Улф не беше момче и не беше от Кингспорт. — Просто исках да знам.
— Любопитството не е хубаво качество за едно младо момиче. Може да ти докара много неприятности. — Последните думи Мери изрече със строг и назидателен тон и Моли разбра, че разговорът е приключил.
На светлината на огъня Моли махна и последните остатъци от погрешно направените бодове върху ризата и започна да шие отначало. Този път запази мислите си за себе си.
Обектът на мислите й бе единствено Улф Тревелиън. Лицето му без усилие изникваше пред погледа й — грубо изрязаните красиви черти, дълбоките зелени очи, гарвановочерната му коса, която непокорно падаше на челото му. Моли отново и отново си спомняше докосването на ръката му, лицето му, което за миг бе докоснала с пръсти. Леко загрубялата и топла кожа.
Само мисълта за него предизвика топлина по цялото й тяло и накара сърцето й отново да ускори ритъма си, както бе станало онзи следобед. Моли никога не бе ухажвана истински и със сигурност никога не бе изпитвала такова вълнение, когато си мечтаеше за някого, затова не бе сигурна как да си обясни чувствата към този мъж. В момента бе сигурна само в едно — на този свят нямаше друг мъж като Улф Тревелиън.
Когато Моли отново обърна внимание на работата си, забеляза, че е зашила ризата заедно с полата си и се зае да оправи грешката си, без да привлича вниманието на майка си.
Може би баба Кинкейд можеше да й обясни какво представлява любовта.
Улф бе впил невиждащ поглед в огъня, който без нужда бе запалил в тази топла нощ. Бе се отпуснал в любимото си кресло в своята спалня, наслаждаваше се на самотата си, на дебелата пура и на чашата с бренди.
Дните му започваха и свършваха по един и същ начин. Никога не се нуждаеше от повече от няколко часа сън през нощта, но обикновено по това време бе или заспал, или беше на път. Това, от което имаше нужда в момента, бе един спаринг-партньор и няколко рунда на боксовия ринг. Боксът през последните пет години се бе превърнал за него в начин да излее насъбраните яд и недоволство в един свят, където един мъж не можеше вече да изрази тези чувства по някакъв физически начин. Ездата в парка никога не бе му се струвала достатъчно изморителна, нито пък имаше достатъчно търпение, що се отнася до тениса, но един боксов мач в спортната зала на скъпия клуб, в който членуваше, бе достатъчен отново да се почувства в добра форма.
За сегашното си състояние можеше да вини единствено онова странно момиче Моли Кинкейд. Тя се бе настанила в съзнанието му и откакто я бе срещнал, не бе в състояние да мисли за нищо друго.
Улф изпъна крака и дръпна дълбоко от пурата. Жените обикновено бяха толкова предсказуеми, но не и Моли. Толкова ли бе привикнал към разглезените нюйоркски дами, че бе забравил какво представлява една истинска жена, или Моли наистина бе така неповторима и загадъчна, както изглеждаше?
Улф обърна поглед към огромното високо легло. Когато бе във Ванора Пойнт, винаги спеше сам. Тогава защо голямото легло изведнъж му се стори толкова празно?
Не се нуждаеше от спаринг-партньор, а от Моли Кинкейд. В това легло. Гола. И негова.
Улф се усмихна. Моли бе просто една жена, а той се поддаваше на магията на Ванора Пойнт. Трябваше да си признае, че тя дори не беше най-красивата жена, която бе срещал. Моли имаше твърде големи очи, а когато не се изчервяваше, бе твърде бледа, освен това бе и доста ниска…
Улф продължи да изброява недостатъците на Моли чак докато настъпи утрото, но леглото продължаваше да изглежда твърде голямо и празно, за да си легне сам в него.
Трета глава
Улф тръсна одеялото, преди да го разстеле на същото място, където го бе сложил предишния ден. Не след дълго Моли трябваше да се появи.
Тревелиън не можеше да си спомни кога за последен път бе чакал с нетърпение жена. Когато осъзна с какво нетърпение очаква Моли, по устните му се плъзна усмивка. Възбуждаше го играта, новото предизвикателство, каза си той, а не жената.
Улф познаваше жените. Знаеше какво искаха и какво презираха в един мъж. Дори преди онази съдбоносна нощ, когато бе обявен за безмилостен убиец, за него се носеха слухове, че е безчувствен и безсърдечен. За тази му репутация допринасяше и строго изсеченото му лице и стената, която издигаше между себе си и останалия свят, а това се отнасяше и за жените, които отвеждаше в леглото си.
Въпреки това съществуваха жени, които харесваха именно такива тайнствени мъже като него, а Улф винаги умееше да се справи с такива жени. Той не притежаваше обичайната привлекателна външност, която се харесваше почти на всички, но когато се наложеше, пускаше в ход дяволския си чар.
Мрачна усмивка изкриви устните му, когато осъзна, че продължава да дели живота си на две — отпреди и след онази нощ, но не пожела да размишлява върху този факт.
Имаше жени, които изпитваха тайно удоволствие да флиртуват с опасен мъж, а Улф не би отказал на нито една от тях удоволствието сериозно да ги изплаши. Интересът, който тези жени изпитваха към него, никога не траеше дълго, но той се бе научил да го използва в своя полза.
Парите също бяха от полза. Улф добре знаеше, че няма жена на този свят, която не би простила на един мъж всичко, стига състоянието му да бе достатъчно голямо. Улф не се считаше за циник. Просто смяташе, че отношението му към предполагаемия по-слаб пол е напълно реалистично.
Днес добре се бе подготвил за срещата си с Моли. В единия си джоб бе сложил тесте с карти за игра, а в другия гривна, украсена с диаманти и сапфири. Бе решен да разкрие всички слабости на Моли Кинкейд.
Докато Моли се появи на пътеката, с весело развяна червена пелерина, Улф бе заел мястото си от своята страна на одеялото, а пред него картите бяха подредени в любимата му игра solitaire.
— Здравей.
В тона, с който Моли го поздрави. Улф улови облекчението и нетърпението й, че отново го вижда. Усмихна се и вдигна поглед към нея.
— Играеш ли карти? — Той бързо събра картите и ги постави на дланта си.
— Не. — Моли седна в другия край на одеялото, като остави кошницата на пътеката зад себе си.
Улф сръчно размеси картите, като нито за миг не откъсна поглед от лицето й. Тя имаше големи очи, чисти и дълбоки, в които се оглеждаше душата й. Кожата й беше бледа, деликатна, подчертана от чудесната й червена коса.
Улф сложи картите в средата на одеялото.
— Вземи си една карта. — Улф отдръпна ръката си назад. — Няма значение дали ще вземеш отгоре или някъде от средата.
Моли се поколеба, но след това протегна внимателно ръка, сякаш се опасяваше, че той всеки момент може да я сграбчи. Взе най-горната карта, както Улф бе очаквал, че ще направи, обърна я и я остави до другите карти. Беше асо. Съвсем бавно Улф обърна следващата карта. Четворка.
— Печелиш — каза той, като отново събра картите и ги размеси.
— Наистина ли?
— Искаш ли да опитаме още веднъж? — Улф отново постави картите между тях.
— Предполагам. — В гласа й се долавяше копнеж.
Моли се пресегна и отново взе най-горната карта. Дама каро.
Улф обърна следващата карта. Осмица.
— Имаш късмет. Някои хора го имат, а някои не.
— Някои хора имат какво?
— Късмет.
Улф за пореден път събра картите и ги размеси с умение, което бе придобито в течение на години. Заинтригувана, Моли следеше играта на картите в ръцете му. Очевидно не се изискваше много, за да бъде впечатлена и да бъде предизвикан интересът й. Моли гледаше като хипнотизирана бързите движения на ръцете му и още по-бързото движение на картите между пръстите му.
— Какво ще кажеш този път да направим играта малко по-интересна — предложи той, а Моли вдигна поглед от картите и го погледна право в очите.
