Нож от блянове

Черната кула си е изградил своя Кула и мъжете в нея са верни на него, не на тебе. Поправи списъка на дезертьорите и праща извиненията си, че било „неволна грешка“, но можеш да заложиш всичко, което имаш, че не е никаква грешка.

А доколко верен беше самият Логаин? Щом един Лъжедракон можеше да се дразни, че трябва да се подчинява на Преродения Дракон, защо да не можеше и друг? Можеше да си мисли, че има основание. Като Лъжедракон беше по-прочут от Таим, успял беше повече, цяла войска беше събрал и беше помел Геалдан, и почти бе стигнал до Люгард, на път за Тийр. Половината познат свят беше треперил от името му. А ето, че Черната кула командваше Мазрим Таим, докато Логаин Аблар беше само поредният Аша’ман. Мин продължаваше да вижда около него сияйна аура на слава. Но как щеше да я постигне тази слава — виж, това не знаеше.

Ранд извади лулата от устата си й чашката го опари по жигосаната с чаплата ръка. Сигурно беше пуфкал яростно, без да се усети. Бедата бе, че Таим и Логаин бяха по-малките проблеми. Трябваше да изчакат. Сечивата подръка. Постара се да запази тона си спокоен.

— Таим заличи имената им от списъка. Това е важното. Ако протежира някого, ще го спра веднага, щом намеря време. Но най-важното са сеанчанците. И Тармон Гай-дон също, може би.

— Ако? — изръмжа Логаин и тресна чашата си на масата толкова силно, че тя се счупи. Виното се плисна и закапа от ръба. Той се намръщи и избърса ръката си в палтото. — Мислиш, че си въобразявам? — Тонът му с всяка дума ставаше все по-нажежен. — Или че преувеличавам? Да не би да си мислиш, че е ревност, ал-Тор? Това ли си мислиш?

— Ще ме слушаш… — почна Ранд, като повиши глас да надвика гръмотевицата отвън.

— Казах ти, че очаквам ти и приятелчетата ти в черните палтенца да се държат вежливо с мен, с приятелите ми и с гостите ми — заговори строго Кацуан, — но реших, че това трябва да включи и отношенията помежду ви. — Главата й все още беше наведена над гергефа, но тя го изрече така, сякаш размахваше пръст под носовете им. — Поне в мое присъствие. Това означава, че ако продължите да се дърлите, ще ми се наложи да ви напердаша и двамата. — Харилин и Енайла се разсмяха толкова силно, че връвта на играта им се оплете. Нинив също се засмя, макар да го прикри зад шепата си. Светлина, даже Мин се усмихна!

Логаин настръхна и стисна челюсти толкова силно, че на Ранд му се стори, че чува как скърцат зъбите му. Самият той едва се удържа да не настръхне. Кацуан с проклетите й правила. Нейните условия да му стане съветничка. Изкарваше нещата така, че уж той ги е поискал, и много често прибавяше в списъка по някое още. Правилата не че бяха чак обременителни, макар самото им съществуване да беше, но начинът, по който ги поднасяше, бе като ръчкане с остен. Ранд отвори уста да й каже, че му е писнало и от правилата й, че и от нея самата.

— Таим най-вероятно ще трябва да изчака до Последната битка, каквото и да замисля — изведнъж заговори Верин. Беше отпуснала плетивото си в скута, някаква безформена купчина, която можеше да е всичко. — Скоро ще дойде. Според всичко, което съм чела по темата, признаците са съвсем ясни. Половината слуги са разпознали мъртъвци по коридорите, хора, които са познавали приживе. Вече се случва толкова често, че не ги плашат. А десетина мъже, които карали добитък на паша, видели как доста голямо градче се стопило в мъгла, само на няколко мили на север.

Кацуан беше вдигнала глава и зяпаше пълничката Кафява сестра.

— Благодаря ти, че повтори това, което ни каза вчера, Верин — каза сухо. Верин примига и отново подхвана плетката си. Мръщеше се, сякаш и тя самата не беше сигурна какво предстои.

Мин улови погледа му, поклати бавно глава и той въздъхна. Връзката таеше раздразнение и бдителност и Ранд подозираше, че второто е съзнателно предупреждение към него. Понякога Мин като че ли можеше да чете мислите му. Е, щом Кацуан му беше нужна, а Мин казваше, че е така, значи му беше нужна. Просто не разбираше на какво толкова може да го научи, освен да скърца със зъби.

— Посъветвай ме, Кацуан. Какво мислиш за моя план?

— Най-после момчето пита — промърмори тя и остави везмото си до кошницата за шиене. — Всичките му планове в действие, с повечето не съм запозната, а той пита. Много добре. Мирът ти със Сеанчан ще бъде непопулярен.

— Примирие — прекъсна я Ранд. — А едно примирие с Прероденият Дракон ще продължи само докато Преродения Дракон е жив. Щом умра, всички ще са свободни да тръгнат на война със сеанчанците, ако поискат.

Мин затръшна книгата и скръсти ръце.

— Не говори така! — Лицето й бе почервеняло от гняв, а по връзката потече страх.

— Пророчествата, Мин — тъжно промълви той. Натъжен не за себе си, а за нея. Искаше да я опази — нея, Елейн и Авиенда, но накрая щеше да ги нарани.

— Казах, не говори така! Пророчествата не казват, че трябва да умреш! Няма да ти позволя да умреш, Ранд ал-Тор! Елейн, Авиенда и аз няма да ти позволим да умреш! — Изгледа с гняв Аливия, която според виденията й щеше да помогне на Ранд да умре, и ръцете й се плъзнаха в ръкавите.

— Спокойно, Мин.

Ръцете й бързо се дръпнаха, но тя вирна брадичка, а връзката се изпълни с инат. Светлина, и за това ли трябваше да се тревожи — да не би Мин да се опита да убие Аливия? Не че имаше шанс — да хвърлиш нож по сеанчанката бе все едно да го опиташ по Айез Седай, — но можеше самата тя да пострада. Аливия едва ли знаеше други сплитове освен за оръжия.

— Непопулярен, казах — повиши глас Кацуан и изгледа намръщено Мин, преди отново да насочи вниманието си към Ранд. С гладко, сдържано лице, лице на Айез Седай. Черните й очи бяха твърди, като две лъскави черни камъчета. — Особено в Тарабон, Амадиция и Алтара, но и навсякъде другаде също. Ако се съгласиш да позволиш на сеанчанците да запазят това, което вече са завзели, кои земи ще ти оставят след това? Така ще погледнат на нещата повечето владетели.

Ранд се отпусна на стола си, изпружи крака и ги кръстоса.

— Няма значение колко е непопулярен. Аз минах през онази порта тер-ангреал в Тийр, Кацуан. Знаеш ли това? — Тя кимна нетърпеливо и златните дрънкулки заподскачаха. — Един от въпросите ми към Аелфините беше „Как мога да спечеля Последната битка?“

— Опасен въпрос — промълви тя. — Засяга Сянката. Допускам, че резултатите може да се окажат доста неприятни. Е, и какъв беше отговорът?

— „Северът и изтокът трябва да са едно. Западът и югът да са едно. Двете да са едно“. — Ранд изпуфтя кръгче дим и докато то се уширяваше, пусна още едно през него. Това не беше всичко. Беше попитал как да победи и да оцелее. Последната част от отговора беше: „3а да живееш, трябва да умреш“. Едва ли щеше да го сподели пред Мин. А и пред когото и да било, освен пред Аливия. Оставаше само да Разгадае как ще остане жив, като умре. — Отначало помислих, че трябва да завладея всичко, но те не казаха това. Ами ако означава, че сеанчанците държат запада и юга, както го държат вече, ще се съгласиш, и има съюз за Последната битка, между сеанчанците и всички останали?

— Възможно е — отрони тя. — Но щом ще сключваш това… примирие… защо придвижваш толкова значителна армия към Арад Доман и подсилваш онова, което вече имаш в Иллиан?

— Защото Тармон Гай-дон наистина наближава, Кацуан, а не мога да се бия едновременно и със Сянката, и със Сеанчан. Ще го получа това примирие или ще ги съкруша, каквато и да е цената. Пророчест-вата казват, че трябва да обвържа към себе си деветте луни. Едва преди няколко дни разбрах какво означава това. Щом се върне Башийр, ще разбера кога и къде трябва да се срещна с Щерката на Деветте луни. Единственият въпрос вече е как да я обвържа, а тя ще знае отговора.

Говореше равнодушно, като от време на време издухваше кръгче дим, за тежест. Реакциите бяха различни. Лоиал само пишеше много бързо, стараеше се да улови всяка дума, а Харилин и Енайла продължиха играта си. Наложеше ли се да затанцуват копията, бяха готови. Аливия кимаше енергично, несъмнено се надяваше да се стигне до съкрушаването на ония, дето я бяха държали да носи ай-дам петстотин години. Логаин си беше намерил друга чаша и я беше напълнил с последното останало в каната, но само я държеше, вместо да пие, с неразгадаема физиономия. Ранд беше този, когото Верин вече гледаше напрегнато. Но пък тя винаги изпитваше любопитство към него. Но защо, в името на Светлината, Мин трябваше да изпитва такава дълбока тъга? А Кацуан…