чувстваше предизвикан да я изпита по този начин? Улф задуши угризенията си, като си каза, че иска да се увери, че всички червенокоси представители на рода Тревелиън ще бъдат негови.
Моли наметна дантеления шал над деколтето си, като се надяваше, че поне веднъж Улф няма да има нещо против. В началото си бе помислила, че той наистина няма нищо против шала, но когато влязоха в заведението, Улф с рязко движение го свали от раменете й, като го връчи на Фил. Този път роклята бе в сапфиреносиньо, с дълбоко изрязан гръб и деколте.
Моли вече познаваше много от редовните посетители на заведението, те също я познаваха и я възприемаха заедно с Улф. Вече не впиваха в нея нахални погледи, Моли дори беше научила, че я наричат Червената дама на Улф. Странно, но тя си харесваше този прякор, въпреки че го бе изрекла точно Адел и то с изключително обиден и високомерен тон.
Тази вечер Улф бе малко разсеян, изобщо не приличаше на себе си. Каза, че имал труден ден в офиса, но не пожела да сподели с нея никакви подробности, нито да прекарат вечерта в апартамента им. Не искаше да пропуска дори една вечер при Фил.
Моли седна до него, докато той размесваше картите, готов за поредната игра. Печелеше, както всяка вечер. Парите, изглежда, не означаваха много за него, но победата… Улф обичаше да побеждава. Изглежда, за него беше без значение дали побеждава в игра на карти, печели в бизнеса си или печели нея, в леглото. За него победата бе всичко. Моли не разбираше добре това негово качество.
Адел се появи не след дълго. Беше облечена в черно и носеше шапка с широка периферия, която скриваше лицето й. Въпреки това не можеше да бъде сбъркана с друга жена, издаваше я начинът, по който се движеше, и предпочитанието й към черните дрехи. Адел се запъти към стената, постоя сама за момент, наблюдавайки играта на мъжете, след това изчезна в тълпата. Докато стоеше далеч от Улф, Моли не се интересуваше къде беше Адел или как прекарваше вечерите си.
Тази вечер Улф бързо се отегчи. Прибра парите, които беше спечелил, и стана от масата, на която се играеше фаро, като хвана Моли за ръка.
— Защо просто не си тръгнем? — предложи Моли. — Тази вечер не се чувстваш добре.
Той обърна поглед към нея, но в очите му блестеше студен огън.
— Чувствам се съвсем добре. Защо не седнеш тук и не си починеш за малко, докато аз изиграя още някоя игра.
— Да си почина от какво? — оплака се Моли, докато той я отвеждаше до столовете, наредени край стената. — Да стоя и да те гледам как играеш карти, едва ли може да се нарече уморително занимание.
— Ще се върна скоро — отвърна кратко Улф, а Моли се отпусна на един от удобните столове.
Не свали поглед от съпруга си, докато той се отдалечаваше, смесвайки се с тълпата и изчезвайки сред облак дим. В такива моменти Моли се чудеше дали не е направила ужасна грешка. Улф съвсем искрено вярваше, че бракът е едно споразумение, но Моли знаеше, че той много греши. Това бе обричане, обещание, обет, в който имаше нещо съкровено, тайнствено и свещено. Това бе връзка между сърца, души и тела, и в него нямаше нищо делово. Поне не за нея. От време на време Улф споменаваше деня, когато тя трябваше да се върне във Ванора Пойнт. През цялото време знаеше, че Улф има намерение да я отпрати, но не й се искаше да мисли за заминаване без него.
Само ако бе възможно той да се върне с нея, да съуправлява работата от Ванора Пойнт и да заживее нормален живот!
Но за Улф именно животът, който водеше в Ню Йорк, бе нормален.
— Вече, си мислех, че никога няма да се видя с вас насаме.
Моли вдигна поглед и видя Фостър, който този момент заемаше съседния стол. Изглеждаше по-трезвен от обикновено. Усмивката му не бе толкова широка, освен това не се олюляваше.
— Улф скоро ще се върне — отвърна тя. — Има намерение да изиграе още една игра.
— Не мога да повярвам, че той продължава да прекарва толкова време тук, щом като има вас. — Фостър я погледна многозначително със сините си очи. — Вие сте великолепна — прошепна той. — Очарователна. Бих искал да има някакъв начин ние двамата да прекарваме повече време заедно. Да се опознаем по-добре.
— Може би когато Улф се върне, тримата ще можем да поговорим по-дълго — предложи Моли, като се опита да не обръща внимание на непристойните му намеци и похотливия блясък в очите му.
— Колко прекрасно би било, ако аз пръв ви бях срещнал. — Той се наведе към нея, твърде близо. — Ако аз имах жена като вас, Моли, никога не бих я оставил да си седи сама.
Моли започна да търси с очи Улф. Фостър я смущаваше и я караше да се чувства неудобно.
— Той ще се върне след няколко минути.
— Не мисля така. Видях го да се отправя към една от частните стаи отзад.
— Улф не се чувстваше добре — довери му Моли. — Надявам се, че не е болен.
— Искате ли да отидем да видим? — Фостър се изправи и й предложи ръката си, но Моли отказа помощта му.
— Къде са тези частни стаи?
— Надолу по коридора, след дамския салон.
Фостър я хвана за ръка и я поведе сред тълпата. Дори когато я водеше сред толкова хора, той се притискаше твърде близо до нея.
След като преминаха дамския салон, доловиха приглушен женски смях, който идваше от една от въпросните стаи, и Фостър внезапно спря.
— Почакайте тук, докато потърся изчезналия ви съпруг.
Моли въздъхна облекчено, когато Фостър се отдалечи от нея и се облегна на стената, облепена с красиви тапети в златисто и синьо. Искаше да си отиде у дома. Не просто в хотела, искаше да се върне в Мейн. Липсваха й гората, майка й и баба й, дивите цветя. Единственият проблем беше, че искаше и Улф да се върне у дома с нея, а той, изглежда, никога нямаше да го направи.
— Тук го няма. — Фостър прекъсна мислите й. — Изглежда съм сбъркал.
— Добре. — Моли се опита да тръгне обратно, но Фостър постави ръцете си от двете страни на главата й и не й даде възможност да се помръдне.
— Имаме чудесна възможност да избягаме от шума и дима — прошепна той. — Знам, че не обичаш дима, Моли. Забелязал съм как махаш раздразнено с ръка или триеш очите си, когато наоколо се пуши. Защо да не се наслаждаваме малко на тишината и спокойствието тук?
— Наистина трябва да намеря Улф…
— Всъщност, ако наистина искаш да избягаш от цялата тази лудост, мога да осигуря стая за двама ни. — Фостър приближи лице до нейното, като че се готвеше да я целуне, Моли приклекна леко и се измъкна под опряната му на стената ръка. Но не бе достатъчно бърза и Фостър успя да я хване за ръката.
— Хайде. — Фостър стисна по-силно ръката й и приближи тялото й до своето. — Не се опъвай толкова. С Улф и преди сме делили жени.
С едната си ръка държеше ръката й, а с другата започна да гали шията й, като се насочваше още по- надолу.
— О, така ли? — отвърна тя спокойно и усети как Фостър се отпусна.
Точно това й трябваше. Моли го ритна по пищяла и го блъсна в гърдите, Фостър падна, а Моли продължи по коридора в обратна посока. Успя да види изненадата, изписана на лицето му, преди да се спусне отново в търсене на съпруга си.
Къде беше той? Защо я беше оставил сама да се оправя с този пиян идиот? Защо точно тази вечер заведението беше толкова претъпкано? Мястото бе пълно с картоиграчи и техните дами, любопитни наблюдатели, келнерите на Фил, които разнасяха пълни подноси с чаши. В помещението се стелеше гъст дим, който замъгляваше всичко наоколо. Улф бе по-висок от всички тук и Моли би трябвало вече да го е открила, освен ако той не бе започнал нова игра и бе седнал някъде по масите.
Сърцето й започна да бие уплашено. Моли никога не бе очаквала един приятел на Улф да се нахвърли така върху нея. Улф без съмнение щеше да побеснее, но тя нямаше да се почувства в безопасност, докато не облегнеше глава на ръката му и не го помолеше никога повече да не я оставя сама на това място. Моли започна да обикаля масите, но Улф не се виждаше никъде. Моли имаше нужда от цялото си самообладание
