примамливо изглеждащи кожени кресла, до които стояха лампи цветни абажури.
Стаята можеше да стане много приветлива, ако тежките завеси се дръпнеха встрани и тук-там се сложеше по някоя ваза с рози. Светлина и цвят, точно от това се нуждаеше тази къща.
Моли затвори тихо вратата и се отправи към следващата стая. Бутна леко вратата навътре, както бе направила и с предните стаи, и се озова лице в лице със съпруга си. Улф вдигна рязко глава от документите на бюрото си и се намръщи.
— Не знаеш ли, че трябва да почукаш? — изръмжа той.
Моли затвори вратата, пое си дълбоко дъх и лекичко почука със свити пръсти на тежката дъбова врата. Зачака. След като не получи отговор, почука отново. Нищо. Моли отвори вратата и влезе смело в кабинета.
— Не знаеш ли как да казваш „влез“?
Улф се облегна назад в стола си и впи поглед в нея.
— Какво правиш тук?
— Помислих си, че може да поискаш да закусиш с мен. — Моли нямаше намерение да позволи на мрачното му настроение да развали тази хубава сутрин.
— Аз не закусвам. — Той я отпрати с леко махване на ръката и отново насочи вниманието си към документите на бюрото.
— Точно това каза и мистър Ларкин.
Улф бавно вдигна поглед към нея.
— Но може би ако закусиш, няма да стоиш така нацупен и вкиснат.
— Моли, имам работа.
Тя пристъпи към него и видя огромната купчина документи на бюрото, изписани с цифри и набързо нахвърляни бележки.
— О! Предполагам, че би трябвало да изляза и да те оставя сам.
— Да, точно така.
— Ще се видим ли по-късно?
Улф вдигна към нея изпълнен с досада поглед.
— Не мисля, че ще имам време.
Тази сутрин Моли разбра, че не й е позволено да ходи в кухнята, а сега Улф я отпращаше с безразличие.
— И какво да правя цял ден?
Безразличието му се смени с раздразнение, но на Моли това изобщо не направи впечатление. С този поглед Улф Тревелиън можеше да уплаши някой мъж, но не и нея.
— Това, с което се занимават обикновено жените. Шиене. Четене. Можеш да поспиш малко.
— Но аз току-що станах.
— Моли!
Може и да бе разгневен, но я харесваше. Малко. Бе й доказал това през изминалата нощ със своята нежност и загрижеността си. Тя му се усмихна, опитвайки се да разсее лошото му настроение.
— Помислих си, че бихме могли да си направим пикник в гората по-късно следобед.
Улф вдигна отегчено ръце и се облегна отново на стола си.
— Какво ще правиш, докато съм в Ню Йорк Дори когато съм тук, не можеш да очакваш от мен да те забавлявам постоянно.
Това бе нещо, върху което не се бе замисляла, когато прие предложението му за брак.
— Доколкото си спомням, ти спомена, че когато дойдат децата, ще стоя тук с тях, но трябва ли и сега да остана, докато ти си в Ню Йорк?
— Да.
Това бе рязък и груб отговор, с който Улф целеше да приключи неудобния разговор. Но Моли не можеше да остави нещата просто така.
— Тръгваш следващата седмица, нали?
— Да.
Утвърдителният му отговор бе остър и хаплив. Моли захапа долната си устна, но само за миг. Не искаше да показва несигурността си пред него.
— И колко време ще отсъстваш?
Моли зачака за отговор, но такъв не последва.
— Няколко дни? Седмици?
Улф продължаваше да я гледа, без да продума.
— Месеци?
— Не знам. — Той отново насочи поглед в документите пред себе си. — Може би.
Моли би трябвало да излезе от кабинета му с усмивка, преструвайки се, че не я засяга. Но я засягаше. Много. Тази къща щеше да стане много самотно и пусто място без Улф. Дори сега изглеждаше такова, когато той не си бе вкъщи.
— Имам една идея — обади се Улф. — Кажи на Ларкин да се свърже с шивача в Кингспорт и да му поръча няколко прилични рокли. Това ще ти ангажира вниманието за известно време. Още повече че ми омръзна да те гледам постоянно облечена в кафяво, сиво и бяло.
Бе успял да изкаже предложението си така, че то недвусмислено се превърна в обида.
Моли си напомни, че Улф бе казал честно и ясно какво представлява този брак за него. От всички жени, за които можеше да се ожени, той бе избрал нея, защото не бе взискателна. Той искаше жена, която лесно да може да оставя, когато си поиска, която да топли леглото му през нощта и да го дари с червенокоси деца. Улф не искаше нищо повече от нея. Не компания и приятелство и със сигурност не любов.
Животът й тук щеше да бъде много по-труден, отколкото си бе мислила.
Улф успя да пропилее целия ден, като остана затворен в кабинета си, преглеждайки сметки, които можеха да почакат. Криеше се. Не можеше да си спомни никога, преди да се е крил от някого.
Моли отново го бе направила.
Улф веднага разбра миналата нощ по израза в очите й, че тя е невинна. Невинна, но не свенлива. И беше негова. Изцяло негова. Боже господи, никога преди не бе любил девственица.
Повече не бе влизала в кабинета му след сутринта, когато му бе предложила закуска. От време на време се бе ослушвал и я бе чул да се движи из библиотеката, да размества някои неща и да си тананика. Но сега наоколо бе тихо. Твърде тихо.
Когато Улф отвори вратата на кабинета Ларкин бе в коридора и чакаше.
— Къде е мисис Тревелиън?
В продължение на един дълъг миг Ларкин не каза нищо. Възрастният човек не одобряваше тази женитба, но никога не би изразил несъгласието си. Това не беше негова работа, а Ларкин много добре знаеше къде му е мястото в тази къща.
— Мисис Тревелиън излезе на разходка преди известно време, сър.
— И вие я пуснахте? — сопна се Улф.
— Тя настоя — отвърна икономът.
— Ти трябваше да отидеш с нея.
— Поисках, но тя ми забрани, сър.
Улф спря по средата на коридора и погледна през рамо.
— Тя ти е забранила?
— Да, сър — въздъхна Ларкин.
Улф излезе тичешком от къщата. Трябваше да провери градината, конюшните, близката гора. Със сигурност тя не би се осмелила да навлезе в гората без придружител.
Разбира се, че щеше да посмее.
Оставаше скалата и спиращата дъха гледка на Атлантическия океан. Улф заобиколи къщата, като забави крачка. По принцип избягваше издадената към морето скала и великолепната гледка, която се откриваше от нея.
Забави още повече крачка, когато я видя. Моли седеше на едно одеяло, недалеч от ръба на скалата. Бе
