да не изкрещи високо името му. Не че той щеше да има нещо против. Улф обичаше, когато тя привличаше вниманието към себе си, независимо по какъв начин.
— Червената дама на Улф — извика някой с дрезгав глас и преди Моли да разбере какво става, някой сграбчи китката й и я задържа здраво. — Точно сега аз самият имам нужда от малко късмет — допълни някакъв мъж, когото Моли познаваше съвсем бегло. — Стой тук, докато спечеля тази ръка.
— Аз… не мога. — Моли отдръпна ръката си и в този момент позна мъжа, от когото преди време бе спечелила хиляда долара само с обръщането на една карта.
Когато се обърна, Моли видя Улф в другата част на помещението и се отправи към коридора, където Фостър я бе нападнал. Като че всички се бяха наговорили да застават на пътя й и да й пречат! Моли си проправяше с мъка път през тълпата, като от време на време се налагаше да бутне по-грубо нечий гръб или рамо, докато накрая достигна началото на коридора.
Улф току-що влизаше в помещението от другия край на коридора, а Фостър, слава богу, не се виждаше никакъв. Моли си пое дълбоко дъх и забърза в тази посока. Улф щеше да побеснее от ярост, но тя трябваше да му каже какво се бе случило. Повече от всичко друго Моли искаше той да я прегърне, да й каже, че всичко ще бъде наред и да й обещае, че вече няма да я оставя сама.
Моли долови гласове, идващи от близката стая, още преди да се приближи до вратата, която Улф бе оставил леко открехната.
— Скъпи, вече си мислех, че никога няма да дойдеш.
Гласът не можеше да бъде сгрешен, това бе дрезгавият глас на Адел.
— Какво искаш? — попита Улф с безразличен тон.
Последва дълга пауза, твърде дълга и въображението на Моли започна да рисува различни картини. Какво правеха те? Дали да нахлуе в стаята, независимо от това какво се случваше вътре?
— Искам да знам защо се ожени за това… това момиче.
Моли позна ниския смях на Улф, смях, който не съдържаше нищо весело.
— Ревнуваш ли, скъпа?
Моли почувства как коленете й започнаха да треперят.
— Време е да се погрижа името Тревелиън да не умре с мен. Моли ще бъде майка на децата ми.
Стомахът й се сви болезнено.
— Аз също можех да стана майка на децата ти.
— У теб няма майчинско чувство, Адел — отвърна Улф.
Последва дълга тишина. Моли стисна юмруци и се притисна към стената.
— Не се тревожи — започна Улф със спокоен тон. — Веднага щом Моли забременее, ще я върна във Ванора Пойнт и ще я оставя там. След това драмата с теб ще можем да продължим оттам, докъдето бяхме стигнали.
Но нали Адел бе омъжена. Моли притисна ръце към тялото си, опитвайки се да прогони студа, който я облъхна. Никога не бе предполагала, че Улф можеше да спи с жената на друг мъж. Как бе могъл? Това беше толкова… толкова грешно, несправедливо.
Щом съвестта му позволяваше да спи с омъжена жена, тогава той никога нямаше да й бъде верен. Улф никога не й беше обещавал неща, които не можеше да изпълни, освен това той със сигурност не й беше обещавал да й бъде верен. Самият той го бе казал. Беше чула ужасните думи от устата му. Веднага, щом като тя забременееше, той щеше да я изпрати в Мейн и да се върне Ню Йорк при Адел.
Моли не трябваше да се чувства толкова смазана и съкрушена, когато мъжът, който не я обичаше, я мамеше с друга жена, но истината беше, че се чувстваше точно така. Като че ли Улф пречупваше нещо в нея в буквалния смисъл.
— Не трябваше да стигаш до такава крайност — замърка Адел. — Наистина, Улф.
— Трябва да призная, вината за това е и на мисис Суейни.
— Кристин Суейни?
— На този свят няма нищо по-досадно от майка с пет неомъжени дъщери с обикновена външност. Нещата бяха стигнали дотам, че взех да се чудя дали няма да се събудя някоя сутрин след поредната вечер, когато съм пил повече и да открия, че съм женен за най-голямата и най-грозната от петте.
Адел се разсмя.
— Предполагам, че нямам друг избор, освен да ти простя.
— Предполагам, че нямаш.
— Улф, скъпи, та ти дори не затвори вратата.
Моли се обърна и се отдалечи, а вратата зад гърба й се хлопна. Не знаеше дали Улф и Адел така силно бяха хлопнали вратата, но това едва ли имаше някакво значение. Наистина ли се е надявала Улф някога да я обикне? Наистина се беше надявала. Въпреки всичките му приказки за брак по сметка, Моли се бе надявала на любов. Дори бе била достатъчно глупава да си мисли, че от време на време в очите му съзира любов.
Проправи си отново път през тълпата и се насочи към предната врата. Забави крачка, когато видя Фостър, който точно в този момент си взимаше шапката от Фил. Моли изобщо нямаше намерение да го среща още веднъж тази вечер. Когато се приближи до Фил, Фостър си бе отишъл.
— Бихте ли ми подали шала, Фил?
Той бързо й го подаде и я погледна с широко отворени очи.
— А мистър Тревелиън?
— Той ще си тръгне по-късно — отвърна унило Моли. — Много по-късно.
— Позволете ми да ви изпратя до някой файтон, мисис Тревелиън — предложи Фил.
Моли се загърна плътно с шала. Нощта беше топла, но тя чувстваше студ до мозъка на костите си.
— Не. Мисля да си отида пеша.
— Но не можете…
Моли излезе бързо през вратата, тъй като не се чувстваше способна да поведе разговор нито с Фил, нито с когото и да било.
Покрай тротоара бяха наредени файтони, някои частни, някои под наем. Кочияшите обикаляха и оглеждаха дали всичко е наред. Те се извърнаха и я погледнаха с очакване, но тя отмина и се насочи към хотела. Разстоянието не бе твърде голямо, а Моли имаше нужда да размисли.
Улф никога не й бе обещавал да й бъде верен, освен в брачните клетви пред олтара, които той очевидно не вземаше на сериозно. Никога не бе казал, че я обича, дори не бе направил намек, че я харесва.
През всичките нощи, които бе прекарала в прегръдките му, Моли си бе мислила, че между тях има нещо. Любов, страст, нужда един от друг. А той си бе мислил само да създаде наследник, да я отпрати вкъщи и да продължи да води разгулния си живот.
Моли не трябваше да е изненадана, но се чувстваше така, сякаш Улф я бе прекършил на две, като младо дърво. Всъщност бе разбил сърцето й. Очите й се напълниха със сълзи, които тя постоянно триеше с ръка.
Моли пресече улицата, без дори да се огледа дали не идва файтон. Това не беше пресечката, където трябваше да завие, нали? Сигурно бе следващата, или може би още по-следващата.
Уличните лампи хвърляха слаби снопове светлина, но повечето от местата, през които минаваше Моли, тънеха в мрак. Все пак Моли разбра, че това, покрай което бе минала, бе нещо мръсно. Обонянието й потвърди, че бе права.
Липсваха й сенките на гората, зелените дървета, чистият мирис на бор и свежият въздух. Мястото й не беше тук, на тази улица, в този град. За пръв път Моли си помисли, че като се бе омъжила за Улф, бе направила грешка.
Не й отне дълго време, за да разбере, че се беше загубила.
Тъмната улица изведнъж стана странно зловеща, по-заплашителна, отколкото някога й се бе струвала гората. Тук нямаше никаква магия.
— Ей, красива госпожо. — Моли едва не подскочи, когато към нея от сянката изскочи някакъв мъж. — Загубили ли сте се?
— Да. Не.
Човекът бе облечен в дрипави и мръсни дрехи, брадата и косата му бяха сплъстени. Когато й се усмихна,
