Моли не можеше да запази ледения си тон. Улф знаеше, че тя нямаше да заплаче, но на лицето й бе изписана толкова болка, че го накара да агонизира вътрешно.
— Два пъти — започна тя шепнешком. — Два пъти имах нужда от теб, а теб те нямаше. Обръщам се към теб за утеха само за да видя, че си изчезнал. Сега научавам, че си помолил приятеля си да ме изпита. Че нарочно си ме поставил в тази ситуация, за да докажа верността си.
— Не съм длъжен да ти давам обяснения за действията си.
— Не, не си. Винаги съм знаела, че ти не ме обичаш. Дори приех факта, че може би никога няма да ме обикнеш, но винаги съм си мислела, че ми имаш доверие. Че си откровен с мен. Ако няма доверие между нас, значи нямаме нищо.
— Ще поговорим за това по-късно. — Улф се изправи, а Моли отстъпи крачка назад.
— Не, няма. Аз си отивам вкъщи, Улф. — Моли изправи рамене и отметна назад глава. В позата и в гласа й имаше истинско предизвикателство. — Не принадлежа на този град и не ми харесва да живея в хотел. Липсва ми гората и свежият въздух. Майка ми и баба ми. Липсва ми тишината и слънчевите лъчи между клоните на дърветата.
— Червенокоске…
— Отивам си у дома. — Гласът й бе тих, но звучеше с неочаквана твърдост. — Ще дойдеш ли с мен?
Моли го гледаше смело право в очите, забравила хората, които се тълпяха около тях.
Улф поклати глава.
— Имам една идея — обади се Фостър, като се усмихна широко, а Улф изпита огромно желание да го удуши, защото бе започнал всичко това.
Фостър събра картите, пръснати по масата, и ги размеси.
— Една карта. Ако Моли изтегли по-силна карта, Улф ще остави Ню Йорк зад себе си и ще замине за Мейн. Ако Улф изтегли по-силната карта, ще остане тук. Какво ще кажете?
— Това е смешно — изръмжа Улф.
— Съгласна съм — обади се тихо Моли.
Фостър разстла картите на масата във формата на ветрило.
— Ти си първа, Моли.
Моли не се поколеба, пресегна се и взе картата, която се намираше най-близо до нея. Дама купа. Хората, събрани около масата, въздъхнаха едновременно.
— Улф? — подкани го Фостър.
Улф гледаше, без да помръдне, картата, която Моли бе изтеглила. Може би това беше съдба. Имаше и много по-лоши неща от това да живее с Моли във Ванора Пойнт, след като тя му прости за това, че я бе поставил на онова изпитание, Улф бе сигурен, че щеше да му прости. Сега беше разгневена, но това състояние едва ли щеше да трае дълго.
Имаше някаква сила, която ги тласкаше един към друг, сила, която той все още не бе готов да нарече любов.
— Хайде, Улф — обади се отново Фостър. Улф вдигна поглед и забеляза, че тълпата около игралната маса се беше увеличила, а някои вече правеха залози.
Кой щеше да спечели този път? Моли беше спокойна, по-спокойна от повечето хора, които наблюдаваха какво става. Всички чакаха Улф да изтегли своята карта. Той улови за миг погледа й, след което насочи вниманието си към картите на масата.
Наистина ли искаше да рискува останалата част от живота си и да поставя бъдещето си на карта? Улф отново хвърли поглед към дамата купа, която почти не можеше да бъде бита от друга карта. През цялата вечер късметът му работеше против него, затова Улф се надяваше да изкара двойка.
Съдба.
Улф изтегли карта от средата на редицата.
Поп пика.
Осемнадесета глава
Улф последва момчето, което носеше багажа му по стълбите. Напускаше апартамента си в хотела. Не беше в негов стил да върви по стълбите. Моли не харесваше асансьора и изобщо не успя да свикне с него, независимо колко пъти се бе опитал да й обясни, че асансьорът бе напълно безопасен.
След като Моли си замина, Улф се преместваше в старата си стая в клуба, връщаше се към стария си живот на ерген.
Трябваше да събере цялата си решителност, за да не последва Моли във Ванора Пойнт. Изпрати я до кея и гледаше как параходът отплува. Не я помоли да остане.
Тя не бе споменала, нито веднъж, страха си от морска болест. Което също беше добре.
Струваше му се, че целият Ню Йорк се бе събрал при Фил, когато изтегли печелившата карта. Улф имаше репутация, която трябваше да поддържа. Не можеше да хукне след жена си като някой влюбен хлапак. Но още в същия момент почувства празнота.
Момчето постави чантите във файтона, след това се обърна и погледна Улф с открита омраза. Обикновено момчетата в хотела и тези, които работеха в столовата, избягваха да поглеждат Улф Тревелиън в очите, а ако го направеха, бързо разбираха, че това бе грешка, която още по-бързо поправяха. Славата му се носеше навсякъде и той неведнъж бе изкарвал лошото си настроение на някой пиколо.
Но това момче не отмести поглед. Погледът, който това крехко, слабо момче хвърли на Улф, бе горчив и изпълнен с предизвикателство.
— Някакъв проблем ли има, момче? — намръщи се Улф, като се приближи до него.
Но и сега момчето не отмести поглед и не отстъпи. Отвори уста да каже нещо, после я затвори, като няколко пъти свиваше и отпускаше юмруци. Накрая вдигна гордо брадичка.
— Вървете по дяволите, сър.
Улф бе смаян от думите на момчето, както и от колебливо изреченото „сър“.
— Артур! Защо губиш времето на мистър Тревелиън?
Улф хвърли поглед през рамо и вдигна успокоително ръка на портиера, който се мръщеше на момчето, защото задържа гост на хотела.
— Бих искал да ви отнема за малко Артур, ако не възразявате.
Портиерът кимна бавно, а Улф насочи вниманието си обратно към момчето.
— Много бих искал, сър, да ви просна на земята — заяви сериозно Артур.
Улф хвърли поглед към малките, стиснати юмруци.
— И по каква причина? — попита сухо Улф.
За момент изражението на момчето се смекчи.
— Вие я накарахте да си тръгне и което е по-лошо, накарахте я да плаче.
Улф скръсти ръце на гърдите си, напълно объркан.
— За жена ми ли говориш?
— Да, сър — отвърна тихо Артур.
— Мисис Тревелиън никога не плаче.
Артур присви очи.
— Вие я накарахте да плаче. Тя е толкова добра. Същински ангел.
— Знам — каза Улф. — И защо това те засяга?
— Тя никога не ви е разказвала за мен, нали?
Улф поклати отрицателно глава.
— Тя ме спаси от полицията, намери ми тук, в хотела, хубава работа, и каза… каза ми, че съм способен и имам възможности.
Храбрият Артур изглеждаше така, като че ли самият той щеше да заплаче всеки момент. Моли винаги се е опитвала да спаси света от злини, помисли си Улф. Тя не беше съгласна, но Улф знаеше по-добре.
Лицето на Артур придоби отново строго изражение, докато той се опитваше да преглътне сълзите, които караха очите му да блестят особено.
— Наистина би ми харесало да ви просна на земята.
