стъкло на автомобила (което Ейдриън наричаше „уиндскрийн“ ). Зад нас беше миналото, към което се обръщахме все по-често, за да минава времето и за да се забавляваме взаимно (по начина, по който родителите измислят игри на държави или на „познай-как-се-казва-тази-песен“ за отегчените си деца по време на дълги автомобилни преходи). Разказвахме си пространни истории за нашето минало, разкрасявахме, бродирахме, драматизирахме като истински романисти. Разбира се, преструвахме се, че казваме истината, цялата истина и нищо друго освен истината, но никой (както твърди Хенри Милър) не може да изрече абсолютната истина; и дори нашите привидно най-автобиографични откровения бяха частично изфабрикувани — литература, казано накратко. Подкупвахме бъдещето, говорейки за миналото. През цялото време се чувствах като Шехеразада: забавлявах моя принц с нови и нови истории, за да не свърши рязко и неочаквано главната приказка. Всеки от нас можеше (теоретически) да хвърли кърпата, когато пожелаеше, но аз се страхувах, че беше по-вероятно да
[# Windscreen — англ. дума за предно стъкло. — Б. пр.]
[## Windshield — американска дума за предно стъкло. — Б. пр.]
го стори Ейдриън, отколкото аз, така че продължавах доброволно да го забавлявам. Когато съм заложила на някой мъж и съм сама с него дни наред, едва тогава осъзнавам повече от всякога колко всъщност съм неосвободена. Естественият ми импулс е да раболепнича. Цялото ми надуто бунтарство е само реакция на моята дълбоко вкоренена сервилност.
Почувствате ли, че ви е забранено да говорите за бъдещето, изведнъж си давате сметка в каква степен то изпълва настоящето, каква част от всекидневния живот обикновено преминава в правене на планове и в опити да се контролира онова, което предстои. Независимо от обстоятелството, че нямате никакъв контрол над него. Идеята за бъдещето е нашето голямо забавление, развлечение и начин за убиване на времето. Елиминирате ли го от мислите си, остава само миналото и едно предно стъкло на автомобил, изпръскано с размазани мушици.
Ейдриън установяваше правилата, но пак той проявяваше склонността често да ги сменя, за да ги пригажда към себе си. В този смисъл ми напомняше на по-голямата ми сестра Ренди от времето на нашето детство. Ренди ме научи да играя на зарове, когато бях на седем години (а тя на дванадесет), но имаше навика да променя правилата всяка минута в зависимост от това, което беше хвърлила. След десетминутна игра с нея аз изгубвах цялото внимателно натрупано в прасето-касичка мое съкровище, докато тя (макар че започваше разорена) в крайна сметка се опаричваше като Скай Мастърсон. Без значение колко ми се бе усмихвала Госпожа Късмет. Накрая винаги аз бях губещата.
— Дюшеш! Аз побеждавам! — изкрещяваше сестра ми.
— Наистина ли? (Имах навика да спестявам долара, даден ми за джобни пари, като мравка, докато Ренди похарчваше своя като щурец, но тя винаги се оказваше паралия, а моя милост — банкрутирала.) Рисковете на първородния. А аз — вечната изтърсачка. Ейдриън дори беше роден в една година с Ренди (1937) и също имаше по-малък брат, когото се беше старал години наред да тормози. Бързо подехме нишката на тези стари схеми на поведение, докато си проправяхме път през лабиринта на стара Европа.
Опознахме бедняшкия Австрийски пансион с дантелените му пердета във фоайето и наредените кактуси по первазите на прозорците, с червенобузестата му стопанка (която винаги ни питаше колко деца имаме — сякаш бе забравила какво сме казали на нейната двойница километри по-назад), с чудатия огромен креват, чийто матрак беше разделен на три хоризонтални части (вдлъбнатините се намираха на стратегически телесни ориентири — като гърдите и гениталиите, — така че неминуемо да се събудите по средата на нощта с едно зърно или с един тестис, предполагам, заклещени между част I и част II или между част II и част III). Опознахме и австрийските пухени юргани, които ви обливаха в пот през ранните часове на нощта, плъзгаха се по магически начин на пода точно когато заспивате дълбоко, вследствие на което цялата нощ ги дърпате нагоре и най-накрая се събуждате с чудовищно подути устни и очи от вековния прах (и други още по- зловещи алергени), събран от тях.
Опознахме закуските в пансионите, състоящи се от студени твърди малки хлебчета, фабрично опаковани конфитюрчета от кайсии, мизерни охлювчета масло и великански купи с cafe’ au lait c плуващи отгоре набръчкани ципички. Опознахме най-скромните къмпинги с всепроникващата им воня на клоака, с дългото ламаринено корито за миене на лице и на зъби, със застоялата, бъкаща от комари дупка за плуване (където Ейдриън неизменно се бухваше) и с развеселените германски граждани, които водеха брилянтни разговори за английската кукленска палатка на Ейдриън (под чийто нажежен найлон в цвят електрик спяхме) и ни разпитваха за живота ни като ужасно опитни шпиони. Опознахме автоматите по германските аутобани с техните порции кисело зеле с наденички, картонени подложки с реклами на бира, смърдящи платени тоалетни и машини, продаващи сапун, кърпи и презервативи. Опознахме германските бирарии на открито с лепкавите маси и закръглени сервитьорки на средна възраст и с пияните шофьори на камиони, които ми подхвърляха мръсни забележки, докато си проправях, клатушкайки се от алкохола, неуверено път към тоалетната.
От обяд нататък обикновено бяхме пияни. Фучахме по аутобана с колата с дясно управление, сечахме лошо завоите, преследвани от фолксвагени, дето караха със 130 км в час, от мерцедеси-Бенц, светкащи агресивно с фаровете си, които караха със 180 км, и от беемвета, които пък се опитваха да ги задминат. На германеца му беше достатъчно само да съзре английския ни регистрационен номер, за да се втурне и да се опита да ни изблъска от пътя. Ейдриън също караше като маниак, задминаваше от забранената страна, сновеше напред-назад в платното за камионите, дразнеше се от германците и се опитваше да ги изпревари. Някаква част от мен се ужасяваше от тези щуротии, а другата изпадаше във възторг. Живеехме на ръба на пропастта. Сякаш щяхме да загинем в страхотна катастрофа, дето щеше да заличи всяка следа от нас и от греховете ни. Поне знаех със сигурност, че не ми беше скучно.
Подобно на всички хора, затормозени от мисълта за смъртта, които мразят да пътуват със самолет, които изучават в огледалото и най-малките си бръчки и изпитват болезнен страх от рождените дни, които се притесняват, че ще умрат от рак или от тумор в мозъка или от аневризъм, и аз тайно съм влюбена в смъртта. Страдам патологически по време на редовния рейс от Ню Йорк за Вашингтон, но зад волана на спортна кола сигурно ще вдигам 180 км в час без колебание и ще ми харесва всеки ужасяващ миг. Възбудата да знаеш, че можеш да бъдеш авторът на собствената си смърт, е по-силна от оргазъм. Сигурно нещо подобно са изпитвали камикадзетата, сътворили собствената си гибел и пометени от нея, вместо да чакат да бъдат изненадани някоя сутрин в сигурните си легла в Хирошима или Нагасаки.
Имаше и друга причина за тежкото ни пиянство, а именно — моите депресии. Люшках се между възторга и отчаянието (себененавист за стореното от мен, черно отчаяние за това, че бях с мъж, който не ме обичаше, тревога за бъдещето, което не биваше да споменавам). Така че се напивахме, а през пиянските ни хихикащи шутовщини отчаянието губеше очертанията си. Разбира се, то никога не изчезваше напълно, ала се понасяше по-леко. Все едно да се напиеш в самолета, за да преодолееш страха си от летене. Все още вярваш, че ще умреш, щом звукът на моторите се промени, но вече не ти пука. Дори идеята ти харесва. Представяш си как се плъзгаш надолу през пухкавите облаци в синия океан преизпълнен от най-съкровените ти детски спомени.
Опознахме френските камионджийски паркинги с италианските им кафе-машини, правещи превъзходно, гъсто еспресо. Изпитахме удоволствието от елзаската бира и кутиите праскови, закупени край пътя от фермерите. Разбрахме, че сме във Франция, когато светлините на фаровете на колите преминаха от бяло в жълтия цвят на горчица, а хлябът стана превъзходен. Пропътувахме най-грозната част на Франция — ивицата близо до германската граница, където криволичеха разбитите двупосочни пътища, а французите отказваха да ги поправят, твърдейки, че и без това германците стигат прекалено бързо до Париж. Сменихме безкрайна поредица от евтини хотелчета с електрически крушки от по два вата и с бидета, насрани от мухите (пикаехме в тях, защото не ни се щеше да се тътрим до гадната обща тоалетна, чието осветление се включваше само след като сте си изпочупили ноктите при опита ви да заключите вратата). Опознахме и най-шикозните къмпинги с вътрешни тоалетни и барове с жукбокс, от който гърмяха Битълсите. Но в повечето случаи (беше месец август и всеки европейски бюргер беше отишъл на къмпинг със своите 2,5 деца) намирахме най-добрите къмпинги препълнени, та се налагаше да разпъваме палатката си край пътя (и да серем клекнали, докато бурените ни бодяха гъзовете, а конските мухи бръмчаха заплашително близо до отверстията ни, за да кацнат на пресните лайна). Опознахме Autostrada del Sole c фантасмагоричните автогрилове на Павезе — виденията на Фелини за опакованите в целофан вкусотии, планини от играчки,
