Деветнадесета глава
Моли се намръщи, докато добавяше още едно жълто цвете към сатенената покривка. Въпреки че нямаше никакво желание да бродира, Моли смяташе, че е чиста загуба на време, щом почти бе довършила покривката, да я зареже. Беше прекарала часове над нея и не можеше да я остави настрана недовършена. Може би един ден детето им щеше да поиска да я има като спомен от своите родители.
Моли седеше на любимия си стол в библиотеката, където обикновено четеше или шиеше. Ако само я допускаха в кухнята, тя би могла да пече хляб, но всеки път, когато се появеше във владенията на Хариет, бе посрещана с търпелив, но недвусмислен поглед, от който разбираше, че е по-добре да си тръгне.
Дните минаваха, а Моли не се чувстваше тук у дома си повече, отколкото на сватбения си ден.
— Здравей, Червенокоске.
Моли почти подскочи от стола. Дори без да вдига глава, знаеше кого ще види, застанал на вратата. Сгъна покривката и я сложи в кошничката от едната си страна.
— Какво правиш тук?
Улф бе застанал в обичайната си небрежна поза в рамката на вратата и я гледаше така, сякаш тя не принадлежеше на това място.
— Това е моят дом.
Като въздъхна дълбоко, Моли се опита да се успокои. Разбира се, че това бе неговата къща. Знаеше, че той ще дойде, но не очакваше да го види толкова скоро.
— Така е. С удоволствие ще остана в Кингспорт при майка ми, докато се върнеш в Ню Йорк.
— Няма да се връщам.
— Какво! — Моли скочи на крака. — Какво искаш да кажеш с това, че няма да се връщаш? Трябва да се върнеш!
— Всъщност не трябва — отвърна спокойно той. — Бизнесът започна да ми дотяга, затова продадох стоманолеярната и дъскорезницата, а товарът и превозът на стоки е организиран толкова добре, че много рядко имат нужда от мен. Дадох на Хоръс безбожна заплата, за да управлява в мое отсъствие. Всеки бизнес, в който участвам, може да се управлява оттук!
Моли искаше да повярва, че Улф се бе върнал във Ванора Пойнт заради нея, че през седмиците, през които бяха разделени, е разбрал, че я обича… но познаваше Улф твърде добре. Беше отегчен от бизнеса. Скоро щеше да се отегчи и от нея.
— Нищо ли няма да кажеш? — настоя той.
Когато узнаеше, че ще става баща, дали щеше да я зареже? Дали за него детето бе само още една постигната цел?
— Не те очаквах — отвърна тихо тя.
— Очевидно.
— Не знам какво да ти кажа.
Част от нея ликуваше, че той се бе върнал и не искаше нищо повече, освен да се хвърли в прегръдките му. Улф изглеждаше чудесно. Явно времето, през което бяха разделени, изобщо не му беше повлияло зле.
Улф влезе в стаята и с няколко крачки се намери до Моли.
— Липсваше ми, Червенокоске. Доволна ли си?
— Не съвсем.
Той хвана брадичката й и я принуди да го погледне.
— А би трябвало. Никой преди не ми е липсвал.
Моли знаеше, че той ще я целуне и тогава тя ще забрави всяка болка, всяко предателство. Не беше справедливо да има такава власт над нея. Когато той наистина я целуна, сърцето й ускори ритъма си. Въпреки че разумът й отказваше да го приеме, Моли искаше да прости на Улф всичко. Адел, факта, че си бе отишъл вечерта на концерта, изпитанието, на което я бе подложил.
Моли отдели устните си от неговите, но той продължи да я държи здраво.
— Пусни ме.
— Това ли искаш, Червенокоске? — Той я привлече още по-близо до себе си, така че тя да почувства възбудата му. — Имам нужда от теб.
Беше време, когато Моли си бе мислила, че това е достатъчно: Улф да се нуждае от нея по какъвто и да било начин. Бе мислила, че иска точно това. Вече не мислеше така. Обичаше го твърде много, повече отколкото бе мислила, че е възможно.
Моли промуши ръка между притиснатите им тела и я сложи на гърдите на Улф. Можеше да почувства ударите на сърцето му, топлината на тялото, за което бе мечтала нощи наред. Той се усмихна, без съмнение мислейки си, че е спечелил отново.
— Когато започнеш да се нуждаеш от мен в дома си, трябва да поговорим. — Моли се опита да го отблъсне, но Улф не помръдна.
Усмивката му угасна.
— Не можеш да ме отблъскваш, Моли. Ти си ми жена.
— Вярно е, твоя жена съм — прошепна тя. — Но не се опитвай да ме заплашваш или да ме плашиш с оня твой поглед. Въпреки всичко, което направи, знам, че няма да ме нараниш.
Той я пусна и отстъпи крачка назад.
— Искаш извинение ли? Добре. Съжалявам, Моли.
— Не искам извинения, а и да исках, тези груби думи не са достатъчни. — Моли се почувства по-смела, след като се намираше на няколко крачки от него.
Когато Улф бе ядосан, изглеждаше по-висок, по-широкоплещест и по-застрашителен.
— Какво, по дяволите, искаш?
Моли изправи гръб, опитвайки се също да изглежда по-висока, но не можеше да се мери с Улф, разбира се. Да се осмели ли да му каже? Щеше ли отговорът й да го изплаши и той да се върне обратно в Ню Йорк? Нищо не можеше да бъде по-лошо от положението, в което бе изпаднала.
— Искам да ме обичаш.
Той би трябвало да се досети. Не би трябвало да почувства тези думи като удар в стомаха. Разбира се, че тя искаше точно това. От самото начало.
— Никога не съм ти обещавал, че ще те обичам.
— Знам.
Тя бе по-красива, отколкото Улф си спомняше, косата й бе станала сякаш по-червена, кожата по-бледа, а той я желаеше до болка. Той имаше всяко право да я метне през рамо и да я отнесе в спалнята, но знаеше не по-зле от Моли, че това нямаше да се случи.
— За известно време бракът ни вървеше добре. Това, което имахме, бе достатъчно — каза той.
— Вече не е достатъчно — прошепна Моли.
— И защо не, по дяволите?
Моли изглеждаше така, като че всеки момент може да се разплаче, но тя никога не плачеше. Само когато бе погълната от някоя хубава книга, само тогава плачеше. Но точно сега сивите й очи само блестяха повече от обикновено, по страните й избиваше руменина.
Дали се опитваше да скрие сълзите си от него, или бе толкова издръжлива, колкото изглеждаше? Артур, момчето от хотела, бе обвинил Улф, че бе накарал Моли да плаче, но Улф не можеше да повярва, че това е истина.
— Когато се оженихме, аз те обичах — призна тя с тих глас. — И преди това. Дойдох при теб, отдадох ти се, дадох ти всичко, което имах и те обичах. Майка ми и баба ми мислеха, че съм се съгласила да се омъжа за теб само заради осигуреното материално положение, което им бе обещано. Дори и ти мислеше, че съм се омъжила за теб заради парите ти.
— Червенокоске, недей…
— Мразя парите ти — прекъсна го тя. — Дори да ги изгориш всичките, аз пак ще те обичам.
— Червенокоске. — Улф пристъпи крачка напред, но Моли отстъпи назад.
— Остави ме да довърша. Изглежда изобщо няма значение колко те обичам. Ти дори не ми вярваш. Това боли повече, отколкото можеш да си представиш, Улф.
