— Как?
— Чрез един малък облог.
Той я караше да се чувства неудобно. Тя набръчка леко нослето си, толкова леко, че едва ли изобщо осъзна какво направи и присви също толкова леко огромните си сиви очи.
— Нямам нищо, което мога да заложа, а и освен това не е правилно.
— Не е правилно ли? — повтори Улф. — Как така?
— Това е комар, а да се играе комар е грях.
— И сега ми отказваш, защото нямаш какво да заложиш, или защото да се играе комар е грях?
Моли изглежда сама не можеше да си отговори на този въпрос. Тя се поколеба и се размърда неловко. Червената й пелерина леко се разтвори, разкривайки пред погледа му меки женствени форми, което постави на изпитание търпението му. Нямаше нищо необикновено в бялата блузка, и простата кафява пола, но кръстчето й бе толкова тънко. Той бе сигурен, че може да го обхване с двете си ръце. Гърдите й образуваха две много съблазнителни заоблености под бялата блузка.
— Предполагам, че поради двете причини — отвърна предпазливо тя.
Улф остави картите точно в средата на одеялото и извади гривната от другия си джоб. Диамантите и сапфирите проблеснаха меко, уловили слънчевите лъчи, а когато той подхвърли гривната на одеялото, тя падна точно до картите, като издаде лек, галещ ухото звън.
— Ако изтеглиш по-силна карта, гривната е твоя.
Моли се приведе леко напред, за да разгледа бижуто по-добре, но не го докосна. Нещо повече, продължи да държи ръцете в скута си.
— Красива е — прошепна тя.
Всички жени обичаха красивите неща. Моли нямаше да се окаже изключение.
— Изтегли по-силната карта и е твоя.
Моли смело впи в него ясния си чист поглед.
— Казах ти, че нямам нищо…
— Ако аз изтегля силната карта — прекъсна я той, — искам да получа целувка от теб.
Улф очакваше да прочете изненада по лицето й, но това не стана. Не видя нищо друго в изражението й, освен спокойствие и разбра, че тя изобщо не бе изненадана. Този път, вместо да вземе най-горната карта, Моли разстла картите върху одеялото като ветрило. Вършеше това бавно и внимателно с тънките си деликатни пръстчета. Поколеба се малко, като леко докосна почти всяка от тях. Най-накрая изтегли една карта от средата и я обърна бавно. Осмица.
Улф бе възнамерявал отново да я остави да спечели, за да разбере дали Моли ще вземе гривната. Най-горната карта, тази, която би трябвало Моли да вземе, бе десетка. Втората, която трябваше да бъде за него, бе четворка. Бе готов за пореден път да загуби, тъй като бе сигурен, че щеше да получи целувката, за която копнееше.
— По дяволите! — измърмори той, като изтегли напосоки една карта от средата и я обърна. Двойка.
— О! — отговорът на Моли бе тиха въздишка и широко отворени от изумление очи.
— Вече ти казах, че имаш късмет и съм бил прав. — Улф взе с един пръст гривната и й я подаде. Скъпоценните камъни отново отразиха светлината, преди бижуто да падне в скута й.
Известно време Моли само гледаше гривната, най-накрая я взе с две ръце, като че ли бе някакво нежно цвете, което може да се счупи.
— Никога не съм виждала подобно нещо.
Улф не бе изненадан, че Моли имаше същата слабост към красивите бижута, подобно на всички представителки на нейния пол. Бе виждал жени, които имаха всичко, което можеше да си пожелае една дама, но бяха готови на всичко, за да притежават нещо толкова рядко и ценно като тази гривна, а Моли, по негови наблюдения, не притежаваше кой знае какво. Със сигурност никога не бе държала в ръцете си нещо толкова скъпо. Моли задържа в ръка гривната още няколко секунди, след това внимателно я постави до картите.
— Не мога да я взема.
— Но тя е твоя, ти си я спечели — настоя Улф.
Но Моли само се усмихна.
— Дори и да е така, какво да правя с нея? Да я нося на църковната служба в неделя? Не мисля, че е правилно, особено ако съм я получила по нечестен начин.
— Неща, получени по такъв начин, трябва все пак да се видят и да се опитат, нали така?
Моли се усмихна весело, като че ли той се шегуваше с нея.
— По такъв начин ли си получил това съкровище? С игра на карти?
— Гривната беше на майка ми.
Усмивката на Моли угасна и тя отметна с характерно само за нея движение глава назад. Няколко червени къдрици се пръснаха по раменете й.
— Ето още една причина, поради която не мога да я приема. Това е фамилна вещ. Какво би си помислила майка ти, ако узнае, че залагаш нещо толкова ценно?
— Аз съм последният представител от семейство Тревелиън — отвърна Улф, като се чудеше как така разговорът придоби такава насока. — Нямам семейство. Вземи я.
Той отново хвърли гривната към Моли, ядосан, че тя не се държеше по начин, който бе очаквал. Моли се изправи бодро на крака, а гривната падна на одеялото.
— Сега трябва да тръгвам — каза тя малко припряно, като взе кошницата и бързо мина покрай него. Този път не си направи труда да го заобиколи, просто стъпи на одеялото и прескочи краката му.
— Червенокоске? — извика той, като скочи на свой ред, но тя вече се отдалечаваше по пътеката.
Тя се спря, обърна се и го погледна подозрително.
— Съжалявам, че се държах грубо — каза той, без да я поглежда.
— Всичко е наред.
— Исках да вземеш гривната, това е всичко.
Улф разбра, че тя не таеше лоши чувства към него, тъй като му се усмихна мило.
— Много си сладък.
Улф вдигна смаяно вежди.
— Сладък? — Никой не го бе наричал така… никога през живота му не го бяха наричали „сладък“.
Моли се обърна и продължи бързо по пътеката. Бе свалила качулката си и чудесната й коса се разстилаше по гърба й. Не бе попитала дали той щеше отново да дойде на следващия ден. Може би вече знаеше, че той нямаше да устои на изкушението.
Защо бе отказала да вземе гривната? А ако не е имала намерение да приеме, защо изобщо се съгласи да играе? По-късно му хрумна, че може би е искала да загуби.
— Не се отклонявай от пътеката, Червенокоске — прошепна той точно когато тя завиваше и изчезна в гората.
— Ти обичала ли си дядо? — попита Моли, като се опита въпросът да прозвучи колкото бе възможно по-невинно.
Баба Кинкейд бе приключила с обяда си, въпреки че според Моли не бе хапнала почти нищичко.
— Разбира се, че го обичах. Той беше добър човек.
Отговорът не бе по-добър от този на майка й „сама ще разбереш“.
— Но как разбра, че го обичаш?
Баба Кинкейд се отдалечи от масата, взе вълнения си шал и бастуна си и се настани удобно в люлеещия се стол край огъня. Моли винаги бе чувствала баба си по-близка от собствената си майка. Мери Кинкейд имаше прекалено покровителствено отношение към нея може би защото Моли бе единственото й дете и много пъти, когато се нуждаеше от съвет, Моли се бе обръщала към баба си. Баба Кинкейд бе разумна жена, която никога не се колебаеше да изкаже мнението си и понякога Моли чу чувстваше, че е по-лесно да бъде напълно откровена с баба си, отколкото с майка си.
— Любовта при мен не дойде изведнъж — каза баба Кинкейд, като се залюля леко в любимия си стол.
— Наистина ли?
