Гай, господарят беше заповядал да ви охраняват ден и нощ, защото ви подозираше във връзки с бунтовниците. Аз също не ви вярвам, и тук е доказателството.
— Тя е коварна и хитра — изграчи Алис. — Тя е вещица. Ако не я хвърлите в подземието, ще избяга, и господарят ще побеснее от гняв.
Сейдри се вцепени от ужас.
— Няма да избяга — възрази уверено Белтен. — Тя е съпруга на Гай и аз нямам право да я хвърля в дупката. Но ще я охранявам лично.
Сейдри затвори очи и изпита безкрайно облекчение.
— Не! — изкрещя пронизително Алис. — Тя ще омагьоса и вас, както стори с другите. Вие сте безсилен срещу магията й. Повярвайте, знам какво говоря.
Сейдри се обърна към сестра си, побесняла от гняв.
— Ти си измислила всичко това, нали? Знам, че не можеш да пишеш. Кой написа това фалшиво послание под твоя диктовка?
Алис не й обърна внимание.
— Предупреждавам ви — заговори настойчиво тя, обърната към Белтен. — Спомнете си как избяга Моркар!
Белтен се обърна неохотно към Сейдри.
— Съжалявам, но лейди Алис е права. Хвърлете я в подземието — заповяда той на двамата войници.
— Почакайте! — извика отчаяно Сейдри. — Нека да прочета посланието!
Белтен вдигна рамене и й подаде пергамента. Сейдри прочете няколко думи и се обърна умолително към него.
— Това не е почеркът на Едуин!
— Няма никакво значение дали го е написал той, или го е продиктувал на друг — възрази рицарят. — Може би той не умее да пише и се е обърнал за помощ към някой монах, както правят повечето господари. Отведете я.
— Не, моля ви! — Сейдри се вкопчи в ръкава му. — Моля ви, не ме затваряйте! Заклинам ви!
Мъжете я блъснаха немилостиво. Белтен гледаше подире й със съчувствие и презрение едновременно. Сейдри хвърли отчаян поглед към сестра си.
— Алис, моля те, не го прави — прошепна с пресекващ глас тя. — Какво си мислиш, че ще постигнеш? Когато норманинът се върне…
— Ще те обеси! — завърши триумфално Алис.
Тежката каменна плоча падна с глух удар над главата й и я потопи в мрак.
Сейдри не се помръдна. Не смееше дори да диша, беше обгърнала с ръце раменете си. Сърцето й биеше с такава сила, че я беше страх да не се пръсне. След малко се опита да поеме дълбоко въздух, но това не й се удаде. Въздухът в дълбоката дупка беше малко и миришеше на човешки изпражнения. Мократа хлъзгава глина проникна между босите й пръсти. В затвора беше студено и влажно, но не това беше причината, поради която тялото й се разтърсваше от ледени тръпки.
Тя не беше сама и го знаеше. Чуваше тихи шумове, в краката й се стрелкаха мъхести животни — плъхове. Сълзи запариха в очите й. Колкото и да мразеше норманина, сега се молеше за завръщането му, уверена, че той ще я освободи. Ако се беше задържал повече от един ден в Дъмстънбъроу с хората си, щеше да се върне чак след два дни. Но тя нямаше да оживее дотогава.
Продължителен измъчен стон се изтръгна от гърдите й. Треперенето се усили, дъхът й излизаше едва- едва, тънък, накъсан. Дробовете й се свиха и не искаха да се пълнят с въздух.
Сейдри напразно се стараеше да се успокои. Опитът й да се освободи от спазмите в дробовете беше обречен на провал. Очите й излязоха от орбитите, по лицето й потекоха сълзи. Трябваше веднага да излезе от тази дупка! Трябваше да се махне оттук! Не й стигаше въздух — стените идваха по-близо и заплашваха да я смажат! Тя щеше да се задуши, щеше да бъде жива погребана под каменната плоча. Обзета от ужас, тя изпищя и с тежко пъшкане се опита да се изкачи по отвесната стена, за да стигне до падащата врата. Подскочи, впи нокти в камъните и мазилката, пое отчаяно въздух. Кръвта шумеше в ушите й.
— Пуснете ме да изляза! — изпищя пронизително тя. — Пуснете ме навън!
Отчаяна, тя издра пръстите си до кръв. Успя да се изкачи малко, но загуби равновесие и безпомощно се свлече на пода.
Нещо топло и мъхесто докосна стъпалото й.
Сейдри изпищя дрезгаво, захърка от недостиг на въздух и започна да скача към стената като диво животно. Ноктите й се изпочупиха, по ръцете й потече кръв, но тя не обърна внимание на раните, а удвои усилията си. Отново и отново търсеше път към свободата и извади на бял свят свръхчовешки сили — силите на една луда.
45
Още на зазоряване Ролф изпита отново странното безпокойство, появило се предишната вечер. Днес това безпокойство се превърна в ясно предчувствие за беда. Той се събуди с усещането за непосредствено предстояща опасност. Имаше чувството, че всеки момент малкият му отряд е заплашен от вражеско нападение. Не можа да се удържи и повика Гай.
— Събуди хората, тръгваме веднага към Елфгар! — заповяда той и Гай се втурна да събере отряда.
Чувството, че трябва да бърза, се засилваше. Ролф непрестанно подканяше хората си да препускат по- бързо и пришпорваше коня си. Погледът му непрекъснато се стрелкаше вляво и вдясно, забелязваше всичко необичайно, реагираше на всеки подозрителен шум. Заплахата беше съвсем реална, той беше убеден в това. Когато отрядът най-после устрои нощния си лагер, дълго след смрачаване, не беше станало нищо, което да оправдае вътрешното му безпокойство. Ролф прекара нощта под едно тънко одеяло, без да затвори очи. Чувството за беда не го напускаше.
Рицарите стигнаха в Елфгар малко преди обяд на следващия ден. Ролф вече се опасяваше, че замъкът е бил нападнат от неприятеля и е сравнен със земята. При вида на новата кула и селото, които мирно дремеха под обедното слънце, той изпита облекчение, но лошото предчувствие, което стягаше сърцето му, не го напусна. Алис, добродетелната послушна съпруга, го поздрави в двора на замъка и съобщи, че е наредила да му приготвят банята. Ролф кимна и я освободи с нетърпеливо движение. После се обърна към Белтен, който чакаше наблизо с мрачно изражение.
— Какво се е случило, докато ме нямаше? Говори!
— Не е станало нищо особено. — Белтен се поколеба. — Само дето в стаята на лейди Сейдри беше намерено тайно послание.
Гай изпъна рамене и се приближи.
— Какво послание? — попита той.
— От брат й — отговори Белтен.
В гърдите на Ролф се надигна гняв.
— Тази жена никога няма да се вразуми — изръмжа той. — Доведете я при мен, донесете и посланието. — Значи Сейдри отново беше извършила предателство.
— Доведете пленницата от затвора — заповяда Белтен на стражите.
Ролф се обърна като ужилен.
— Ти си заповядал да я хвърлят в дупката?
— Вашата съпруга настоя, че само така можем да възпрепятстваме опит за бягство — обясни Белтен и погледна господаря си в очите. — Отначало се поколебах, но после сметнах, че е по-добре да ви представя затворница вместо съобщение за избягала предателка.
Ролф махна нетърпеливо с ръка и се втурна като луд надолу по хълма. Гневът му бе отстъпил място на дълбока тревога. Гай мрачно крачеше след него, Белтен го следваше по петите. Ролф премина моста и веднага щом видя старата господарска къща и подземието зад нея, изкрещя на пазача да вдигне тежката каменна плоча. Войникът дръпна желязното резе и отмести падащата врата. Без да се колебае, Ролф скочи
