— О!
Миг по-късно устните му отново покриха нейните. Изглеждаше толкова естествено да се разтопи от целувката му, да движи тялото си леко напред-назад, плътно прилепено към неговото.
— Знаеш какво искам, нали, Червенокоске? — прошепна Улф, без да прекъсва целувката.
— Не. — Това бе лъжа, която Моли осъзна още когато изрече отрицателния отговор. — Да — призна бързо тя, пусна го и отстъпи крачка назад. Улф не се опита да я задържи и също я пусна. — Но не мога.
Улф й се усмихна широко, без съмнение, за да успокои страховете й. Но в усмивката му нямаше нищо успокоително. Дяволитата извивка в ъгълчетата на устните му говореше за противното.
— Разбира се, че можеш — Възрази той. — Животът е много по-интересен и весел, когато забравиш за правилата. — Той я хвана за ръката и отново я взе в прегръдките си. — Хайде, признай си, Червенокоске. Правилата да вървят по дяволите. Истински интересно и забавно е извън пътеката, когато се отклониш от нея.
— Не мога.
Улф се опита да й докаже противното, като я целуна така, че земята под краката й започна да се върти и й се зави свят. Моли се притисна към него.
— Не мога — прошепна отново тя, когато той отдели устните си от нейните и ги насочи към шията й. — Улф, недей…
При тази молба той я погледна в очите.
— Желая те, Червенокоске.
Моли си пое дълбоко дъх. Не можеше да му каже, че също го желае, че искаше нещо, което не можеше да има. Мъж като Улф никога нямаше да разбере, че за нея имаше много по-важни неща, отколкото това, което можеше да получи на момента. Моли не вярваше, че може да го накара да разбере, но поне можеше да опита.
— Не притежавам много — каза тя, като посегна към непокорния черен кичур и го отметна от челото му.
Улф продължаваше да я държи и присви подозрително очи.
— Нямам зестра, нямам семейни земи или други имоти, освен мястото, където е къщата на майка ми.
— Не ме интересува…
— Замълчи. — Моли постави два пръста на устните му. Зачуди се дали и нейните устни са така подути и зачервени като неговите. — Изслушай ме, моля те.
Той обърна китката й, целуна дланта й, но не каза нищо.
— Един ден искам да се омъжа и единственото, което мога да предложа на съпруга си, е моята девственост. Никога преди не съм била целувана от мъж…
— Аз ще ти дам зестра — заяви бързо Улф. — Ще ти купя собствена земя…
— Не. — Моли отстъпи назад, възмутена от непристойното му предложение. — Не можеш да ме купиш.
Очите му станаха на тесни цепки и я погледнаха подозрително, а устните, които само преди миг бяха толкова меки и топли, се присвиха в студена, тънка линия.
— Предполагам, че и това ще приемеш като нещо, придобито по нечестен път.
— Разбира се. — Моли му обърна гръб. Не можеше да го погледне в лицето и да е сигурна, че Улф няма да разбере със своя проницателен поглед колко бе изкушена не от предложението му да й осигури зестра или имот, а от спомена за целувките му. — Сега ще ме отведеш ли обратно на пътеката? Платих ти цената, която определи.
Улф изръмжа нещо със сърдит глас. Какво ще стане, ако откаже да я отведе обратно? Можеше да й отнеме цели часове да се лута из гората, докато намери главния път или тясната пътека. Кошницата й стоеше там, от едната страна на пътеката, където я бе оставила и без да се замисля, бе последвала Улф, а баба й чакаше.
— Следвай ме — изръмжа Улф, като мина покрай нея и с широки крачки се отправи към гората.
Моли трябваше да тича, за да го настигне, защото този път той не държеше ръката й.
Моли вдигна високо пелерината си и се затича да настигне Улф, останала без дъх. Той не се обърна нито веднъж назад, а чупеше ниските клони и ги хвърляше настрани. Не погледна към нея дори когато се налагаше да прави остри завои и тя лесно можеше да го загуби.
Накрая бе получила, целувката, която бе искала толкова много, но на каква цена! Би трябвало да се досети, че Улф нямаше да се задоволи с нещо толкова просто и красиво, като една невинна целувка. Би трябвало да се досети какво иска той, когато й протегна ръка и й предложи да тръгне след него, като се отклони от пътеката. Той искаше много повече. А Улф Тревелиън без съмнение получаваше всичко, което пожелаеше.
Скоро отново се озоваха на пътеката, там, където бе оставила кошницата си. Моли едва си поемаше дъх от умора, а дишането на Улф дори не се бе ускорило.
Моли се облегна на стъблото на едно високо дърво. Трябваше да се съвземе, преди да продължи. Със сигурност Улф щеше да изчезне, без да каже и дума повече, сърдит и разочарован. Той не изглеждаше като човек, свикнал на разочарования, тъкмо напротив, бе научен да получава всичко, което пожелае. Винаги.
Изобщо не трябваше да го следва навътре в гората, не трябваше да се отклонява от пътеката. Не бе свикнала с възбудата и вълнението, които продължаваха да я вълнуват. Копнеж. Празнота. Чувство за нещо важно, останало недовършено.
Моли очакваше той да изчезне в гората, без изобщо да й проговори, тъй като разочарованието и неудовлетворението бяха нещо твърде рядко за него. Но той не направи нищо подобно, а застана пред нея. Тялото му бе в непосредствена близост до нейното. Силните му пръсти хванаха брадичката й, той вдигна лицето й, така че тя бе принудена да го погледне в очите. Улф отново я целуна, лека, ефирна целувка, която накара кръвта й отново да кипне.
— Ние двамата още не сме свършили, Червенокоске — прошепна той, като леко бръсна устните й със своите.
Моли се изплъзна от прегръдката му и бързо избяга, като грабна кошницата. Не каза на Улф, не можеше да му каже, че всичко бе свършило.
Моли се бе чудила как щеше да се чувства, когато Улф я целуне. Сега вече знаеше. Любопитството й я бе отклонило от пътя не само в буквалния смисъл на думата. Това повече не можеше да продължава.
Улф Тревелиън никога нямаше да се ожени за момиче като нея. Той имаше пари и социално положение и можеше да притежава всяка богата и красива жена, която пожелае. В Ню Йорк със сигурност имаше много такива жени, които биха били подходящи за него.
И без значение колко й се искаше, тя не биваше да се отдава на никой мъж, освен на своя съпруг. Невинността й бе всичко, което можеше да му предложи.
Въпреки че разумът й диктуваше друго, Моли се обърна и погледна през рамо — Улф продължаваше да стои на пътеката и я фиксираше с поглед. С широко разтворени крака и скръстени на гърдите ръце, от разстояние той изглеждаше не по-малко заплашителен, отколкото от близо.
Баба Кинкейд беше напълно права. Улф Тревелиън бе опасен човек.
Червената й пелерина се развяваше, докато тя тичаше надолу по пътеката, а Улф не можеше да откъсне поглед от нея дори за миг, дори когато тя се обърна и погледна през рамо, като че ли се страхуваше, че той ще тръгне да я преследва.
Страшно му се искаше да го направи. Тя със сигурност знаеше това. И сега се страхуваше от него. Не поради слуховете за миналото му, а поради това, че той бе събудил страстта й, без тя да разбира това.
Страст. Той можеше да я усети в целувката й, можеше да я види в очите й, страст и невинност, съчетани в едно.
Никоя жена досега не му бе говорила за девственост. Разбира се, жените, които познаваше, бяха безнравствени като самия него и той се съмняваше дали някоя от тях изобщо си спомняше какво значи да бъде девственица.
Моли Кинкейд не беше негов тип жена, проклета да е, тогава защо я желаеше до болка? Улф стоя на
