— Обърни се, Улф — прошепна пак Моли.
Тъкмо когато тя щеше да се откаже да чака и да продължи, Улф хвърли поглед назад, все едно че бе чул думите й.
Моли продължи пътя си, а върху устните й грееше усмивка. Господи! Омъжена за Улф Тревелиън!
Останалата част от пътя до къщата на баба си Моли измина неусетно, тъй като в ума й постоянно се въртяха представи какъв би бил животът им заедно. За сватбата им и за червенокосите деца, които той искаше да има.
Но когато къщата на баба Кинкейд изникна пред погледа й, усмивката на Моли угасна. Тя бе единствената, която бе щастлива от предстоящата женитба. Както винаги, баба й с радост я посрещна, дори поздрави Моли много по-весело от обикновено. Тя трябваше да бъде първата, която да узнае за женитбата й.
— Искам да ти кажа нещо — каза Моли, като изпразни кошницата на масата. — Нещо много важно.
Моли сложи кошницата в краката си и се обърна към баба си.
— Ще се омъжвам.
Очите на баба Кинкейд заблестяха весело.
— Вече ти е време, дете. Кой е щастливецът?
Моли си пое дълбоко дъх, приготвяйки се за атаката, която несъмнено щеше да дойде.
— Улф Тревелиън.
От изненада очите на баба й се разшириха.
— Не и той! Бог да ни е на помощ, кажи ми, че не е вярно.
— Аз го обичам — отвърна тихо Моли.
— Това е ужасно. — Баба Кинкейд подсили думите си, като тропна с бастуна си по пода.
— Аз мисля, че е чудесно.
Старата жена хвана ръката й и я стисна силно.
— Но той не те обича. Не може да те обича. Казвам ти, Моли, мъж като него не може да обича.
Дали това бе истина? Улф не й бе говорил за любов, но все пак бе невъзможно да не изпитва никакви чувства.
— Той има нужда някой да го обича, бабо. — Моли реши все още да не казва на баба си за осигурените й старини и за жената, която щеше да й прави компания. Тя щеше да си помисли, че Моли се омъжваше за Улф само от грижа за семейството си, а това не беше истина. Съвсем не. — Доколкото си спомням ти ми каза, че не си обичала дядо, когато сте се оженили и че любовта дошла по-късно.
— Това беше различно — изсумтя баба й. — И не ми отвръщай с моите собствени думи.
— Няма ли да ни пожелаеш щастие?
Баба Кинкейд въздъхна, пръстите й отпуснаха ръката на внучката й.
— Ти заслужаваш най-доброто, Моли. Разбира се, че ти пожелавам щастие, но все пак прецени нещата внимателно. Няма ли да помислиш все пак дали да не се откажеш?
— Не — отвърна убедено Моли. — Това е, което искам.
Имаше нещо много повече. Тя щеше да обича Улф и да го дари с червенокоси деца, а един ден… един ден той щеше да й отвърне с любов.
Улф гледаше втренчено документите пред себе си, числа, които трябваше внимателно да провери, но просто не можеше да се концентрира върху тях. Около него къщата кипеше от живот. В кухнята бе необичайно оживено, а Ларкин през целия ден постоянно влизаше и излизаше.
Улф бе успял да хвърли цялото си домакинство в смут с краткото съобщение за женитбата си. Дори резервираният Ларкин бе изненадан, когато господарят му съобщи, че ще се жени. Не знаеше от какво се бе изненадал повече: от факта, че той се женеше, или от това, че Улф Тревелиън бе намерил жена, която да го приеме.
Откакто бе направил предложението си, а Моли бе приела, Улф бе необичайно спокоен. Безпорядъкът в обикновено тихата къща въобще не го безпокоеше, не изпитваше и най-малкото съмнение. Нямаше какво да губи с този брак.
Искаше Моли и скоро щеше да я има. Когато семейният живот и червенокосата му жена му омръзнеха, щеше да се върне в Ню Йорк и да продължи да води ергенския си живот, както бе правил години наред.
Това бе чудесно разрешение и той мислено се поздравяваше, че тази идея му бе хрумнала. С Моли във Ванора Пойнт и бизнеса, и обществения си живот в Ню Йорк, той щеше да има най-доброто и от двата свята.
Брак, без никакви реални задължения. Жена и деца, които можеше да вижда, когато му бе угодно, и да ги оставя за известно време, когато му дотегнеха.
Улф чуваше шума, който идваше от гостната, но не му обръщаше внимание. Отправи се към кабинета си. Ларкин се бе погрижил за всичко: свещеникът, брачно свидетелство, храна, макар че Улф не разбираше защо се изискваше и храна. Сватбите и погребенията се уреждаха по много особен начин, отбеляза си той.
Улф спря, когато влезе през отворената врата на гостната. Прислужницата връзваше панделки, които висяха от извитата като арка дървена рамка, поставена в средата на стаята зад издигнат подиум. Тя си тананикаше тихо нещо весело.
Улф не разбираше защо бе цялото това суетене. Брачната церемония бе съвсем проста. Това, от което наистина имаха нужда, бе свещеник и един-двама свидетели. Жените бяха такива сантиментални глупачки.
Прислужницата се обърна и се наведе да вземе друга панделка. Когато се изправи, го забеляза застанал на няколко крачки от нея. Тя изпусна панделката и изпищя пронизително, както често правеше, когато той я изненадаше.
— Съжалявам, сър — каза тя, останала без дъх. — Вие ме изненадахте.
Тя фактически никога не гледаше към него. Погледът й бе насочен някъде над главата му, а ръцете й видимо трепереха.
Това бе реакцията, която Улф виждаше у другите, когато бе в Мейн. Ужас. Прислужницата бе младо момиче, не бе красавица, но не бе и грозна. Господарят й я ужасяваше.
Би трябвало да я уволни, но точно сега трудно би намерил друга.
— Продължавай. — Улф придружи думите си с махване на ръка, като продължи да стои на мястото си.
Момичето вдигна панделката и се опита да я завърже по същия начин, както бе направила с другите, но ръцете й продължаваха силно да треперят и тя не успяваше да се справи. Тя постоянно обръщаше глава назад и след като разбереше, че той не се бе помръднал от мястото си, продължаваше работата си. По едно време Улф започна да се чуди как още не си е счупила врата.
Когато отидеше в Ню Йорк, щеше да каже на Моли да прави с персонала каквото поиска. Ако поискаше, можеше да назначи още слуги или пък да уволни тези и да вземе съвсем нов персонал. Ако Моли поискаше петдесет слуги, той щеше да се погрижи тя да ги получи.
Улф осъзна, че се усмихва, докато излизаше от гостната, където щеше да се ожени след по-малко от двадесет и четири часа.
Бе сигурен, че с интерес ще наблюдава промяната у Моли. Обикновеното момиче щеше да стане Моли Тревелиън, богата жена, отдадена на мързел и удоволствие. Някой друг щеше да пече хляба й, да пере дрехите и да чисти къщата й. Ако пожелаеше, можеше да спи през целия ден и да изпълва свободното си време с удоволствия, които подхождаха на една богата жена.
Единственото й задължение щеше да бъде да го задоволява.
Седма глава
Моли знаеше, че хората често плачат по сватби, но не и по този начин. Тя гледаше право напред към свещеника, който говореше с монотонен глас, но не можеше да не чува риданията, които продължаваха неспирно зад нея.
Гостната във Ванора Пойнт бе украсена с огромни вази с рози — червени, розови и бели. Моли и
