часа, слушахме писъците на децата, играехме си малко с тях, изяждахме една огромна закуска-обяд, състоящ се от тропически плодове, кисело мляко, яйца, сирена и арабско кафе, прочитахме парижкия „Хералд трибюн“ около дупките, които беше изрязала цензурата. (Всякакво споменаване на Израел или евреите беше забранено, както и филмите на двамата известни израелети Сами Дейвис младши и Елизабет Тейлър.) След това започвахме да спорим как ще прекараме деня. По този въпрос бяхме почти толкова единни, колкото араби, планиращи нападение над Израел. Направо можехте да се басирате, че всеки от домакинството имаше различни предпочитания. Клое предлагаше плажа; Пиер — Библос; Лала — Баалбек; по-големите момчета — археологическия музей; по-малките деца — лунапарка; а Ренди слагаше вето на всичко. Докато привършим спора, така или иначе ставаше прекалено късно, за да идем където и да било. Вечеряхме и след това или гледахме „Бонанца“ по телевизията (субтитрите на арабски и на френски закриваха почти целия екран), или отивахме на някой тъп филм на Хамра стрийт.
По някой път следобедните ни разправии се прекъсваха от пристигането на майката и лелите на Пиер — три възрастни дами в черно (с гигантски цици и пухкави мустаци), които толкова си приличаха, че трудно се различаваха. Биха могли да сформират чудесна певческа група, само дето припяваха винаги една и съща песен: „Харесва ли ви Ливан? Ливан по-хубав ли е от Ню Йорк?“ И го повтаряха, повтаряха, повтаряха само и само да се уверят, че сте разбрали думите. О, иначе бяха готини, но не беше лесно да се разговаря с тях. Щом пристигнеха, Луиз (слугинята) се появяваше с кафето, Пиер изведнъж се сещаше за някакъв бизнесангажимент, а Ренди (позовавайки се на деликатното си положение) изчезваше в стаята си да си дремне. Лала, Клое и аз бивахме зарязвани да се справяме, както можем, повтаряйки до безкрай старата песен на нов глас: „Да, Ливан е по-хубав от Ню Йорк.“
Не знам дали беше от жегата, от влагата, от присъствието на семейството, от факта, че се намирах на „вражеска територия“ или от депресията ми заради Чарли, но, изглежда, нямах никакво желание да стана и да правя каквото и да било. Чувствах се, сякаш съм пренесена в страната на Ленивците и сякаш щях да умра в Бейрут от абсолютна инертност. Денят преливаше в следващия, времето беше потискащо и явно нямаше никакъв смисъл да се бориш с желанието да плуеш и да се дърлиш с близките си или да си мислиш, че имаш трипер, и да гледаш телевизия. Трябваше да настъпи някаква криза най-накрая, за да ни раздвижи всичките.
Беше малка криза, трябва да се признае — но всякаква можеше да свърши работа. Започна се съвсем елементарно. Един ден Роджър, шестгодишен, каза „Луиз ибн шармута“, което, грубо преведено, значеше „майка ти е курва“ (или в по-широк смисъл — „ти си копеле“), но както и да го преведете — това бе най- голямата псувня на Средния изток.
Луиз се опитваше да изкъпе Роджър, а той крещеше. Междувременно Пиер се караше с Ренди, като й казваше, че само американците са достатъчно луди да се къпят всеки ден, че това е противоестествено (негова любима дума) и че изсмуквало всичките ви чудесни кожни мазнини.
Ренди му крещеше в ответ, че тя не искала синът й да смърди до Бога като знаменития си баща и хич да не си въобразява, че е успял да я измами по отношение на мръсните си навици.
— Какви, по дяволите, мръсни навици имаш предвид?
— Имам предвид, че знам прекрасно, че когато ти кажа, че няма да спя с теб, докато не се изкъпеш, ти отиваш в банята и пускаш водата и само седиш там и пушиш цигара на шибаната тоалетна чиния! — рече му го много гадно, след което се завихри истински скандал.
Роджър, естествено, разбираше за какво се караха и не се даваше на Луиз да го сгащи в банята и да го изкъпе, докато делото не бъде решено и присъдата произнесена. Ала Луиз упорстваше и в яда си Роджър й метна в лицето мократа кесия за баня, крещейки „ибн шармута!“
Разбира се, Луиз ревна. После каза, че напуска, и отиде в стаята си да си събира нещата. Пиер надяна маниерите си на френска кинозвезда и се опита да я омае със сладки приказки, та да остане. Но безрезултатно. Този път тя беше желязна. Пиер набързо си го изкара на Роджър, което наистина не беше честно, като се има предвид, че Роджър постоянно чуваше Пиер да вика „ибн шармута“, докато шофираше. (В Бейрут не съществуват правила за движение по пътищата, но има много псувни.) На всичкото отгоре Пиер обикновено мислеше, че е много симпатично децата да псуват на арабски.
Естествено следобедът приключи с това, че всеки викаше, плачеше, навсякъде по пода течеше вода и за пореден път не отидохме нито на разходка, нито на плажа. От друга страна обаче, инцидентът ни снабди с мисия. Трябваше да закараме Луиз обратно в селото й, в планината (както Пиер го наричаше — „селото на дедите ми“), и да намерим някое още по-наивно планинско момиче за заместница.
На следващото утро заделихме задължителните няколко часа за надвикване, след което се натъпкахме в колата и потеглихме покрай Средиземно море, към възвишенията. Спряхме в Библос, за да се полюбуваме на замъка, устоял безстрастно на финикийци, египтяни, асирийци, гърци, римляни, араби, кръстоносци и турци; обядвахме в близкия ресторант за морски деликатеси и чак тогава продължихме към опърлените от слънцето планини по път, който изглеждаше и се възприемаше като поредната археологическа разкопка.
Каркаби — прехваленото „село на дедите“ на Пиер — беше такова малко градче, че можехме да го подминем, без дори да го забележим. Градът бе електрифициран едва през 1963 и всъщност над него доминираше единствено електрическата кула. (Тя беше забележителност, която селяните най-много жадуваха да ни покажат.)
Когато пристигнахме на главния площад (където мършаво магаре въртеше в кръг един камък, за да мели пшеница), практически всички обитатели се струпаха, за да пипнат колата. Изпочупиха си вратовете, за да ни видят и да се кривят угоднически. Явно, че поведението им допадаше на Пиер. Това беше неговата кола и сигурно е искал зяпачите да ни приемат нас, жените, като неговите четири съпруги (въпреки че те знаеха, разбира се, че не сме). Сцената ставаше още по-потискаща само при мисълта, че почти всеки в този град се явяваше поне братовчед на Пиер и че това бяха неграмотни хора, дето ходеха боси — и какво пък, по дяволите, му беше толкова трудното да ги впечатлиш?
Пиер намали още скоростта на смехотворната си кола, докато, навлизайки в махалата му, започнахме да пълзим така, че всички прелюбопитни да могат хубаво да ни видят. После спря пред „къщата на дедите си“ — малка варосана кирпичена постройка с лози, които растяха по покрива; нямаше нормални прозорци със стъкла, а само малки квадратни отвори в стените с решетки от ковано желязо (и мухи, които бръмчаха на воля навътре-навън — но задължително повече навътре, отколкото навън).
Пристигането ни изправи всички на нокти. Майката и лелите на Пиер настървено започнаха да приготвят „табули“ и „хумус“, а баща му — около осемдесетгодишен старик, който по цял ден пиеше арак — излезе да стреля птички за вечеря и едва не застреля самия себе си. Междувременно английският чичо на Пиер — чичо Гавин, — един изселник кокни, който се беше оженил за леля Франсоаз през 1923 година (и оттогава досега седеше в Каркаби и съжаляваше за стореното), извади един заек, който бе ударил сутринта, и започна да го чисти.
Вътре в къщата имаше само четири стаи с варосани стени и разпятие над всяко легло (роднините на Пиер бяха маронити католици); имаше и постоянно целувани изрезки от списания — картинки на различни светци, възнасящи се от мазната хартия направо към рая. Не липсваха и многобройни парцаливи фоторепродукции на английското кралско семейство и най-сетне — самият Исус Христос, облечен в тога, лицето му бе почти невидимо изпод пороя следи от целувки.
Докато се приготвяше вечерята, Пиер ни изведе навън, за да ни покаже „имението си“. Ренди настоя да остане в къщата с вдигнати нагоре крака, но останалите послушно препуснахме по скалите (следвани от свита босоноги братовчеди, които продължаваха да сочат ентусиазирано електрическата кула). Пиер ги наруга на арабски; той търсеше нещо по-пасторално. И го намери — точно зад съседния каменист хълм, където истински жив овчар пасеше истински живи овце под едно червиво ябълково дърво. Това беше всичко, което Пиер имаше нужда да види. Започна да бълва „стихове“, като че ли бе Кахлил Джибран и Едгар Гест, събрани в едно цяло. Оо, овчарю! Овце! Ябълково дърво! Беше очарователно. Беше пасторално. Беше едновременно Омир и Вергилий, и Библията. Приближихме се до овчаря — пъпчиво хлапе на около петнадесет — и го заварихме да слуша малък японски транзистор; от него се носеше гласът на Франк Синатра, а веднага след това — цял блок пеещи реклами на арабски. Тогава сафтиг седемнадесетгодишната Клое извади една от ментовите си цигари и му я
[# Cockney — кореняк лондончанин, обикновено от източните квартали. — Б. пр.]
[## На арабски в текста — балдъза. — Б. пр.]
