— Опразнете залата! — Погледът му остана прикован в лицето на Ролф, докато мъжете излизаха един по един. Заговори едва когато останаха сами. — Сигурен ли сте?
— Тя призна — отговори студено Ролф.
Уилям погледна към коленичилата фигура.
— Станете! — заповяда остро той.
Ролф я дръпна за косата и я изправи, без да обръща внимание на плача й.
Сейдри вдигна поглед към краля.
— Значи ти си изпратила човек да предупреди Херуорд, че се очаква нападение?
Тя прогони сълзите си и вдигна глава.
— Да. — Гласът й трепереше.
— От кого узна плановете ни?
Сейдри се поколеба. Тя беше предала Ролф, но беше длъжна да го предпази от гнева на господаря му.
— Ослушах се в града, говорих с някои войници…
— Тя лъже — намеси се Ролф. — Аз се доверих на тази вещица, защото усърдно топлеше леглото ми. Казах й къде отиваме, за да разсея страховете й за съдбата на братята й. Аз съм един жалък глупак.
Уилям наблюдаваше внимателно пленницата.
— Красива жена. Много прилича на онзи негодник Моркар. Ти имаш дяволски късмет, жено, че лорд Дьо Варен те е омъжил за сър Гай дьо Шант. И аз имам шпиони навсякъде, затова знам, че това е второто ти предателство. Знам, че си освободила Моркар от подземието на Елфгар. И не си се разкаяна. Затова те осъждам на доживотен затвор. — Той повика стражите.
Сейдри се вцепени. Не можеше нито да мисли, нито да диша. Двама войници застанаха зад нея. Уилям заповяда да я хвърлят в затвора! Отчаяният й поглед се устреми към Ролф. Той не биваше да допусне това! Не можеше да им позволи да я хвърлят в тъмница. Трябваше да стори нещо, за да я защити.
Но той не я удостои дори с поглед. Когато двамата войници я хванаха от двете страни, Сейдри затвори очи. Съдбата й беше подпечатана. Всичко свърши. Тя щеше да гние в затвора до края на живота си. Нямаше да плаче, нямаше да се моли — щеше спокойно да погледне смъртта в очите. Защото, ако я хвърлеха още веднъж в подземна килия, това беше сигурна смърт. Тя пое дълбоко въздух и незнайно как успя да раздвижи краката си и да напусне залата между двамата стражи. Вървеше гордо изправена, само ръцете й трепереха.
Когато Сейдри излезе, Уилям се обърна към Ролф, който се отпусна на едно коляно и сведе глава.
— Заслужавам най-тежко наказание, милорд.
— Напълно сте прав — отговори Уилям и му обърна гръб. Взе чашата си от масата, отпи глътка вино и отново се обърна към смирено коленичилия васал. — Станете, Ролф.
Норманинът скочи на крака.
— Каква странна история. Първо премълчахте пред мен, че крепостната, помогнала на Моркар да избяга, е несъщата му сестра.
Ролф беше толкова ожесточен, че изобщо не се уплаши.
— И в този случай постъпих като глупак.
Уилям не обърна внимание на думите му.
— Тогава не ви разпитах по-подробно, защото се доверих на оценката ви. Все още не разбирам напълно защо след това я омъжихте за Гай. А най-странното е, че я направихте своя любовница. Изневерихте на съпругата си, сложихте рога на най-добрия си приятел… Вярно ли е, че момичето има зъл поглед?
— Да, но не е вещица.
— Може би ви е дала упойващо питие — предположи Уилям. — Никога не съм ви виждал такъв. А най- малко ви подхожда да разкривате тайните ни — и то в леглото! Велики боже! Жената е красива, но все пак…
Ролф мълчеше. Само очите му искряха.
— Гневен сте. Това ме радва. Мисля, че сте достатъчно наказан. Не сте имали намерение да подкрепите плановете й, а и загубихте дузина от най-добрите си рицари. Не искам да увеличавам мъченията ви.
— Приемете моята дълбока благодарност, месир. — В гласа на Ролф нямаше и следа от благодарност. Челюстите му работеха.
Уилям въздъхна.
— Въпреки предателството ние успяхме да намалим бойната сила на неприятеля и да прогоним онези изчадия от гнездото им. Такова беше намерението ни. Претърпяхме тежки загуби, но в крайна сметка ще постигнем успех и ще ги победим.
— Предавам пленницата във ваши ръце. Моите затвори и без това са препълнени. Но не ме разбирайте погрешно. Тя е кралска затворница.
Ролф се усмихна студено.
— С радост приемам това поръчение, милорд.
54
— Затворничеството ти приключи — проговори студено Ролф, застанал на прага.
Алис скочи учудено от леглото си. После се втурна към него, падна на колене и улови ръката му.
— Благодаря ви, милорд — прошепна смирено тя. — Моля ви за прошка. — Тя вдигна лице към него и той видя треперещите й устни.
Ролф нетърпеливо кимна и й махна да се изправи. Обърна се и прегледа внимателно тежката врата и резето. Зад него стоеше селският дърводелец.
— Махнете това резе — заповяда рязко норманинът. — Ще сложиш ново от външната страна, най- здравото, което имаш, за да не може никой да го счупи. Разбра ли ме?
— Да, господарю — поклони се дърводелецът и започна да опипва вратата.
Ролф прекоси стаичката и огледа тясната бойница, през която не можеше да се промъкне дори дете. Това го изпълни със задоволство. От този затвор никой нямаше да избяга.
— Засега можеш да поставиш дървено резе. Но кажи на ковача незабавно да изработи желязно.
Алис наблюдаваше сцената с разширени от изненада очи. Накрая се осмели да попита:
— Какво възнамерявате, милорд?
Ролф я удостои с презрителен поглед.
— От днес нататък ще нощуваш отново в моята спалня — съобщи кратко той. — Тук ще затворя сестра ти.
— Сейдри?
Ролф се запъти към изхода. Алис забърза след него и го хвана за ръкава.
— Какво е станало, милорд?
Той се отърси от нея и продължи към стаята си, за да свали прашното пътническо облекло.
— Трябва ми баня.
Алис се втурна да даде заповеди на слугините.
— Сестра ти извърши предателство за втори и последен път — съобщи равнодушно Ролф и започна да се съблича. — Кралят я осъди на доживотен затвор и я постави под мой надзор. Тя ще остане в стаичката на чардака до смъртта си.
Алис прехапа устни, за да скрие усмивката си. Не можеше да повярва в щастието си, гореше от желание да узнае подробности… Но не биваше да бърза.
— Аз исках да ви предупредя — заговори нежно тя, — но вие заминахте за Йорк, без да се сбогувате с мен.
Ролф я прониза със студен поглед.
— Ах, така ли? — попита подигравателно той.
Алис се изчерви.
— Тя дойде при мен ден преди заминаването ви, милорд.
— Ако имаш да ми кажеш нещо, ще те изслушам.
Той бе груб и неучтив, както винаги, и тя го мразеше. Но си спомни как бе викала от удоволствие,
