само един. Какво стана при вас?
В гърлото на Ролф се надигна гадене.
— При нас е много по-лошо — произнесе с мъка той. Дузина от рицарите му, най-добрите в цялата норманска войска, лежаха на бойното поле и кръвта им изтичаше. Той откри Белтен, който продължаваше да се държи на седлото, макар че от рамото му струеше кръв. Пришпори коня си и препусна към него.
— Лоша ли е раната?
— Надявам се да оживея — изскърца със зъби Белтен, блед като призрак.
Ролф скочи на земята, помогна на младия рицар да слезе от коня и успя да спре кръвта с дебела превръзка, за която откъсна ивици от наметката си. Белтен се отпусна на земята и загуби съзнание.
Преди да дойде на себе си, раната му беше превързана. Ролф лично се погрижи за верния си спътник. Съсредоточените му движения издаваха дълга опитност. Но в главата му бушуваше буря. Дузина от най- добрите му воини загинаха… засада…
Направиха носилки от дебели клони и шума, погрижиха се за ранените, вързаха мъртвите за седлата, за да ги откарат в Йорк, където ги чакаше християнско погребение. Уилям отново отиде при Ролф.
— Много съжалявам за загубите ви — проговори той с искрено съчувствие.
— Ще продължим ли пътя си? — попита студено Ролф.
— Кавлидок ще бъде изгорен до основи, макар че бунтовниците отдавна са офейкали — отговори Уилям. — Роджър, който е наместник на Шрюсбъри, вече получи заповед да тръгне след тях. А ние двамата ще се върнем в Йорк… за да си ближем раните.
Ролф се взираше мрачно в падналите си другари — облени в кръв, обезобразени, младият Хайнрих без глава. Дванадесет от хората му, най-добрите воини в кралството, мъртви… предадени.
— Тези проклети саксонци имат шпиони навсякъде — процеди през зъби Уилям.
— Да, навсякъде — повтори безизразно Ролф. Предадени.
Беше му толкова зле, че се боеше да не повърне. Господи, чувстваше се като младеж след първата си битка! Внезапно се закашля и наистина повърна.
53
Ролф се върна!
Вестта, че Уилям и войниците му препускат към крепостта, се разнесе бързо и гарнизонът се оживи. Сейдри много искаше да изтича във външния двор, за да посрещне любимия си, но не посмя. Приличието изискваше да го изчака в палатката, колкото и усилия да й струваше това. Не можеше да отрече — тя чакаше с нетърпение завръщането му. Едновременно с това се страхуваше да го види отново, боеше се, че нечистата съвест ще я издаде. Дали Херуорд беше успял да се изплъзне от нападателите? Но на първо място беше страхливият въпрос: дали Ролф беше жив и здрав?
Някой отметна платнището на палатката.
Ролф застана на входа, слънцето го осветяваше отзад. Сейдри видя само силуета на широкоплещестата величествена фигура.
— Милорд? — прошепна задавено тя. Лицето й трепереше от напрежение.
Той влезе и спусна платнището. Лицето му бе като изсечено от камък, очите ледено студени. Сейдри се сгърчи, сякаш я бе ударил.
— Какво… какво се е случило?
Той я погледна втренчено, устата му се опъна.
— Какво се е случило ли? Южно от Кавлидок попаднахме в засада.
Очите на Сейдри се разшириха.
— Засада? Господи!
Челюстите му се раздвижиха.
— Е, виждам, че поне това не си знаела! — процеди през здраво стиснатите си зъби той.
Ръката й се стрелна към гърдите. Тя притисна треперещото си сърце и отстъпи крачка назад.
— Какво искаш да кажеш?
Ролф направи крачка към нея.
— Нима не знаеш какво имам предвид, Сейдри?
— Не — отговори с изтънял гласец тя.
— Истината! Кажи ми истината, Сейдри!
— Не знам… — Тя млъкна и очите й се напълниха със сълзи.
Той я сграбчи за раменете и я разтърси грубо.
— Ти ли ме предаде? Ти ли го направи? Знаеше, че сме тръгнали към Кавлидок! Аз бях глупак, че ти се доверих. Отговори ми!
Сълзите й преляха. Тя разтърси безпомощно глава. Искаше да отрече, да му възрази, но й липсваха думи. Беше изпълнена с чувство за вина и не можеше да го скрие. Изведнъж Ролф я блъсна грубо и тя падна на леглото.
— Ти си била! — изрева той. — Чета го в очите ти. Отговори ми! — изкрещя той. Лицето му беше тъмночервено, очите изпущаха светкавици, жилите по врата изпъкваха, корави като железни вериги; стиснатите в юмруци ръце трепереха.
Сейдри вдигна ръце към устата си.
— Трябваше да го направя — изхълца задавено тя. — Разбери, трябваше да го направя!
Ролф отпусна ръце.
Едва сега осъзна, че не е искал да вярва в подозрението си, че тя би могла да го убеди в невинността си. Но сега беше признала и нямаше връщане назад. Тя вдигна към него обляното си в сълзи лице.
— Поне ти се върна жив — прошепна нежно тя. — Надявам се, че не е имало сражение, че никой не е бил…
— Попаднахме на засада! Дузина от хората ми са мъртви… по твоя вина!
Сейдри изпищя ужасено.
Ролф се наведе с разкривено от гняв лице и я издърпа да стане.
— Ти си най-отвратителната лъжкиня, най-коварното същество, което съм срещал. Преструваш се на страстна любовница, а в това време хладнокръвно обмисляш как да ме предадеш и само чакаш сгоден случай!
Сейдри отвори уста да възрази, но пак не намери думи. Защото обвиненията му отговаряха на истината.
Той я изправи на крака и я потегли към изхода.
— Къде ме водиш? — изплака тя.
Ролф не отговори. Лицето му изразяваше студена решителност. Сейдри бе обзета от смъртен страх.
Когато и стана ясно, че отиваха в крепостта, тя започна да се отбранява.
— Какво ще правиш с мен? — извика гневно тя.
Ролф вдигна ръка да я удари и Сейдри изпищя. Той отпусна ръката си и отново я повлече след себе си.
— Ако не се подчиниш, ще те завлека за косата — изсъска той и ускори крачка.
Сейдри едва успяваше да върви в крак с него. Страхът я душеше. Не, той не можеше да направи онова, което тя подозираше…
Голямата зала беше пълна с рицари. Повечето седяха на високата маса, три пъти по-дълга от тази в Елфгар. Ролф блъсна Сейдри към подиума, където беше тронът на крал Уилям.
Там я принуди да падне на колене. Ръката му се вкопчи в косата й, сведе главата й, така че лицето й почти докосна пода.
— Ето я шпионката, месир.
В помещението се възцари тишина.
Уилям погледна военачалника си право в очите.
— Вашата любовница?
— Да.
Уилям се надигна.
