Кошницата на Моли бе пълна с хляб, но в мислите си тя бе някъде далеч. Мисис Маккейн излезе от един магазин и й помаха с ръка, усмихвайки се приветливо, но чак след няколко секунди Моли се осъзна, спомни си изискванията на доброто възпитание и отвърна на поздрава й. Усмихна се глупаво и не можа да си обясни защо се получи така.
Причината бе Улф. Той постоянно бе в мислите й и Моли се улови, че мечтае постоянно за любов и целувки.
Ако не кажеше на някого, имаше чувството, че ще се пръсне. Хана и Стела бяха най-добрите й приятелки, но Хана не можеше да пази тайна повече от десет минути.
Моли отнесе част от хляба у мистър Хенсън. Тя му се усмихна и даде съвсем разумни отговори на въпросите му за майка й. Орвил Хенсън не бе много висок, но и Мери Кинкейд не бе такава. Имаше малко бирено коремче, но лицето му бе красиво, достатъчно красиво за един по-възрастен мъж като него. Моли кимаше и слушаше безкрайните му въпроси за здравето на майка й и изобщо за живота й. И очите му имаха обикновен, спокоен израз. Не бяха пронизващи и вълнуващи като тези на Улф.
Когато излезе от къщата на мистър Хенсън, Моли почти несъзнателно се отклони от обичайния си път и се отправи към дома на Стела. Съпругът на Стела беше рибар, като повечето от местните мъже и се прибираше вкъщи чак късно следобед.
Обикновено на Моли не й оставаше време да се спира и да посещава приятелката си, но днес беше различно.
Стела я поздрави радостно, както винаги, но Моли забеляза как двете години брачен живот бяха променили приятелката й. Светло кестенявата й коса бе прибрана в небрежен кок на главата й, а бялата й кухненска престилка бе цялата на петна.
Уолъс, съпругът на Стела, бе винаги намръщен, но добър и работлив човек. Това бяха качества, които повечето местни момичета искаха и очакваха от един съпруг, но Моли подозираше, че това съвсем не бе достатъчно.
— Влез. — Стела отвори вратата и направи път на Моли да влезе първа в малката къща. Тя много приличаше на къщата, в която Моли живееше с майка си — една гостна стая, малка кухня и една- единствена спалня. Бебето спеше в гостната, както и Моли.
— Толкова се радвам, че дойде — прошепна Стела. — Вече почти не те виждам.
Моли изпита остро чувство на вина, че бе посетила приятелката си само защото имаше нужда да поговори с някого.
Стела хвана Моли за ръка и я поведе към кухнята, като се усмихваше, а Моли остави кошницата на масата. Трябваше да отнесе хляб в още три къщи, затова не биваше да се бави.
— Трябва да ти кажа нещо — започна Моли, но внезапно я прекъсна висок детски плач.
Стела наведе уморено глава, а очите й се изпълниха със сълзи.
— Не мога, да повярвам. Той заспа само преди няколко минути.
Моли пък не можеше да повярва, че приятелката й се разстройва толкова много само защото детето се бе събудило по-рано от обикновено. Малкият Уоли бе толкова сладък, съвсем скоро бе навършил годинка и беше истинско копие на баща си с русата си косица и кръглото си личице.
— Нека да отида аз да го донеса — предложи Моли, като се отправи към другата стая, за да вземе Уоли.
Веднага щом го взе на ръце, детето престана да плаче. В кухнята Стела бе седнала до масата и бе хванала отчаяно главата си в двете си ръце.
— Какво ще правя сега? — Стела вдигна глава и Моли бе сигурна, че никога не бе виждала приятелката си толкова отчаяна. — Той вече не иска да спи през деня, а при това следващото дете е на път.
— Още едно бебе? — Моли си взе стол, седна и залюля Уоли на коленете си. — Това е толкова… — Стела издаде висок стон и прекъсна Моли, която искаше да я поздрави.
Моли разбираше, че не бе възможно да поговори със Стела за Улф. Не сега. Слушаше Стела и кимаше с глава, когато тя й се оплакваше, че не може да си доспи, че й става лошо всяка сутрин и никога не може да свърши работата си.
Моли не можеше да направи нищо повече за приятелката си, освен да й предложи да вземе Уоли със себе си, докато разнесе останалия хляб, а приятелката й да използва това време да си подремне.
Уоли бе добро момченце и я слушаше внимателно, докато тя изтъкваше добродетелите на един мъж, когото всички мразеха. Малкият продължи да я слуша внимателно и когато Моли започна да говори за любовта и как тя може да се разпознае. Уоли изобщо не бе отегчен от дългото описание на зелените очи на Улф, нито пък беше шокиран, когато Моли призна, че всъщност се е надявала да загуби онази последна ръка и да получи целувката. Все едно разбираше какво му се говори, Уоли закри уста с дебелата си ръчичка и се засмя весело. Моли започна да прави смешни гримаси и бебето продължи да се смее.
Когато свърши с доставките и се върна в дома на Стела, Моли намери приятелката си дълбоко заспала в хладната спалня. Моли изми бебето, даде му бисквита и се зае да подреди кухнята на Стела, тихо, разбира се. Свари пълна тенджера с яхния, което не бе трудно, тъй като Стела имаше всичко необходимо и дори успя да закърпи една риза, която бе преметната на облегалката на един от кухненските столове.
През цялото това време Уоли й правеше компания. Той бе чудесен слушател дори когато тя говореше съвсем тихо. Моли бе задоволила нуждата си да каже на някого за Улф.
Четвърта глава
Моли знаеше, че Улф ще я чака, но, както винаги и този път той я изненада. Не носеше нито карабина, нито раница, одеялото също липсваше.
Улф се бе облегнал небрежно на един бял бор, спокойно наблюдаваше пътеката и я чакаше. В едната си ръка държеше малък, вече поувехнал букет от диви цветя, сини, жълти и бели.
Част от лицето му бе скрито в сянка, но Моли забеляза, че устните му бяха здраво стиснати, а очите му гледаха застрашително. Моли почувства как тялото й се стяга и се напряга, реакция, много наподобяваща страх, но все пак по-различна. Самата близост на Улф я вълнуваше и възбуждаше.
— Тъй като вчера отказа това, което според теб бе придобито по нечестен път, помислих си, че може би ще приемеш ето това.
Нямаше и следа от сърдечен поздрав. Със странна неохота Улф й подаде дивите цветя.
— Красиви са — каза Моли, като взе букета, стараейки се да не докосва ръката му. — Къде ги намери? Никога не съм виждала такива цветя да растат в гората.
Той не отговори веднага, просто я фиксираше известно време с поглед.
— Растат, но далеч от пътеката, близо до един поток.
— О! — Моли сведе глава, за да помирише цветята и да избегне поне за миг пронизващия поглед на Улф.
Днес между тях не стоеше нищо — нито самун хляб, нито колода карти. Това положение й липсваше, в него Моли все пак чувстваше някаква сигурност.
— А ти никога не се отклоняваш от пътеката, нали, Моли?
Моли вдигна глава и на свой ред впи поглед в Улф. Устните му бяха все така здраво стиснати, очите му гледаха все така сурово. В този момент изглеждаше толкова заплашителен и така безчувствен, както винаги го обвиняваха жителите на Кингспорт.
— Да — прошепна тихо тя.
— Страхуваш се, че ще се загубиш, ако се отдалечиш твърде много?
— Да.
Застанал толкова близо, Улф изглеждаше по-висок, а раменете му — по-широки. Моли би трябвало да се страхува от силата, която той излъчваше, но не бе така. Ако изобщо се страхуваше от нещо, то бе от необяснимата власт, която той имаше над нея.
— Няма да те оставя да се загубиш. — Гласът му бе нисък и дълбок. Улф вдигна бавно ръка. Ако искаш да видиш потока и дивете цветя, ела с мен.
Моли се поколеба, но Улф продължи да стои с протегната ръка, обърнал длан нагоре, очаквайки тя да откаже предложението му или да постави ръката си в неговата.
Ако сега му обърнеше гръб, никога нямаше да има друга възможност като тази. Никога. Нямаше никаква
