почти затичах по улиците. Чатках по паважа с високите си токове, на два пъти изкълчих глезена си, хлипайки на висок глас, с изкривено лице, цялото набраздено с грим. Знаех само, че трябваше да го видя отново. Мислех си за това, как ме дразнеше, че винаги залагах само на сигурно. Мислех си и за това, което беше казал за куража да стигнеш дъното в самия себе си, за да видиш какво ще намериш там. Мислех си за всичките правила за предпазливост на послушно момиченце, с които бях живяла досега — добра студентка, предана дъщеря, вярна съпруга с комплекс за виновност, дето изневерява само в мислите си, — и поне този път реших да бъда смела и да следвам емоциите си независимо от последиците. Сетих се за д-р Хаппе, който ми казваше: „Ти не си секретарка, а поетеса — защо очакваш, че в живота ти няма да има усложнения?“ Сетих се за Д. Х. Лоурънс, избягал с жената на настойника си, за Ромео и Жулиета, умрели заради любовта, за Ашенбах, преследващ Таджио през чумавата Венеция, за онези действителни и измислени хора, вдигнали и изгорили зад себе си всички мостове и заминали някъде там, в синята шир. Аз бях една от тях! А не уплашена домакиня! Аз летях!
Страх ме беше, че Ейдриън вече е заминал без мен. Тичах все по-бързо, губех се из уличките, въртях се в кръг, едва избягвах превозните средства. Била съм толкова замаяна по време на целия си престой във Виена, че едва се ориентирах наоколо, макар да бях минавала десетки пъти напред-назад по тези квартали. В паниката си не виждах уличните табели, но препусках напред, търсейки познати сгради. Проклетите му рококо палати — изглеждаха удивително еднакви! Накрая забелязах една конна статуя, която ми се стори позната. След това — някакъв вътрешен двор и един пасаж (едва си поемах дъх), после — още един двор и друг пасаж (по мен се стичаше пот), докато най-накрая стигнах в двор, пълен с коли, и нацелих Ейдриън, хладнокръвно облегнат на триумфа си, да прелиства някакво списание.
— Ето ме! — казах аз, останала без дъх. — Беше ме страх да не заминеш без мен.
— Бих ли направил такова нещо, любов? (Би го направил! Би!)
— Ще си прекараме чудесно — ухили се той.
Подкарахме директно към хотела, без да се загубим поне този път. Горе нахвърлях дрехите си в сака (балната рокля с пайетите, влажните бански, шорти, нощници, дъждобран, жарсени рокли за пътуване — всичко смачкано, разбъркано и натъпкано заедно). После седнах да напиша бележка на Бенет. Какво бих могла да му кажа? Потта се стичаше, примесена със сълзи. Писмото звучеше повече като любовно послание, отколкото като прощално. Казвах му, че го обичам (обичах го). Казвах му, че не знам защо трябва да се махна (не знаех), но че просто чувствам отчаяно, че трябва да го сторя (чувствах го). Надявах се, че ще ми прости. Надявах се, че бихме могли да премислим живота си и да опитаме пак. Оставях му адреса на хотела в Лондон, където първоначално мислехме да отседнем с Ейдриън. Не знаех какво ме очаква, но вероятно щях да изплувам в Лондон. Оставях му дузини телефонни номера на хора, с които възнамерявах да се видя в Лондон. Обичах го. Надявах се, че ще ми прости. (Писмото вече беше повече от две страници.) Вероятно продължавах да пиша, за да не бъда принудена да тръгна. Написах, че не зная какво върша (не знаех). Написах, че се чувствам ужасно (чувствах се). И докато пишех „Обичам те“ за десети път, Бенет влезе в стаята.
— Заминавам — разплаках се. — Точно ти пишех писмо, но сега вече то става ненужно. — Започнах да късам писмото.
— Недей! — рече той, изтръгвайки го от ръцете ми. — Това е всичко, което ми остава от теб.
Тогава наистина започнах да плача с дълги, страховити хълцания.
— Моля те, моля те, прости ми! — тресях се аз. (Екзекуторът искаше прошка от осъдения, преди да падне секирата.)
— Не ти трябва опрощение — отсече Бенет. Започна да хвърля нещата си в куфара, който бяхме получили като сватбен подарък от същата приятелка, дето ни беше запознала. Дълъг й щастлив брак. Много пътешествия по житейския друм.
Дали не бях създала цялата тази сцена само заради по-голямата й наситеност? Никога не бях го обичала повече. Никога повече не бях искала да остана с него. Затова ли трябваше да си отида? Защо не каза той „Остани, остани — обичам те“? Не го направи.
— Не мога да живея повече в тази стая без теб — рече Бенет, като хвърляше пътеводители и всякакви боклуци в куфара си.
Слязохме долу заедно, тътрейки багажите си. Помотахме се на рецепцията, докато плащахме сметката. Ейдриън чакаше отвън. Ако само си беше тръгнал! Но той чакаше. Бенет искаше да знае дали имам травелърс чекове и картата си на Америкън Експрес. Добре ли съм? Опитваше се да каже „Остани, обичам те“. Това беше неговият начин на казване, но аз бях толкова омагьосана, че го разшифровах като „Върви!“.
— Трябва да се махна за известно време — казах отново, колебаейки се.
— Ти няма да си сама — аз оставам сам!
Вярно беше. Една истински независима жена щеше да отиде в планината и да медитира, а не да хукне с Ейдриън Гудлъв в някакъв раздрънкан триумф.
Отчаяна бях. Въртях се и се размотавах.
— Какво, по дяволите, чакаш? Защо не тръгваш вече?
— Ти къде отиваш? Къде мога да те намеря?
— Отивам на летището. Отивам си вкъщи. Може да отида в Лондон да видя дали ще ми осребрят чартърния самолетен билет, или може би направо ще се прибера. Не се грижи. Какво ти пука?
— Пука ми. Пука ми!
— Обзалагам се!
И тук аз взех куфара си и излязох от хотела. Какво повече можех да сторя? Бях се нарисувала в ъгъла. Бях се вписала в този банален сюжет. Отсега нататък всичко беше въпрос на облог, на риск, на игра на руска рулетка, на тест за Женственост. Нямаше връщане назад. Бенет стоеше там много спокойно и спасяваше честта. Носеше яркочервено поло. Защо не изтичаше и не забиеше един в ченето на Ейдриън? Защо не се бореше за това, което беше негово? Биха могли да се дуелират във Виенската гора, използвайки томове на Фройд и томове на Лейнг вместо щитове. Биха могли да се дуелират с думи поне. Една дума от страна на Бенет, и аз бих останала. Но нищо такова не стана. Бенет предполагаше, че беше мое право да си отида. И аз трябваше да се възползвам от него, макар вече да ми се повръщаше от това.
— Нямаше те повече от час, патенце — рече Ейдриън, докато слагаше куфара ми в багажника на колата; той го наричаше „ботуша“. И зацепихме, напуснахме Виена като двойка изгнаници, бягащи от нацистите. На пътя, докато подминавахме летището, ми се прииска да изкрещя: „Спри! Остави ме тук! Не желая да заминавам!“ Мислех си за Бенет, който стоеше сам в червеното си поло и чакаше някакъв самолет за някакво друго място. Но беше твърде късно. За добро или за зло, бях попаднала вече в тази авантюра и нямах представа дори къде можеше да ме отведе тя.
[# „The boot“ = значи „ботуш“, както и „багажник“, но американците употребяват друга дума за багажник. — Б. пр.]
11.
ПРЕОСМИСЛЯНЕ НА ЕКЗИСТЕНЦИАЛИЗМА
… Екзистенциалистите декларират,
че ги е обзело пълно отчаяние.
И все пак продължават да пишат.
Когато свързах съдбата си с тази на Ейдриън, аз влязох в свят, в който правилата, по които живеехме, бяха неговите правила — макар, разбира се, той да се преструваше, че няма никакви правила. Беше забранено например да се питаме какво ще правим утре. Предполагаше се, че екзистенциалистите не споменават думата „утре“. Тя трябваше да бъде прокудена от нашия речник. Беше ни забранено да говорим за бъдещето или да се държим така, сякаш то съществуваше. Бъдещето не съществуваше. Съществуваха само шофирането, къмпингите и хотелите. Съществуваха само нашите разговори и гледката през предното
