— Улф?
Когато чу името си, той трепна за момент, след това се обърна към нея.
— Утре ще дойдеш ли пак? — Моли разбираше, че не би трябвало толкова очевидно да издава нетърпението си, но не можеше да се сдържи.
— Ще дойда — отвърна той. — И не забравяй, не се отклонявай от пътеката. Не искам да се загубиш.
Моли се обърна и продължи пътя си, а когато му обърна гръб и той не можеше да види, усмивката й стана по-широка. Днес бе прекарала с него твърде много време, но пък баба й щеше да си помисли, че е вървяла по главния път и затова нямаше да се тревожи.
Моли се затича, просто за всеки случай.
Улф не би могъл да я поквари с питието си, това бе сигурно. Когато бе опитала брендито, реакцията й бе мигновена — очите й се бяха напълнили със сълзи, устата й гореше. Бе реагирала и когато той я докосна, реакция много по-силна, отколкото можеше да предизвика каквото и да е бренди. Той бе докоснал пръстите й случайно и съвсем леко, но Моли бе затаила дъх и го бе погледнала с най-чистите, най-светлите питащи очи, които бе виждал някога. Няколко минути по-късно, когато бе махнала трохата от лицето му, страните й се покриха отначало с лека руменина, която постепенно премина в яркочервено.
Чу я, че идва, още преди да зърне развяната червена пелерина. Господи, тя си тананикаше нещо, докато бързаше по пътя към Кингспорт. Моли носеше с лекота вече празната кошница, червената качулка беше отметната назад, така че чудесните червени къдрици бяха изцяло изложени пред погледа му.
Косата й имаше много необичаен червен цвят — не беше нито кестенява, нито руса с червеникав оттенък. Разкошни и меки, червените къдрици се виеха около румените й страни и достигаха чак до гърдите й. Улф можеше ясно да си представи, че ако махне пелерината, тези чудесни гъсти къдрици ще стигнат чак до кръста й, представяше си как заравя лицето и ръцете си в тях.
Улф затаи дъх, докато минаваше покрай него, без да подозира за присъствието му. Моли не биваше да знае, че той я наблюдава. Че бе я чакал да се върне. Защо бе очарован от едно провинциално момиче като Моли Кинкейд? Тя бе съвсем различна от жените, които познаваше, това бе истина, но не бе всичко. Тя знаеше кой и какъв бе той и въпреки това не се страхуваше.
Моли бе спряла на пътеката и се любуваше на една красива богородичка. Наведе се да я откъсне и в миг огнените къдрици закриха лицето й. Моли гледаше на света с доверие и доброта като наивен ангел. Беше пълна противоположност на Улф. Но въпреки всичко в нея бе доловил някакво сродство; може би някаква искрица в очите й, което му подсказваше, че в нея има нещо повече, че е по-различна, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Вече знаеше какъв бе порокът й, знаеше как може да я подкупи и съблазни. Тя бе затаила дъх, когато той докосна ръката й и дори не го бе осъзнала. Когато докоснаха лицето му, пръстите й леко потрепериха, а в докосването и в погледа й имаше копнеж. Може би тя все още не разбираше ясно, че го желае, може би не разбираше точно какво иска, но въпреки това истината бе тази.
По дяволите, той също я желаеше и точно това за него бе напълно необяснимо. Не по-разбираемо от факта, че изпитваше желание да я наблюдава скрито, да я чака да се върне от посещението при баба си и да я проследи по пътя до вкъщи. Не можеше да обясни, дори на себе си, защо чувстваше такъв импулс да следва Моли през гората, като винаги пред погледа му беше червената й наметка, докато тя поеме по пътя към Кингспорт.
С удоволствие би я последвал и по-нататък, чак до дома й, по улиците на Кингспорт, с удоволствие би наблюдавал невинната усмивка на лицето й, с удоволствие би направил всичко това, ако не се страхуваше, че ще го видят и ще го разпознаят.
Улф Тревелиън не бе добре дошъл в Кингспорт и никога нямаше да бъде. Джийн беше една от тях, една от жените в този град, а той не бе нищо повече от арогантния син на един богаташ и бе отговорен за смъртта й.
Това никога нямаше да се промени.
Улф се обърна и пое по пътя към къщи, като кроеше планове за следващата си среща с Моли.
— Какво ти е?
Моли вдигна рязко глава и погледна към майка си.
— Нищо.
— Тогава защо заши ръкавите на ризата на мистър Хенсън заедно?
Моли сведе поглед към дрехата в скута си и видя, че наистина беше зашила единия ръкав за другия.
— Предполагам, защото съм изморена. Денят бе дълъг и изморителен.
Мери Кинкейд кимна и Моли разбра, че денят за майка й не бе по-малко изморителен. Тя не си бе почивала в компанията на красив и интригуващ мъж.
— Ще се омъжиш ли отново?
Мери бе истински шокирана от въпроса на дъщеря си, очите й се разшириха от изумление.
— Защо ми задаваш такъв въпрос?
Моли само сви неопределено рамене.
— Още си млада и можеш да си намериш съпруг.
— Обичах баща ти.
Моли остави ризата в скута си и прекъсна работата си за момент.
— Обичаше ли го, когато сте се оженили, или любовта е дошла по-късно?
Очите на Мери заблестяха и се оживиха, когато заговори за покойния си съпруг.
— Обожавах го, преди той изобщо да знаеше, че съществувам. Да, много го обичах.
Изражението на Мери стана подозрително, тя присви очи и стисна здраво устни.
— Моли, има ли нещо, което не си ми казала?
Моли успя някак си да симулира искрена изненада и да погледне майка си с широко отворени очи.
— Разбира се, че не. Но аз… е, сигурно един ден ще се омъжа и искам да знам какво мога да очаквам.
— Какво ще правя тогава без теб? — Въздъхна Мери и хубавите й черти се смекчиха. — Затова ли искаш да се омъжа повторно, за да се почувстваш свободна да се омъжиш и ти?
— Не казах, че искам да се омъжиш повторно, мамо, просто попитах дали си мислила по този въпрос?
Мери Кинкейд все още беше привлекателна жена, по слепоочията й едва-едва се забелязваха първите бели коси, а по красивото й лице ситните бръчици се забелязваха само около очите.
— Не знам, Моли. Никога не съм се замисляла сериозно за това.
— Мистър Хенсън ти хвърляше по някой поглед по време на неделната служба в църквата.
— Питал се е дали ризите му са вече готови — отвърна малко рязко Мери. — Нищо повече. А сега, да се залавяме отново за работа.
Моли разши шевовете, които свързваха двата ръкава на ризата на мистър Хенсън.
— Все още не си отговорила на другата част от въпроса ми.
— Каква друга част? — попита разсеяно Мери.
Моли въздъхна. Трябваше ли да се държи толкова безцеремонно с майка си? Не искаше да предизвика подозрение, но кого друг да попита?
— Как ще разбера, когато се влюбя?
Този път Мери не вдигна поглед от работата си.
— Просто ще разбереш — отвърна тя уверено.
Това не беше много задоволителен отговор. Моли се намръщи и продължи да боде с иглата в твърдия памучен плат.
— Когато този миг дойде — започна тя тихо, — ще се чувствам ли различно? Искам да кажа, ще чувствам ли промяна вътре в себе си?
Мери остави дрехата, която шиеше, в скута си и вдигна поглед.
— Моли Елмира Кинкейд, да не би някое от момчетата в Кингспорт да ти е завъртяло главата?
— Не, мамо — отвърна бързо Моли, отговорът й бе напълно убедителен. Благодари мислено на бога, че
