— И защо не опиташ? — подкани го Улф. — Мога да уредя тази постъпка да не ти струва работата, така че няма какво да те спира.
Артур започна да обмисля тази възможност, а Улф разбираше, че момчето повече от всичко искаше да си го изкара на него. Може би точно така трябваше да постъпи. Може би си го заслужаваше.
— Моли ми забрани да ви удрям — отвърна намусено Артур.
— Забранила ти е?
Артур кимна леко.
— Каза ми, че вече не сте в първа младост и имате болно сърце и ако ви убия, тя няма да е тук, за да ме отърве от полицията.
На Улф не му оставаше друго, освен да се усмихне. Моли бе предпазила момчето от един хубав бой, като в същото време бе спасила и гордостта му. Накрая Артур отстъпи встрани и Улф се качи във файтона.
Винаги бе знаел, че ще дойде денят, в който Моли ще се върне във Ванора Пойнт, а той ще остане тук, в Ню Йорк, за да се занимава с бизнеса си. Освен това винаги можеше да отиде при Фил, в клуба, при старите си приятели.
Обаче нито една от тези възможности не го привличаше и докато файтонът го откарваше в клуба, Улф разбра, че независимо дали му харесва или не, Моли му липсваше много.
Къщата бе толкова голяма и толкова тиха. Все по-често Моли я оприличаваше на мавзолей и все по- малко мислеше за нея като за замък, както й се бе сторила в началото. В „Уолдорф“ никога не се налагаше да обядва или вечеря сама. Трапезариите бяха пълни с хора и дори, и ако не поведеше разговор с никого, Моли поне бе заобиколена от други гости на хотела.
Тук се хранеше съвсем сама, в трапезария, която беше поне толкова голяма като по-малките трапезарии в „Уолдорф“. От време на време, докато се хранеха, Улф й бе разказвал за прекарания ден в офиса, но сега бе сама, с изключение на мистър Ларкин, който мълчаливо влизаше и излизаше, докато тя се хранеше.
Моли прекарваше голяма част от времето си в библиотеката, защото това бе единствената стая в дома на Тревелиън, където не чувстваше, че пречи на някого. Можеше да шие или да чете, докато слугите чистеха и готвеха и тя дори не ги чуваше. Все едно че живееше абсолютно сама.
В мавзолей.
Когато напусна Ню Йорк, Моли не смяташе, че се връща във Ванора Пойнт, за да живее сама. Смяташе, че може да се върне в къщата на майка си, да й помага да пече хляб или да поправя дрехи, както бе правила в миналото и да забрави, че някога е срещала, още по-малко, че се е омъжила за Улф Тревелиън. Не бе очаквала, че ще се върне в Кингспорт и ще намери майка си току-що омъжена за мистър Хенсън. Моли бе отпътувала от Ню Йорк, преди телеграмата с новината да бе пристигнала. Младоженците бяха толкова щастливи в малката къща на Мери Кинкейд Хенсън; Моли веднага разбра, че за нея тук вече няма място.
Затова успя да изобрази на лицето си щастлива усмивка и каза на майка си, че просто Ню Йорк й е омръзнал, ето защо се е върнала в Мейн. В края на краищата, това бе истина. Донякъде.
Баба Кинкейд се разбираше много добре с компаньонката, която Улф й бе наел. Жената бе сестра на мистър Ларкин и през целия си живот бе живяла в Мейн. От почти една година бе останала вдовица и вече двете с баба Кинкейд бяха станали добри приятелки. Моли не искаше да им пречи.
Моли бе сигурна, че може да се приспособи към новите обстоятелства в живота си, като си повтаряше отново и отново, че можеше да бъде много по-лошо. Имаше покрив над главата си, много хубав покрив при това, храна повече, отколкото би могла да изяде и със сигурност можеше да свикне да живее сама.
Не че очакваше Улф да се върне във Ванора Пойнт. Той бе изразил съвсем ясно намеренията си и то неведнъж. Моли бе избрала да не обръща внимание на тези думи на Улф, докато дойде време, когато не можеше повече да го прави.
Щеше да има тази къща изцяло на свое разположение. Остави книгата, която четеше и взе покривката, която бродираше с нежелание. Преди бе работила почти непрекъснато по нея и сега, когато бе почти свършена, Моли чувстваше, че не може да понесе дори да я погледне. Имената и датите бяха завършени. Още няколко часа работа и всичко щеше да бъде приключено, и какво щеше да прави тогава с нея?
Бе имала намерение да даде покривката на Улф като подарък, но сега разбираше, че това щеше да бъде грешка. За него бракът им означаваше дори по-малко, отколкото си бе мислила.
Три седмици бяха изминали, откакто Моли се върна във Ванора Пойнт. Забравяше своите проблеми само докато мислеше за Бриджит. Тя бе получила телеграмата на Моли, която я предупреждаваше за Робърт Хътън. Бриджит отговори с дълго писмо, което Моли скри в една от любимите си книги.
Бриджит успокои страховете на приятелката си. В Сан Франциско бе намерила мъжа на мечтите си. Един загрижен за нея, мил и любезен млад джентълмен. Мъж, който искрено обичаше Бриджит. Дори когато тя му бе казала истината, че не е никаква вдовица, той не я бе изоставил, от което се бе опасявала младата жена.
Те може би вече се бяха оженили.
Моли сложи ръце на все още плоския си корем. Наистина ли усещаше лека подутина, или това бе плод на въображението й. Чувстваше гърдите си по-налети и ужасно чувствителни. Постоянно изпитваше глад, но все още не й се гадеше сутрин.
Улф щеше да получи своето червенокосо дете. Ако, разбира се, детето не се появеше на този свят с черна коса. Ако беше момче, Моли искаше то да наследи черната коса и зелените очи на баща си.
Бе започвала няколко писма до съпруга си, за да му съобщи новината. Но всички свършиха във вид на смачкани топки в кошчето за боклук до бюрото. Улф не го бе грижа. Не го бе грижа за нея, със сигурност не го бе грижа и за детето. Така или иначе, щеше скоро да разбере и без съмнение щеше да остане много доволен от себе си. Наследник и то толкова бързо.
Това означаваше, че тя изобщо не му е нужна повече. Можеше да посещава Ванора Пойнт един или два пъти в годината, ако пожелаеше и докато си беше вкъщи, щеше да я съблазнява с докосването си и усмивката си, след което отново щеше да я напусне. Ако Моли имаше късмет, след някое от тези посещения ще се окаже в същото положение като сега. Ще носи детето му. Тогава поне няма да бъде толкова сама.
— Госпожо.
Моли вдигна рязко глава. Как този човек го постигаше? Мистър Ларкин стоеше в рамката на отворената врата. Моли не бе чула никакъв звук, нито стъпките му, нито отварянето на вратата.
— Да?
— Вечерята ще бъде сервирана след половин час.
— Благодаря.
Моли отново наведе глава. Понякога този Ларкин бе доста зловещ. Той като че ли бе навсякъде по всяко време.
Моли прегърна с ръце раменете си. Лятото си бе отишло. Нощите станаха студени и обикновено след топлата вечеря, Моли се оттегляше в спалнята си с книга в ръка, където я очакваше буен огън в камината. До сутринта стаята бе напълно изстинала, но през нощта й бе топло. Не толкова, колкото би се чувствала в прегръдките на Улф.
Улф се опита да изглади листовете хартия, но гънките не се оправиха. Мастилото бе зацапало листите и почти бе невъзможно да се прочете какво бе написано.
Скъпи Улф,
Знам, че едва ли ще те заинтересува, но наистина трябва да знаеш…
След това следваха неясни петна. Улф огледа още веднъж листовете, като търсеше някакъв официален печат, но не намери такъв. Писмата бяха пристигнали току-що, тази сутрин бяха пуснати в Кингспорт, а ответен адрес нямаше.
„Скъпи мистър Тревелиън“ започваше следващото писмо. Почеркът беше същият, дребен и подреден, написаното щеше да се чете чудесно, ако мастилото не се бе размазало на толкова места.
