Кочияшът затвори вратата, качи се на своето място над тях и кабриолетът потегли напред.
— Ще стане твой, ако го поискаш — каза Рейд.
— Какво?
— Ще стане твой, ако го поискаш.
Тя гледаше така, сякаш не е разбрала смисъла на думите му. Неговият поглед беше сърдечен.
— За мен е удоволствие да ти подарявам различни неща, Грейс.
Очите й се разшириха от изумление.
— Как можа да си го помислиш?
„О“, помисли си той, „само да знаеше какво съм намислил“. За нейна голяма изненада той почна да й посочва местните забележителности.
— Това е Дънлейт. Един англичанин, Джек Фарингтън, го е построил през 1843. През войната го сринаха до основи. Синовете на Фарингтън го изградиха отново почти такъв, какъвто беше по-рано.
— Прекрасен е — каза тя и протегна шия за последен бърз поглед към внушителния тухлен дом с колони.
— Това е Феърфакс — каза той и посочи друг плантаторски дом, този път бял и леко потъмнял от бурите. — Тук също дават стаи под наем. И тук управлява вдовица, мисис Берген. Но тя не е като Хариет.
Грейс го изгледа с любопитство.
— Тя е стара и лесно забравя. Мисля, че тя е почти на деветдесет години. Нейният слуга, един освободен негър, е вероятно още по-стар. И той забравя лесно. Но те са удивително сърдечни хора.
— Тогава няма значение, че забравят лесно.
Той я погледна.
— Не само че забравят да събират наема, което, длъжен съм да призная, не пречи на никого, но от време на време забравят да нахранят наемателите си.
Грейс се усмихна леко или поне се опита. Той се засмя беззвучно.
— О, горките — каза тя. — Колко ли са гладни. Усмивката му стана още по-сърдечна.
— Сега го измислих.
Тя не успя да се удържи и избухна в смях.
Погледна пак през прозореца. Този път ахна от удоволствие, защото видя за пръв път параход. Беше боядисан в червено и бяло, имаше три палуби и огромно лопатно колело. Името му беше
— О, прекрасен е! Къде отива?
— В Ню Орлиънс — каза Рейд, докато я гледаше.
— В Ню Орлиънс! За колко време се стига дотам? Пасажерите спят ли на борда?
— Да, разбира се — отвърна Рейд, когато кабриолетът спря. — Ще стигне за два дена и половина.
— Къде отиваме? — извика Грейс.
Рейд се засмя беззвучно.
— На разходка по реката.
Грейс отвори широко очи от изненада, когато Рейд я придружи до мостчето, като сложи собственически ръка върху лакътя й.
— Но, Рейд, не ми е възможно да отпътувам с теб до Ню Орлиънс!
Той се разсмя.
— Само ще обядваме. Кочияшът ще ни чака, когато слезем долу.
Погледът му беше едновременно въпросителен и развеселен. Грейс притисна ръка към сърцето си, което внезапно учести биенето си.
— Ох — едва си пое дъх тя. — Да, да, това ще ми хареса. Стори й се, че той остана доволен, когато те се качиха бавно по подвижното мостче.
— Хайде да се разходим по палубата.
— Добре — съгласи се Грейс и се обърна, за да изгледа една двойка. Жената блестеше в бял лен и дантела и държеше подходящ слънчобран. И те се разхождаха безцелно по палубата подобно на много други пасажери.
— Хайде — каза Рейд и я хвана за ръката.
Тя беше твърде заета да разглежда околната обстановка, за да обърне внимание на непристойното му държане. Отправиха се към предната част на кораба. Прозвуча силен шум от сирена. Грейс подскочи от изненада. Рейд запуши с ръце ушите й, когато ужасно пронизителният шум отекна отново. После дръпна ръцете си.
— Ужасно, нали?
— Защо беше това?
— Предупреждение. Тръгваме след десет минути — рече й той и отново я хвана за ръката.
Този път, тъй като стояха много близо един до друг и цялото й внимание бе насочено към него, тя усети допира на дланта му. Тя бе много едра и леко изпотена.
— Рейд — започна да протестира тя и се освободи внимателно, като се стараеше да не забелязва очевидното му объркване. Все пак той се държеше като джентълмен. Докосна лакътя й и те продължиха.
Застанаха един до друг на носа и загледаха пристанището и хамалите, които смъкваха различни товари. Топлият ветрец ги докосваше с лекия си полъх.
— Виж, Грейс — каза Рейд, прегърна я с ръка и я обърна.
Забрави, че трябва да му окаже съпротива, докато гледаше очарована как екипажът развързва въжетата на кораба и вдига подвижното мостче. Моряците работеха бързо и умело.
— Запуши си ушите, Грейс — помоли я настойчиво Рейд и тя се подчини тъкмо навреме, защото сирената на кораба изсвири отново. След това корабът започна да се измъква от кея.
— Вървим назад! — извика Грейс.
— Само докато навлезем в реката — обясни й Рейд. — Вече сме под пара.
Брегът се отдалечи. Носът започна да се върти бавно, докато не се обърнаха с лице на юг. В този миг параходът се понесе бавно надолу по реката. Ветрецът веднага стана по-хладен и Грейс вдигна лицето си към него с усмивка.
— Великолепно е — прошепна тя.
Рейд не откъсваше погледа си от обърнатото й нагоре лице.
Тя се бе хванала за дървеното перило. Беше се отдала напълно на удивителния миг, когато забеляза, че една от ръцете му лежи върху нейната. Това я върна обратно в реалността и тя си дръпна ръцете и ги сключи пред себе си. Погледна го крадешком. В погледа му се четеше такава страст, че дъхът заседна в гърлото й.
— Дори в този кок — каза тихо той — косата ти изглежда великолепно на слънце. Червено и златно, като жив огън.
Комплиментът беше мил и й достави почти толкова удоволствие, колкото и я разстрои.
— Не се сетих да взема шапка.
— Иска ми се да видя как ще изглежда, когато я пуснеш на свобода — каза той.
Въздействието му върху нея беше толкова силно, че й се стори, че сините му очи я държат в плен.
След това той развали красотата на мига, като хвана ръката й.
— По-добре ела да обядваш.
— Добре — отвърна бързо Грейс. — Това ми се струва добра идея.
Трапезарията се намираше на най-горната палуба. Обстановката беше като във всеки изискан ресторант, килимите бяха дебели и турски, стените — тапицирани с брокат, пердетата — копринени. Рейд помоли за маса до прозорците и сам й дръпна стола да седне. Грейс го гледаше втренчено, когато той седна, защото никога през живота й към нея не се бяха отнасяли по такъв начин. Беше като сън. Чувстваше се като момиче, което е отраснало в богаташка къща в Ню Йорк, и сега навлиза в обществото. Тя докосна снежнобялата ленена покривка на масата и се запита дали чашите са кристални, а приборите — сребърни.
— Позволих си да поръчам бутилка шампанско за двама ни.
