Ейдриън ни остави пред хотела, без да каже дума, и триумфът му изрева и изчезна. Качихме се горе, за да отмием греховете от предишната нощ. Тъй като днес следобед нямаше заседание, на което Бенет искаше да присъства, решихме да се поразходим заедно към къщата на Фройд. Бяхме запланували тази екскурзия преди още Ейдриън да се появи на сцената, но тя бе забравена някак си в бъркотията.
Виена беше прекрасна тази сутрин. Още ненагорещена, но слънчева, със синьо небе и преливаща от хора с официален вид, забързани за работа със своите официални куфарчета (в които вероятно нямаше нищо по-официално от вестниците и сандвича за обяд). А ние се шляехме по Фолксгартен и се любувахме на спретнатите розови храсти и на подредените цветни лехи. Коментирахме неизбежното оскверняване на тези лехи, ако те бяха в Ню Йорк. Цъкахме един след друг по повод нюйоркския вандализъм, сравнявахме го със законосъблюдателните добродетели на германските градове. После подхванахме обичайния си стар разговор на тема цивилизованост и потискане в противовес на импулс и действие. За един кратък миг между нас се беше установило това удобно единомислие, което Ейдриън беше нарекъл „брачната ни скука“. Тук той не бе прав. Вълкът единак Ейдриън не разбираше „чифтосването“ и можеше да схване брака единствено като скука. Това, което му липсваше, беше този особен инстинкт за чифтосване, който караше двама души да се съберат заедно, да запълват взаимно пукнатините в душите си и да се чувстват по-силни поради това. Чифтосването не винаги има нещо общо със секса; може да го наблюдавате и между приятели, които живеят заедно, или-между стари женени хомосексуалисти, които надали вече се и чукат, а ще го откриете и при някои бракове. Двама души, които се крепят един другиго като подпори. Двама души, които зависят един от друг и се дундуркат един другиго, и се защитават взаимно от външния свят. Понякога си струват всичките несгоди на брака само за да имаш това: един приятел в безразличния свят.
Бенет и аз се хванахме под ръка и влязохме в къщата на Фройд. Бяхме сключили негласно споразумение, че не ще споменаваме предишната нощ. Предишната нощ можеше да бъде и сън и сега, когато бяхме отново заедно в слънчевия ден, сънят бе пометен като утринна мъгла.
Изкачихме стълбите, водещи към кабинета на Фройд, като двама пациенти, дошли за брачна терапия.
Винаги съм била поклонничка на културните светилища: къщата, в която бе починал Кийтс в Рим, къщата, в която бе живял в Хампстид, родната къща на Моцарт в Залцбург, Пещерата на Александър Поуп, къщата на Рембранд в амстердамското гето, вилата на Вагнер на Люцернското езеро, мизерния двустаен апартамент на Бетховен във Виена… Всяко място, където някой гений се беше родил, живял, работил, ял, пърдял, пръскал семето си, обичал или умрял — бе свещено за мен. Толкова свещено, колкото Делфи или Партенона. По-свещено всъщност, защото чудото на всекидневния живот ме омагьосва дори повече, отколкото чудото на великите светилища и храмове. Че Бетховен е могъл да напише такава музика, докато е живял в две сиромашки стаички във Виена — това е било то чудото. Взирах се със страхопочитание във всички тези земни предмети — колкото по-земни, толкова по-добре: потъмнялата му солница, евтиния му часовник, оръфания му счетоводен тефтер. Обикновеността на неговите нужди ме успокояваше и ме изпълваше с надежда. Душех около къщите на великите като копой, опитвайки се да доловя мириса на гения. Някъде между банята и спалнята, някъде между хапването на обичайното яйце и ходенето по нужда, музата кацаше. Обикновено тя не се появява там, където вашите банални холивудски представи са ви отвели да я чакате: при величествения залез над Исхия, при бушуващия прибой на Биг Сур или на планинския връх в Делфи (точно между пъпа на света и мястото, където Едип убил баща си) — не, тя долита, докато белите лук или ядете патладжани, или постилате боклукчийската кофа с литературната притурка на „Ню Йорк Таймс“. Най-интересните съвременни писатели знаят това. Леополд Блум пържи бъбреци, сере и съзерцава вселената. Понж съзира човешката душа в стридата (както Блейк я вижда в дивото цвете). Плат си порязва пръста и познава откровението. Холивуд настойчиво ни представя човека на изкуството като замечтан идол от матине с развята, вързана на фльонга връзка, с музиката на Дмитрий Тьомкин за фон и с кървавочервен залез над главата и до известна степен всички ние (дори тези от нас, които би следвало да са наясно) се опитваме да живеем по въпросния образ и подобие. Накратко, аз все така се изкушавах да замина с Ейдриън. А Бенет, усещайки го, ме домъкна в къщата на Фройд на „Бергасе“ 19, за да се опита (още веднъж) да ме вразуми.
Съгласна бях с Бенет, че Фройд е интуитивен гений, но не можех да приема психоаналитичната доктрина за Неговата Непогрешимост: и гениите грешаха, иначе щяха да бъдат богове. Във всеки случай кой ли търсеше съвършенството? Или пък последователността? След като надраснехте юношеството, Херман Хесе, Кахлил Джибран и вярата в трансценденталната злина на родителите си — вече даже нямаше да пожелаете да сте последователни. Но, уви, толкова много от нас го искат. И са готови да съсипят живота си само поради невъзможността да го постигнат. Като мен.
И така, ние бродехме из къщата на Фройд в търсене на откровението. Струва ми се, че почти очаквахме да видим Монтгомъри Клифт, облечен и брадат като Фройд, да изследва подземията на собственото си усойно подсъзнание. Това, което всъщност видяхме, беше разочароващо. По-голямата част от мебелировката бе заминала заедно с Доктора за Хампстид и сега принадлежеше на дъщеря му. Виенският музей на Фройд трябваше да се задоволи с фотографии и с почти празни стаи. Фройд бе живял тук близо половин век, но от него не беше останал и помен — само снимки и една чакалня, възстановена с претруфената мебелировка от онова време.
Имаше снимка на известния кабинет за консултации, с автентичната кушетка за психоанализа, покрита с ориенталски килим, изпъстрен с египетски и китайски фигурки, виждаха се и късовете от древни скулптури, но самият кабинет се беше изпарил през 1938 година заедно с една цяла епоха. Колко странно е някак си да се преструваш, че Фройд никога не е бил прокуждан или че с помощта на няколко пожълтели фотографии ще можеш да пресъздадеш цял един свят. Това ми напомняше за моето пътуване до Дахау: сринатия крематориум и лененорусите германски деца, които тичаха и се смееха, и закусваха върху новопокълналата трева. „Не можете да съдите за една страна само по дванадесет години“, ми казваха обикновено в Хайделберг.
И така, ние се взирахме в странно стерилните стаи, в останките от принадлежностите на Фройд: неговата диплома по медицина, военното му досие, заявлението му за доцентура, договора с един от неговите издатели, списъка на публикациите му, приложен към молбата му за промоция. А после разглеждахме снимките: Фройд, с пура в ръка сред участниците в първия кръжок по психоанализа, Фройд с един внук, Фройд с Анна Фройд, Фройд преди смъртта, подпрян на ръката на жена си в Лондон, младият Ърнест Джоунс, поразяващ с очарователния си момчешки профил, Шандор Ференци, взиращ се високомерно в света някъде около 1913 г., благият Карл Ейбрахъм, Ханс Сакс, приличащ на Робърт Морлей und so weiter. Предметите бяха тук, но липсваше духът на начинанието. Минавахме в строй, покорно от един експонат към следващия, чудейки се на собствената си съмнителна история, която все още се пишеше.
Обядвахме спокойно заедно и отново се опитахме да поправим щетите от предишната вечер. Заклех се пред себе си, че никога вече няма да видя Ейдриьн. Бенет и аз се отнасяхме един към друг крайно внимателно. Внимавахме да не говорим за нищо съществено. Вместо това си спомняхме за случки от живота на Фройд. Според Ърнест Джоунс той бил лош съдник на хората, слаб Menschenkenner. Често тази черта — известна наивност по отношение на хората — върви ръка за ръка с гения. Фройд може да е прозирал тайните на сънищата, но се оставял същевременно лесно да бъде измамен от обикновените мошеници. Може да е изобретил психоанализата, но винаги се доверявал на човеци, които са го предавали. Той също така бил много недискретен. Често
[# so weiter — и тъй нататък (нем.). — Б. пр.]
[## Menschenkenner — познавач на хората (нем.). — Б. пр.]
издавал тайни, доверени му при изричното условие да не ги споделя.
Изведнъж си дадохме сметка, че говорим отново за самите нас. Явно днес следобед нямаше достатъчно неутрална тема за разговор. Всичко опираше до нас.
След обяда се върнахме отново в Хофбург, за да изслушаме някакъв доклад на тема „Психологията на творците“. В доклада посмъртно се правеше психоанализа на Леонардо, Бетховен, Коулридж, Уордсуърт, Шекспир, Дон, Вирджиния Улф и една неизвестна, неназована художничка, която била лекувана от психоаналитика. Всички негови доводи доказваха съкрушително, че творците са като цяло слабохарактерни, зависими, вдетинени, наивни, мазохисти, нарцисисти, лоши съдници за човешката природа и безнадеждно
