люлеещия се стол и седна в краката й.
— Бабо, тревожиш се прекалено много. — Моли сложи ръка на коляното на баба си. — Мисля, че се държа много грубо с бедния Улф.
— Бедният Улф! — изрече презрително баба Кинкейд. — Надявам се, че си го поставила на мястото му.
— Така е, той няма да се върне повече.
— Добре. — Старата жена кимна доволно. — Ти си твърде сладка и невинна, за да бъдеш изложена на атаките на мъж като Улф Тревелиън.
Моли не бе напълно съгласна с баба си. Зад циничната маска се криеше един чувствителен човек. Студенината му също бе само привидна. За миг бе почувствала биенето на сърцето му, бе забелязала пулсиращата вена на шията му. Зад грубата му външност се криеше красота. Моли я виждаше в очите му, в редките му, но искрени усмивки. Но тя разбираше, че той не осъзнава красотата си. Никога нямаше да има възможността да му я покаже. Той искаше твърде много от нея. Повече, отколкото искаше да даде, дори и на Улф.
— Моли!
Моли бе толкова потънала в мислите си, че дори не бе чула приближаването на приятелките си, докато Хана не извика високо името й, за да привлече вниманието й. Стела носеше Уоли и Моли забеляза, че тя сега изглеждаше много по-добре, отпочинала, усмихната, косата й бе грижливо сресана. Хана, както винаги, изглеждаше чудесно. Русата й коса бе мека и права и тя предпочиташе да я носи спусната по гърба. Половината от заможните мъже в града ухажваха Хана, но никой не бе успял да открадне сърцето й, а тя казваше, че няма да се задоволи с нищо друго.
— Елате вкъщи, ще ви почерпя с кейк и чай — настоя Стела. Уоли протегна дебелите си ръчички към Моли и тя го пое. — Чувствам се много по-добре, искам да ви благодаря за всичко, което направихте за мен.
— Няма нужда да ми благодариш — отвърна Моли, като правеше смешни гримаси на бебето.
— Познайте какво научих — започна Хана с тайнствен глас.
Трите момичета тръгнаха към дома на Стела, Моли вървеше в средата. Нямаше много време, но половин час можеше да остане и пак да се справи със задълженията си.
— И какво си научила? — попита Стела, като вдигна отегчено поглед към небето.
Хана изобщо не обърна внимание на липсата на интерес у приятелката си.
— Улф Тревелиън се е върнал отново във Ванора Пойнт — отвърна тя, а лицето й светеше от удоволствие.
Моли само стисна по-здраво бебето в ръцете си.
— В края на краищата, това си е негова къща — отвърна тя отбранително. — Той има пълното право да бъде там.
Стела хлъцна от изненада.
— Прекалено меко се отнасяш по този въпрос, Моли. Този човек трябваше да бъде обесен още преди години. Изобщо не би трябвало да има никакви права.
— Чувала съм — прошепна Хана, — че на третия етаж има мумифицирани мъртъвци. Довежда тук жени от Ню Йорк, убива ги и крие телата им в онази зловеща къща.
Моли се разсмя, което шокира и двете й приятелки. Бебето се разсмя с нея.
— Но това е смешно. Със сигурност не вярвате на такава абсурдна история.
Един поглед към Стела и Хана обаче й бе достатъчен да разбере, че и двете съвсем сериозно вярваха на тази глупост.
— Веднъж го видях — заяви Стела, но в този момент стигнаха до къщата й и тя отвори вратата. — Точно след като се случи онова.
Те всички разбираха какво беше „онова“, бяха слушали и за единствения път, когато Стела бе видяла Улф Тревелиън.
— Той бе дошъл в града, яздейки най-големия черен кон, който съм виждала.
Гласът на Стела придоби тайнствена нотка, докато тя разказваше случката. Моли не я бе чувала от дълго време, затова отново й бе любопитно да научи подробностите, след като вече и тя бе видяла Улф Тревелиън.
— Помислих си, че виждам самия дявол — прошепна Стела.
— Но това е смешно — прошепна на свой ред Моли, докато влизаха в кухнята. — Била си тогава на четиринадесет години, нали така?
— На петнадесет — поправи я Стела.
— Не е честно — оплака се Хана. — Двете с Моли дори не сме го зървали.
Стела сложи на масата три различни чаени чаши и включи вода да заври.
— Те хвърляха камъни, знаете — продължи Стела.
Моли бе забравила за този факт. От години не бе чувала тази история, затова бе забравила за камъните. Сърцето я заболя заради Улф.
— Каква жестокост!
Приятелките й я погледнаха така, сякаш си бе загубила ума.
— Така е — настоя Моли, като друсаше бебето на коленете си.
— Той е жесток — отвърна Стела. — Когато минаваше, ме погледна. Погледна ме право в очите, все едно искаше да ме омагьоса. Кълна се, цялата се разтреперих, почти припаднах. Цяла седмица не можах да спя спокойно.
— Последния път, когато разказваше тази история, каза, че не си могла да спиш само същата нощ — отбеляза Моли.
Стела и Хана я погледнаха укорително и Моли разбра, че би било по-добре да си държи устата затворена.
Сега, след като Стела бе започнала историята си, Моли си спомни. Огромният черен кон, погледът, камъните.
— И ти хвърли камък към него, нали?
Стела кимна утвърдително, изглежда изобщо не се срамуваше от постъпката си.
— Направих го, след като той отмина. Камъкът го удари точно в гърба.
Моли започна да друса бебето още по-енергично и реши, че ще е по-добре да гледа към него, отколкото към приятелката си.
Никога не би могла да им признае, че е влюбена в Улф Тревелиън. Че той не е никакво чудовище, а страстен, нетърпелив мъж.
Хана стана, за да помогне на Стела да приготви чая, а Моли допря страната си до главичката на Уоли.
— Само ние си знаем истината, нали? — прошепна му тихо тя.
Уоли й отвърна, като обви дебелите си ръчички около врата й.
Моли прие това като положителен отговор.
Шеста глава
Улф крачеше напред-назад, забил поглед в пода. Брендито му стоеше забравено на бюрото. Не бе очаквал такъв развой на нещата. Тя бе отвърнала „не“.
Крехките жени никога не бяха го приемали лесно, но Моли не беше крехко цвете. Тя го бе гледала в очите без колебание и страх, и страстно го бе целунала. Тя също го желаеше, Улф чувстваше това с всяка фибра на тялото си.
Това, което й бе предложил, не бе достатъчно. Тя вероятно искаше повече. Това откритие го бе накарало да спре. Когато вдигна поглед, забеляза Ларкин, който го наблюдаваше мълчаливо от отворената врата на кабинета.
— Какво искаш? — сопна му се Улф.
Ларкин не се стресна, дори не примигна изненадано.
