пътеката дълго след като Моли се бе изгубила от поглед и той не можеше да види дори частичка от яркочервената й пелерина.
В Ню Йорк такава гора не съществуваше. Никой парк, без значение колко голям, не можеше да се сравни с гората. Тук царяха спокойствие и красота, които Улф рядко бе срещал някъде другаде.
Може би защото не си позволяваше лукса да се отдава по-често на мира и спокойствието, а красотата, която го заобикаляше, не бе естествена, а създадена от човека; като гривната, която Моли отказа да вземе, като хубавата архитектура или като жена, за чиято хубост се съдеше по красивите скъпи дрехи, които носеше и часовете, прекарани пред огледалото.
Опитвайки се да си обясни чувствата си към Моли, Улф я свързваше с тази гора. Моли бе истинска, всичко у нея бе естествено — красотата й, честността й, невинността й.
Бягство. Когато се бе върнал във Ванора Пойнт, това чувство все още го измъчваше. Когато бе почувствал, че вече не издържа на живота в Ню Йорк, когато се озоваваше в спортната зала на клуба три или четири пъти седмично, тогава бе решил да потърси усамотение и убежище.
Затова се бе върнал във Ванора Пойнт, а Моли бе станала част от живота му тук, против неговото, а и против своето желание.
Улф се отдалечи от пътеката и се отправи в посока към Ванора Пойнт. Не пое по пътя, а през гората, като чупеше клони и тъпчеше ниски храсти и великолепни цветя, сляп за красотата на гората, от която се бе възхищавал само минути преди това.
Моли се сгуши под завивките, като закри лицето си. Бе изпаднала в ужасно настроение, а майка й лесно прие обяснението й, че има главоболие, затова и двете си бяха легнали рано.
Ако само бе послушала майка си и не се бе отделяла от главния път, сега нямаше да лежи съвсем будна и да се измъчва. Това сигурно бе наказанието й заради това, че не се бе подчинила и строгата заръка на майка си.
Наистина бе наказание, и то ужасно. Защо бе питала дали обича този мъж, когото едва познаваше? Това нямаше никакво значение. Тя можеше да го обича така, както никоя жена не бе обичала мъж, но това нямаше да промени нищо. Той бе Улф Тревелиън. Богат. С власт и добро образование. Дори и да не бе известен с ужасното си минало, той пак щеше да е недостъпен за нея.
Най-много, на което можеше да се надява, бе някой рибар, като съпруга на Стела, или може би търговец. Мъже като Улф Тревелиън просто не се женеха за жени като Моли Кинкейд.
Тежкото одеяло не я стопли, въпреки че нощта бе мека. Тази нощ, без съмнение, отново щеше да сънува Улф. Сънищата й щяха да бъдат още по-хубави, след целувката и силните му прегръдки. Моли не бе сигурна дали се радва на настъпващата нощ, или се страхува от нея.
Стисна силно очи. Някак си трябваше да заспи. Не можеше да стои будна цяла нощ и да си мечтае за неща, които не можеше да има.
Въпреки измъчващите я чувства Моли постепенно се унесе в сън. Последната й разумна мисъл бе, че в никакъв случай не трябваше да се отделя от главния път.
Пета глава
Улф стоеше до високия прозорец и наблюдавате залеза. Намираше се в кабинета на баща си, който сега бе негов. Махагоново бюро, цяла стена с книги, мека мебел. Всичко в стаята му бе познато до болка.
След смъртта на майка му, в продължение на двадесет години, нищо в тази къща не се бе променило. В гостната, която бе нейната любима стая, висеше огромният портрет на Ванора Тревелиън. Улф винаги си я спомняше в тази стая с пастелните цветове и отворените прозорци. Тя беше прекарала повечето време в тази стая, тъй като считаше останалата част от къщата твърде тъмна и мрачна за нейния вкус.
Улф бе на десет години, когато баща му един ден го извика в кабинета си, за да му каже, че майка му е мъртва. Просто така. Не се опита да смекчи удара, не намери успокоителни думи. Не защото Пен Тревелиън не го бе грижа за жена му. Той я бе обичал с цялото си сърце и в годините след нейната смърт изобщо не помисли да се ожени повторно. Но той просто не беше от този тип мъже, които бяха се опитали да направят положението по-лесно за единственото си дете.
Улф знаеше, че майка му е болна. Бяха му казали да не я безпокои, когато тя се чувства зле, а това се случваше често. Той трябваше да върви на пръсти из къщата или да изпитва върху гърба си бащиния гняв. Бе очаквал, че пристъпът ще премине, както бе ставало винаги, но времето, когато майка му прекарваше в леглото ставаше все по-дълго и по-дълго. Когато се чувстваше добре, къщата се изпълваше с живот, с веселия й смях и любовта й.
Но състоянието й не се подобряваше и Улф остана с баща си, който изобщо нямаше представа как се отглежда дете. Пен Тревелиън скърбеше за жена си и остави единствения си син на грижите на гувернантки.
Най-яркия спомен на Улф от онези детски години бе безапелационната суровост на баща му. Или трябваше на всяка цена да оправдае очакванията на Пен Тревелиън, или да понесе последствията. Такава суровост и неспособност да прощава той насочваше към всички, дори към едно дете и към гувернантките, които той уволняваше една след друга. Обикновено когато Улф започваше да свиква с някоя от тях, тя веднага биваше освобождавана от длъжност и заменяна с друга.
Това наведе Улф на мисълта, че ако покажеше например негодувание или че просто не ги харесва, баща му ще позволи да се задържат за повече от месец-два. Ставаше все по-трудно дете. Този кошмар продължи, докато Улф порасна достатъчно и тръгна на училище.
Тези години бяха непоносими за него, но когато настъпи време Улф да се върне вкъщи, баща му бе на смъртно легло. Наближаването на смъртта, не бе смекчило твърдия характер на стареца, решителността му да види империята си разширена и утвърдена само се бе увеличила. Това означаваше брака на Улф с Джийн Рутлидж, наследник, който да осигури продължението на рода, това трябваше да означава, че Улф е поел своите отговорности. Нещастието, което се случи в сватбената нощ на Улф, дойде твърде много на стария човек и три месеца по-късно той почина в съня си.
Улф остана сам да ръководи процъфтяващия корабен бизнес, към който през последните пет години бе добавил още много дейности — добив на дървен материал, дъскорезница, дори стоманолеярна, която бе купил наскоро. Бизнесът му бе организиран толкова добре, управляваше го толкова ефикасно, че много често Улф нямаше какво да прави и нищо наложително не го задържаше в Ню Йорк.
И той се върна във Ванора Пойнт, макар че още преди години трябваше да продаде тази огромна къща и да се установи постоянно в Ню Йорк сити. Нищо не го задържаше и не го привличаше тук и въпреки това от време на време чувстваше някакъв необясним импулс да се върне.
— Сър?
Улф се обърна и забеляза Ларкин, който беше останал на прага.
— Готвачката ме изпрати да ви кажа, че вечерята ще е готова след половин час.
Улф само кимна, а Ларкин се оттегли с безизразно лице.
— Ларкин. — Улф направи знак на иконома да се върне. — Ти познаваш повечето жители на Кингспорт, нали?
— Да, сър — отвърна Ларкин, като отново се върна в кабинета.
— Познаваш ли семейство Кинкейд?
Дори и ако Ларкин бе изненадан от този въпрос, той не го показа.
— Сега семейството се състои от Мери Кинкейд, сър, и свекърва й, Хелда Кинкейд, която живее извън града. И двете са вдовици.
Улф веднага отбеляза наум, че Ларкин пропусна Моли — съществен пропуск според него. Дали икономът му не се опитваше да предпази още една девойка от Кингспорт от Улф Тревелиън?
— С какво се занимават?
По лицето на Ларкин не можеше да се прочете нищо, дори и най-слаб интерес, но той се поколеба известно време, преди да отговори.
— Мери Кинкейд пече хляб. От време на време купуваме от нея. Освен това взима дрехи от някои неженени рибари и ги поправя и кърпи.
— Твърде много работа само за да припечелиш някоя незначителна сума — промърмори Улф.
