— И аз мисля така, сър — заяви студено Ларкин. — Има ли нещо друго, сър?
В първия момент Улф искаше да освободи иконома и да се отдаде на размишления. Но в следния миг промени намерението си.
— Ами момичето? — попита остро той. — Моли Кинкейд?
Лицето на Ларкин запази каменното си изражение.
— Лично не я познавам, сър. Изглежда хубава млада жена.
В тона на Ларкин се долавяше едва доловим упрек. Всички знаеха, че „хубавите млади дами“ не бяха за Улф Тревелиън.
— Тя има ли си любим, Ларкин? — настоя Улф. — Някой хубав млад човек?
Погледът на Ларкин остана безизразен.
— Не вярвам, сър. През цялото време помага на майка си.
— Колко благородно — измърмори Улф под нос.
— Да, сър — отвърна Ларкин. — Ще желаете ли нещо друго, сър?
Какво очакваше старият човек? Че Улф ще поиска от него да му доведе момичето, за да го принесе в жертва?
Улф не се самозалъгваше за мястото в къщата си. Слугите му не го обичаха повече от жителите в Кингспорт. Понасяха редките му посещения именно защото бяха редки и защото им плащаше изключително добре. Всеки си имаше цена.
В този момент Улф разбираше, че Ларкин направо го мрази. Може би не толкова го мрази, колкото се отвращава от него. Нищо чудно, че старият човек никога не се обръщаше с гръб към него.
— Не! — сопна се Улф. — Не желая нищо друго. Надявам се, че този разговор ще си остане между нас, Ларкин.
— Да, сър.
Ларкин излезе от стаята, а Улф не се върна до прозореца, докато старият човек не затвори вратата след себе си.
Слънцето я грееше приятно, но на Моли й липсваше хладината на гората. Липсваха й високите дървета, чувството, че минава през някое специално място. Но не можеше да поеме риска да срещне Улф отново, а Моли знаеше, че той щеше да чака. Да чака за следващата целувка, щеше да настоява за близостта й и на нея щеше да й е все по-трудно да му откаже.
Миналата нощ отново го сънува, след като дълги часове се мята в леглото, без да може да заспи. Бе сънувала целувката му, страстта в очите му, които бяха събудили в нея чувства, които тя не можеше да обясни. Но имаше отчаяна нужда да облекчи болката в сърцето си.
Улф Тревелиън никога не се бе задържал дълго във Ванора Пойнт. Прекарваше обикновено няколко дни, седмица или малко повече, след което отново се връщаше в Ню Йорк. От това, което бе чула, той не посещаваше семейната къща повече от два или три пъти в годината.
Което означаваше, че той скоро щеше да си отиде. Щеше да се върне в Ню Йорк и да излезе от живота й. Не можеше да позволи чувствата й към Улф да се задълбочат. Беше очарована, привлечена от него, така и трябваше да си остане. Вече нямаше да минава по кратката пътека през гората, докато Улф не се върнеше в Ню Йорк.
Баба й чакаше и Моли й се усмихна топло. С всеки изминал ден баба Кинкейд изглеждаше все по-добре. Студената пролет бе отминала, а по-дългите и по-топли дни се отразяваха благотворно на старата жена. Днес дори по страните й бе избила лека руменина.
— Днес си ужасно мълчалива — отбеляза баба Кинкейд, след като привърши с яденето. — Да не си болна?
— Не, разбира се, че не. — Моли се опита да се усмихне успокоително, но след като получи само смръщен, подозрителен поглед, разбра, че не е успяла.
— Вчера също бе мълчалива. Дори твърде мълчалива. И никакви въпроси за любовта и брака?
— Не. Просто… просто си мислех за това, но увлечението ми мина.
Баба й кимна, но Моли дори за миг не си помисли, че обяснението й бе прието.
— Отминало увлечение, значи — повтори бавно старата жена. — И как е името на това отминало увлечение?
Моли седна на килимчето пред камината до люлеещия се стол на баба си и обгърна коленете си с ръце. Това не можеше да й замени топлото тяло на Улф, но трябваше да се задоволи.
— Спомняш ли си, когато ти казах преди няколко дни, че срещнах Улф Тревелиън в гората?
— Бог да ни е на помощ! — измърмори баба й.
Моли вдигна поглед и срещна неодобрителното изражение на баба си.
— Същото каза, когато ти признах за срещата първия път. Не исках да те тревожа, но продължих да вървя по пътеката, въпреки желанието ти да не го правя, и всеки ден той бе там и ме чакаше.
— Той нарани ли те, дете? — прошепна баба й.
— Не. Всъщност беше много мил. — Улф бе всякакъв, но не и мил, но Моли просто не намираше друга дума, с която да го опише, без да разтревожи баба си. — Мисля, че все повече се влюбвам в него, но знам, че от това нищо няма да излезе.
Баба Кинкейд изпусна дълбока въздишка.
— Трябва да стоиш далеч от него.
— Днес вървях по пътя. — Моли сложи брадичка на коленете си.
— Много добре.
— И ще продължа да вървя по пътя, докато си тръгне оттук. — Тези думи Моли изрече уверено и баба й си отдъхна.
— Добре.
— Не мога… — този път Моли въздъхна тъжно. — Не мога да го обичам, нали?
Знаеше, че любовта й към Улф е безнадеждна, но да изкаже чувствата си на глас бе много болезнено.
— Не, дете, страхувам се, че не можеш.
Баба й, изглежда, разбираше болката й, съчувстваше й, вместо да се ядосва. Опитаха се да поговорят за всекидневния живот в Кингспорт. Моли винаги съобщаваше на баба си последните новини. Вече й бе разказала за бебето на Стела и тъкмо изказваше предположенията си, че мистър Хенсън харесва Мери Кинкейд, когато на предната врата се почука силно и настойчиво.
Моли скочи да отвори, а баба Кинкейд застана зад нея. Моли никога не бе виждала Улф толкова разгневен. Очите му се бяха превърнали в тесни цепки, бе стиснал силно челюсти и бе присвил ръце в юмруци. В гнева си изглеждаше, че се извисява още повече над нея, въпреки че, не бе станал по-висок от деня, в който я целуна.
Преди някой от двамата да бе казал и дума, баба Кинкейд се втурна покрай Моли и вдигна бастуна си. Удари Улф през гърдите веднъж, два пъти, три пъти и това го накара да отстъпи от вратата.
— Стой далеч от внучката ми, звяр такъв!
Улф вдигна ръце, за да се предпази от ударите, които продължаваха да се сипят върху него. Накрая той хвана бастуна с една ръка. Баба Кинкейд продължаваше да държи дръжката, докато Улф бе хванал края му, след което обърна поглед към Моли.
— Това ли е твоята болна баба?
— Не съм болна, животно такова. — Баба Кинкейд се опита да изтръгне бастуна от желязната хватка на Улф, но, разбира се, не успя.
— И сам виждам, че е така — процеди Улф през стиснати зъби. — Вижте, искам само да поговоря с Моли…
— Не — прекъсна го старата жена.
— Само за няколко минути.
— Само през трупа ми.
В този момент Моли се приближи към тях.
— Всичко е наред, бабо. Няма да ни отнеме много време.
Някак си трябваше да събере сили и да каже на Улф, че не може да го вижда, никога вече. Че не може
