Моли видя, че му липсва един преден зъб.
— Ще ти помогна да намериш пътя — предложи той. — Но ще трябва да ми платиш.
Четиринадесета глава
Улф остави нацупената Адел в стаята, като затвори тихо вратата след себе си. След като излезе в коридора, усмивката му угасна, а той не желаеше Адел да види това.
Обясненията, които й даде, дойдоха някак съвсем естествено. Той наистина се бе оженил за Моли, за да спи с нея, защото по друг начин не можеше да го направи. Наистина бе имал намерение да я люби често, докато увлечението му угасне, след което да я остави в Мейн да отгледа децата му. Наистина си бе мислил, че след като има съпруга във Ванора Пойнт, мисис Суейни от Ню Йорк вече няма да има причина да го преследва. Никога не бе имал намерение да бъде верен съпруг. Винаги му бе изглеждала неестествена възможността да прекара живота си само с една жена. По дяволите, винаги се бе присмивал на мъже, които бяха позволили някаква жена да ги води за носа и неведнъж се бе заклевал, че никога…
Разбира се, Моли изобщо не го водеше за носа. Но след като Адел му се бе предложила отново, Улф бе осъзнал, че вече не я иска. Ни най-малко. Нещата се бяха развили така, както нито той, нито Адел бяха очаквали. Господи, единственото, което искаше, бе да намери Моли и да я отведе от това място.
Нямаше я там, където я бе оставил. Улф обходи с поглед помещението, опитвайки се да зърне някъде необикновената й коса. Когато не я вири веднага, както би трябвало да стане, Улф започна да се оглежда за русия Фостър. Сърцето му пропусна няколко удара, когато разбра, че никой от двамата не беше в помещението и въображението му започна да рисува картини, една от друга по-влудяващи. Дали бяха заели някоя от онези частни стаи? Дали бяха излезли отвън? Докато оглеждаше залата, възможно по- незабележимо, му хрумна друга мисъл, още по-ужасна. Двамата си бяха отишли. Не в някоя стая и не от вън. Наистина си бяха отишли. Е, нали това беше искал. Буквално предостави Моли на Фостър.
Адел се появи по коридора с високо вдигната глава. Беше сложила шапката, която скриваше лицето й. Улф не можеше да види лицето й, докато тя си проправяше път пред тълпата и се насочваше към изхода, но разбираше много добре, че е все още ядосана. Адел не по-малко от него обичаше да получава това, което пожелае.
Улф си взе чаша бренди от един минаващ келнер и я изпразни на един дъх. Винаги бе знаел, че никоя жена не може да бъде толкова невинна и чиста, както Моли винаги бе претендирала, че е. От самото начало се бе опитал да я поквари, да я запознае със забранените удоволствия. Бе успял прекалено добре.
На една близка маса се освободи място. Там тъкмо започваше нова игра на покер и Улф се възползва от възможността. Когато погледна всеки един от противниците си, усмивките им се стопиха и лицата им се изопнаха от напрежение Улф спечели първата ръка, но не изпита никакво удоволствие. Мъжът до него събра печалбите и постави парите пред Улф, когато стана ясно, че той самият няма да го направи. Докато се разиграваше втората ръка, той несъзнателно оглеждаше помещението, търсейки Фостър и Моли. От третата ръка едва не получи удар. Паднаха му се две дами — каро и купа. Преди ръката да бе свършила, Улф хвърли картите в центъра на масата и напусна играта.
Проправи си път през навалицата, като не обръщаше внимание на приятелските поздрави и на изкушаващите предизвикателства. Шумовите и образите пред него се сляха в някаква мъгла, която му заприлича на сив кошмар. По дяволите, тя беше негова ЖЕНА.
Улф се отправи към вратата с решителни крачки. Вече бе решил какво да прави.
— Приятна вечер, мистър Тревелиън — обади се учтиво Фил, докато Улф минаваше покрай него. — Наистина се надявам мисис Тревелиън да е стигнала до хотела благополучно.
Улф спря рязко и се обърна.
— Какво искаш да кажеш?
— Тя си тръгна оттук преди малко и каза, че ще се прибере пеша. — Фил изглеждаше ужасен от такава възможност. — Предложих й да я придружа до някой файтон, но тя категорично ми отказа.
— Сама ли беше? — попита Улф, като вдигна учудено вежди.
— Да, сър. Ако мога да се изразя така, съпругата ви изглеждаше доста разтревожена.
— Така и би трябвало да бъде — промърмори Улф.
— Извинете, сър? — Фил се наведе леко напред, за да чува по-добре.
— Няма значение, Фостър Уилиъмс не беше ли с нея? Очаквах той да я изпрати до хотела.
Фил бавно поклати глава в знак на отрицание.
— Не, той си тръгна малко преди мисис Тревелиън. Може би тя все пак се е качила в някой файтон с него.
— Може би.
Точно така, запазването на приличието бе точно в неин стил.
Моли отстъпи крачка назад, а непознатият пристъпи в светлината на лампата. Имаше ужасяващо лице и още по-ужасяваща усмивка.
— Не съм се загубила — заяви отново Моли, като се опита да придаде на гласа си повече увереност. — Съпругът ми идва след мен.
— Не мисля така, госпожичке — възрази тихо непознатият. — Наблюдавах те как премина неуверено последните три пресечки, ти си съвсем сама.
Той изрече тези думи със заплашителен тон. В който се долавяше лудост. Моли се обърна и побягна в посоката, от която беше дошла. Ако можеше просто да се върне в заведението на Фил. Всичко щеше да бъде наред. Гневът я бе подтикнал да избяга от игралната зала, гневът и увереността, че не може да се срещне отново с Улф, не може да го погледне в очите и да види същия мъж, когото бе обикнала още от момента на първата им среща в гората. Трябваше да изчака непостоянния си съпруг, а не да се държи като разглезено дете.
Ако само можеше да се върне при Фил, щеше да наеме файтон да я откара до хотела. Само тази мисъл бе в ума й, докато слушаше шума от тежките стъпки на непознатия, който бързо я настигаше. Преди да успее да забие зад ъгъла, силната му ръка я сграбчи за рамото, като я принуди да спре.
— Накъде си се разбързала така, госпожичке?
Моли се опита да се отскубне, но мъжът я държеше здраво. Когато той насила я обърна с лице към себе си, Моли едва не припадна от неприятната миризма на мръсни дрехи и зловонния дъх от устата му.
— Пуснете ме — заяви тя тихо, но настоятелно.
— Не.
Той приближи лице към нейното. Внезапно непознатият получи силен удар в гърба и въпреки отказа му да я пусне, бързо махна ръката си от рамото й, като отскочи назад, давайки възможност на Моли да види спасителката си. Жената беше по-ниска от Моли, а както изглеждаше и по-млада. Бе облечена в обикновени дрехи, правата й коса падаше свободно, а с двете си ръце държеше дълга метла.
— Дамата те помоли да я пуснеш.
Гласът й бе изненадващо силен за такава дребна и деликатна жена. Нападнат толкова неочаквано и с такова необикновено оръжие, непознатият се оттегли, пресече една тясна улица, която се намираше наблизо и изчезна в тъмнината.
— Благодаря — каза Моли, а момичето й хвърли неодобрителен поглед.
— Какво правите тук посред нощ и то съвсем сама? Ако не седях на прозореца, тъй като не можех да заспя, и не ви бях видяла, кой знае какво можеше да ви стори този тип.
— Вие сте права, разбира се — отвърна с въздишка Моли. — Чувствам се като истинска глупачка. Разбирате ли, ядосах се много, след което излязох, без да се замисля. Исках да се върна у дома пеша.
— И се загубихте — довърши момичето, като отпусна метлата. Изгледа неодобрително Моли от глава до пети, като клатеше глава. — Защо не се качите с мен в стаята ми, а на сутринта ще ви изпратя до вкъщи.
— Не бих искала да се натрапвам — отвърна Моли.
Момичето отстъпи крачка назад, като вдигна учудено вежди.
— Правете каквото искате. Оня негодник вероятно ни наблюдава отнякъде. Няма да се поколебае да ви последва. Можете да се опитате да се върнете вкъщи още тази нощ, но не ви съветвам.
