бъдещият й съпруг стояха на издигнатия подиум, покрит с плюшен килим и под арката, украсена с панделки с цвета на цветята над главите им. Множество столове бяха поставени зад импровизирания олтар, но на церемонията присъстваха само няколко гости.
Майката на Моли ридаеше, баба й също подсмърчаше шумно. С изключение на мистър Хенсън, който бе придружил жените до Ванора Пойнт и който щеше да отведе Моли и Хелда вкъщи, единствените други свидетели бяха слугите на Улф.
Улф изглеждаше чудесно в официалния си черен костюм и бяла риза, но на лицето му бе изписано безизразно, дори студено изражение. Моли трябваше да си напомни, че за него това бе просто бизнес.
Тя повече предпочиташе лукавата усмивка и нехайната стойка на онзи Улф, когото бе срещнала в гората, но и този добре облечен и изискан мъж, който стоеше до нея, си имаше своето очарование. Никакъв костюм обаче не можеше да скрие огромната му сила, която Моли бе почувствала, когато се намираше в прегръдките му, не можеше да прикрие енергията, която Улф излъчваше дори в този момент.
Моли бе облечена в сватбена рокля, за която винаги си бе мечтала. Бе ушита от бял сатен, с перли и дантела, в долната част полите бяха широки и разкошни. Бели копринени цветчета бяха прикрепени на талията й, също такива бяха преплетени в косите й.
Накрая баба й бе тази, която успя да закрепи косата й във висока прическа. Бяха опитали да направят по-строга прическа, но въпреки това няколко немирни къдрици се бяха изплъзнали и се спуснаха по раменете и гърба й. Преди това Мери Кинкейд се бе опитала да направи косата й, заявявайки, че това е задължение на майката, но ръцете й трепереха ужасно, а тя не преставаше да плаче.
Моли им бе казала за предложението на Улф и двете жени приеха, че тя се жертваше заради тях. Опита се да им обясни, че не е така, но нищо не можеше да ги убеди в противното. Потрепериха от страх, когато Моли им каза, че обича Улф и й припомниха за смъртта на първата му жена. По този въпрос майката и бабата на Моли накрая постигнаха съгласие. Доколкото Моли можеше да си спомни, Хелда и Мери Кинкейд никога не постигаха съгласие по никакъв въпрос.
Отново и отново й напомняха за съдбата на първата мисис Улф Тревелиън, докато накрая Моли им забрани да говорят по този въпрос. За пръв път в живота си им забраняваше нещо и бе изненадана, когато й се подчиниха.
Моли се усмихна, когато Улф взе ръката й и постави пръстен на безименния й пръст. Това не бе обикновена златна халка, а едно изобилие от сапфири и диаманти на златна подложка. Улф й каза, че пръстенът е принадлежал на майка му. Нямаше време да поръчват пръстени специално за случая, по-късно той й обеща да поръча какъвто пръстен пожелае.
Моли сведе поглед към пръстена на ръката си. Бе изключително доволна. Нямаше нужда и не искаше никакъв друг пръстен. Искаше този, с който й обричаше живота си.
Всичко беше организирано чудесно, но щеше да е още по-добре, ако младоженецът поне малко се усмихнеше. Когато свещеникът ги обяви за мъж и жена, Мери Кинкейд изхлипа високо, а Улф притвори очи. Моли разбираше, че за него това бе цяло изпитание. Да се принизи дотам, че да бъде в компанията на хора, които открито го презираха. Да бъде принуден да сдържа гнева си! Моли изпита желание да хване ръката му и да го утеши, да му благодари за търпението. В никакъв случай не бе приятно роднините на жена ти да ридаят зад гърба ти и то на собствената ти сватба.
Свещеникът тържествено обяви: „Можете да целунете булката“, което бе причина за още едно високо ридание, но Моли не му обърна внимание, а се наведе леко напред, за да приеме първата целувка като жена на Улф.
В един момент Моли си помисли, че Улф ще откаже да я целуне. Той за миг се поколеба, преди да приближи устните си към нейните и когато накрая я целуна, това съвсем не бе изгарящата целувка като онази, в гората, а просто едно студено докосване на неговите устни до нейните. Все пак Моли изпита вълнение, когато устните му покриха нейните, но то бе съвсем кратко и слабо.
Когато Улф се отдръпна от нея, тя потърси очите му, за да разбере какво мисли той. Въпреки че този брак за него бе само едно споразумение, Моли искаше да види и малко радост в погледа му. Такава обаче нямаше.
Великолепните сватбени блюда така си останаха недокоснати. Само мистър Хенсън и свещеникът, изглежда, се наслаждаваха на изобилната храна. Моли бе твърде притеснена, за да се храни, а Улф очевидно бе ядосан. Мери Кинкейд не спря да плаче дори колкото да сложи хапка в уста, а баба Кинкейд просто проявяваше упорство и затова не си взе от нищо. Моли не можа да не забележи как Улф хвърли многозначителен поглед на бастуна на баба й.
Младата жена не бе поканила никой друг. Приятелките й от Кингспорт, особено Хана и Стела, бяха така ужасени, когато научиха новината, колкото бе и семейството й, а тя не искаше те да присъстват в дома на Улф, изпълнени с гняв и недоверие. Така нямаше да има шушукания за първата му жена или смешните обвинения за мумифицирани тела на третия етаж и със сигурност нямаше да има открити подозрителни погледи към съпруга й.
Гостите си тръгнаха през ранния следобед, за да могат двете госпожи Кинкейд да се приберат преди смрачаване, а Моли бе доволна, че си тръгват. Постоянните хлипове и съчувствени погледи й бяха досадили извънредно много.
Мистър Хенсън бе много мил, той изведе майка й от къщата на Тревелиън, като й шепнеше нещо успокоително. През целия ден той не каза нищо, не изрази по никакъв начин мнението си за тази женитба. Моли знаеше, че той бе дошъл само заради майка й. Може би сега, когато Моли щеше да има повече свободно време, щеше да прекарва повече време в компанията на мистър Хенсън.
Улф затвори двойната врата след отдалечаващите се гости и се облегна на нея с измъчен стон.
— Съжалявам — прошепна Моли.
— Не се извинявай — сопна се той. — Не съм и очаквал по-различна реакция.
— О!
— Денят бе направо отвратителен — добави той.
Моли никога не си бе мислила, че ще чуе съпругът й да нарича деня на тяхната сватба отвратителен. Имаше и неприятни моменти, разбира се, но чак пък отвратителен?
— Съжалявам.
— Ето че пак се извиняваш. — Улф премина покрай нея, без дори да я погледне.
Нямаше усмивка, нито нещо успокоително в горчивото изражение на лицето му.
— Аз… — Моли спря, защото разбра, че отново се готвеше да се извинява.
— Имам да прегледам някои документи. Ще бъда в кабинета. Ако ти трябва нещо, позвъни на Ларкин.
Моли остана самичка в антрето. Вдигна поглед нагоре. Таванът изглеждаше толкова висок! Слънчевите лъчи проникваха през цветните стъкла на прозорците, като образуваха по пода причудливи фигурки. Моли бе заобиколена от красота, позлатени рамки, мебели, всичко бе толкова изящно, че тя се страхуваше да докосне нещо. Все едно бе попаднала в замък, облечена в роклята на принцеса. Проблемът беше, че Моли не бе никаква принцеса. Никога не се бе стремила да живее в замък и когато се нуждаеше от нещо, да звъни на слугите. Мечтите й бяха прости, достижими и реални. Поне винаги бяха изглеждали реални. Никога не си бе мислила, че Улф Тревелиън просто ще се появи и ще промени всичко. Можеше да се загуби в тази огромна къща, вече се чувстваше изгубена.
Какво, за бога, бе направил? Улф разлисти без причина документите пред себе си, като едва хвърляше по някой разсеян поглед към отделните цифри. Нямаше нещо, което да не можеше да почака ден-два, но трябваше да се отдалечи известно време от Моли.
Боже господи, женен. Отново. И нямаше никаква гаранция, че този брак ще бъде по-успешен от първия.
Като влюбен хлапак си бе позволил нещата да се изплъзнат от контрол, докато получи каквото искаше. Моли Кинкейд. До този момент бе напълно доволен от факта, че този клон от семейство Тревелиън ще свърши с него. Ако трябваше да бъде честен към себе си, Улф никога не се бе замислял за отговорността си да продължи фамилното име. Със сигурност никога не бе го безпокояла мисълта, че няма на кого да остави състоянието си. Досега.
Малката червенокоса Моли бе влязла под кожата му, бе му станало напълно ясно, че не бе могъл да я
