа всъщност). Не ядохме никаква храна в продължение на два дни и пихме само „Сан Пелегрино“. Изкъпахме се и със „Сан Пелегрино“. На финала, като върховен акт на изкупление, решихме да изпратим по пощата диафрагмите си на нашите неверни любовници и да ги накараме те да се чувстват виновни, а не ние. Но в какво да ги опаковаме? Пиа намери една стара кутия от „Мотта панетоне“ под леглото си в пометената ни като от ураган стая Bpensione. Аз търсих, търсих, но не
