гаранция, че Улф утре отново ще бъде тук, или на следващия ден, не бе сигурно дали някога ще се появи отново. Моли колебливо остави тежката кошница до пътеката, след това постави ръката си в неговата. В сравнение с неговата, нейната ръка изглеждаше толкова малка, бледа и крехка. И все пак тя не чувстваше безпомощност или страх.
— Нямам много време — заяви тихо тя. — Баба ще ме чака.
Улф улови ръката й с топлите си, силни пръсти и Моли можеше да се закълне, че той почти се усмихна.
— Понякога трябва да поемеш известен риск, Червенокоске.
Той я отведе настрани от пътеката, покрай белите борове и цъфнали астерии. Навлизаха все по-навътре в гората, толкова дълбоко, че Моли дори не си бе представяла, че някога ще стигне дотук. През клоните и листата на дърветата проникваха слънчеви лъчи, които образуваха светли петна по невидимата пътека, по която вървяха.
Улф я държеше здраво за ръка. В обикновеното докосване на дългите му пръсти Моли чувстваше сигурност и в същото време вълнение, каквото не бе чувствала никога през живота си. Той вървеше пред нея предпазливо, като забавяше крачка, за да не я измори. От време на време се привеждаше, за да избегне някой нисък клон, като винаги поглеждаше през рамо, за да се увери, че не се е наранила.
Моли го следваше, без да се замисля. Заобикаляха и сменяха посоката толкова пъти, че тя съвсем се обърка. Дори не можеше да определи в каква посока се намираше пътеката, която следваше всеки ден, още по-малко пътя обратно, но въпреки това не изпитваше страх или безпокойство.
Улф нямаше да я остави да се загуби.
Без да каже каквото и да било, Улф я изведе от сенките на гората на една неголяма поляна. Наистина по средата на поляната течеше поток и много цветя — диви жълти лилии и сини перуники — покриваха като многоцветен килим земята. Слънчевите лъчи се отразяваха във водите на потока като в кристално огледало.
— Прекрасно е — усмихна се Моли и вдигна поглед към Улф. — Прилича на малко късче от рая, скрито тук, всред гората.
Улф не отвърна на усмивката й и не пусна ръката й.
— Струваше ли си да нарушиш нарежданията на баба си?
— Да.
Моли освободи ръката си от неговата и се приближи до брега на потока. Той бе плитък и тесен, а водата — кристалночиста. Улф вероятно можеше да го прекоси само с един скок.
— Никога не съм предполагала… — Моли се наведе да откъсне няколко от дивите жълти лилии, които искаше да даде на баба си, но когато откъсна две цветчета, спря. Как щеше да й обясни откъде е откъснала цветята? Не би могла. И никога нямаше да може да открие поляната без помощта на Улф.
Моли добави двете цветчета към букета си. Щеше да остави цветята някъде на пътеката и да ги вземе на път за вкъщи. Дори когато увехнат, изсъхнат и изгубят свежестта си, само като ги погледне, ще си спомня за този ден. Букетът и Улф трябваше да останат нейна тайна. Жалко, че не можеше да сподели тази своя радост с никого.
— А сега ми кажи — обади се мрачно Улф — дали цветята, които откъсна, когато се отдели от пътеката, са получени по нечестен начин?
Моли се обърна с лице към него. Улф продължаваше да стои в сенките на дърветата.
— Не зная. Може би.
— Значи са получени по същия начин, както гривната, която получи при една проста игра на карти?
— Определено не.
Този ден Улф нито веднъж не се усмихна. Дори в този момент изражението му беше сериозно.
— Значи имаш правила, които дори не можеш да обясниш. Някои от тях можеш да нарушаваш, а други не.
— Никога не нарушавам правилата на добро поведение.
— Сега си тук — прошепна той. — Ти се отклони от пътеката, остави баба си да чака и ми позволи да те доведа тук.
— Аз просто исках да видя…
— Значи нарушаваш правилата, когато ти е изгодно — прекъсна я Улф, като излезе от сенките на дърветата. Изражението му бе мрачно, а челюстта — здраво стисната. — По-добре изобщо да нямаш никакви правила.
— Ти така ли живееш? Без правила?
— Да. — Още една стъпка и той щеше да връхлети върху нея, но изведнъж спря.
— Аз не мога да живея по този начин.
Моли очакваше Улф да започне да спори с него, но той не го направи. Просто я гледаше студено и в този момент тя бе сигурна, че той знае как се чувства тя и какви мисли я вълнуват. Един непокорен кичур черна коса бе паднал над челото му и достигаше почти до тези хипнотизиращи очи. Моли реши, че е по- добре да гледа този кичур, отколкото очите, устните или дори широките му гърди.
— Сега трябва да се връщам. Баба ще се безпокои.
— Тогава тръгвай.
Улф й обърна гръб и пое срещу течението на потока с бавни и широки крачки.
Моли отправи поглед към гората, но там я посрещна само полумрак. Никога нямаше да може да намери обратно пътя към тясната пътечка без помощта на Улф.
— Няма ли да ме заведеш обратно?
— Не мисля.
Той дори не се обърна да я погледне, когато отказа да изпълни молбата й.
— Но ти каза… каза, че няма да ме оставиш да се загубя.
Улф се обърна към нея и най-накрая тя видя усмивка на лицето му. Широка усмивка, в която имаше нещо тревожно, заплашително, от което Моли изобщо не се почувства по-добре.
— Няма значение какво съм казал. Аз нарушавам всички правила, спомняш ли си?
С няколко широки крачки Улф се озова до нея. За пръв път, откакто го бе срещнала, Моли почувства страх. Не вярваше, че той би й сторил нещо лошо, но той притежаваше власт над нея и го знаеше. Моли забеляза това в доволно блестящите му зелени очи и лукава усмивка.
— Ще те отведа обратно, но на определена цена.
Моли не отстъпи крачка назад, дори не трепна.
— Каква цена искаш?
— Една целувка… — отвърна Улф, като леко се наведе към нея.
Това бе цена, която Моли бе повече от доволна да плати, затова вдигна лице към него, за да посрещне устните му, които се приближаваха към нейните.
Устните му бяха меки и топли, когато покриха нейните. Моли затвори очи и се остави на удоволствието, докато Улф завладяваше устните й.
Ръцете му бяха обгърнали гърба й, а Моли остави букетът да падне на земята, като на свой ред го прегърна през кръста. Каза си, че го направи, за да не падне на земята, наистина чувстваше коленете си отмалели.
Той разтвори устните й с език, издаде нисък, гърлен стон, дъхът му се сля с нейния и Моли бе загубена. Напълно, изцяло загубена.
Езикът му лекичко докосна нейния. Неочаквано по цялото й тяло се разля вълна на чувствено удоволствие, което никога преди не бе изпитвала. В гърлото й заседна стон, на който Улф отговори, като задълбочи целувката.
Когато Улф отдели устните си от нейните. Моли издаде тих протестен стон. Искаше целувката да продължи. Всичко свърши прекалено бързо. Но Улф не я пусна. Устните му се насочиха към шията й, което я накара да отметне назад глава. Удоволствието отново я прониза, чудесно и неочаквано като първия път, а устните му нежно докосваха чувствителната й кожа. Улф бавно прокара път с устни по ухото й и лекичко я ухапа.
— Улф? — прошепна тя, останала без дъх. — Защо го направи?
— Не е ли хубаво? — отвърна гърлено той, а устните му отново се насочиха към нежната й шия.
