— Камъкът се пука при достатъчно силен удар — заговори тя, с лице на Айез Седай, самата маска на спокойствие. — Стоманата се пръска. Дъбът се бори с вятъра и се кърши. Върбата се огъва, щом потрябва, и оцелява.
— Една върба няма да спечели Тармон Гай-дон — отвърна й той. Вратата отново изскърца и Етин изкуцука вътре.
— Милорд Дракон, дойдоха трима огиери. Много се зарадваха, като разбраха, че господин Лоиал е тук. Едната е майка му.
— Майка ми ли? — писна Лоиал и дори това прозвуча като кух вятър, духнал в недрата на пещера. Скочи толкова бързо, че столът му се прекатури, и закърши ръце, а ушите му клюмнаха. Завъртя глава, сякаш търсеше друг изход освен вратата. — Какво да правя, Ранд? Другите трябва да са стареят Хаман и Ерит. Какво да правя?
— Госпожа Корвил каза, че държи на всяка цена да говори с вас, господин Лоиал — каза със скърцащия си глас Етин. — На всяка цена. Всички са мокри от дъжда, но каза, че ще ви чакат в огиерската дневна на горния кат.
— Какво да правя, Ранд?
— Ти каза, че ще се ожениш за Ерит — отвърна му Ранд колкото може по-нежно. Трудно го докарваше нежното, освен с Мин.
— Но книгата ми! Бележките ми не са пълни и така и няма да разбера какво ще стане по-нататък, а Ерит ще ме отведе със себе си в стеддинг Цофу.
— Фу! — Кацуан вдигна гергефа си и нежно заситни с иглата. Правеше древния символ на Айез Седай, Драконовия нокът и Пламъка на Тар Валон, слети в кръг, черно и бяло, разделени с вълниста линия. — Иди при майка си, Лоиал. Ако е Корвил, дъщерята на Елла, дъщерята на Соонг, едва ли държиш да я караш да чака. И мисля, че го знаеш.
Лоиал сякаш прие думите й като заповед. Почна отново да изтрива писалката си и да затваря мастилницата. Но го правеше някак много бавно, с клепнали уши. И от време на време тъжно и тихичко простенваше:
— Книгата ми!
— Хм — каза Верин и вдигна плетивото си да го поогледа. — Аз май нямам повече работа тука. Мисля да потърся Томас. От дъжда коляното сигурно го боли, макар че все го отрича, даже и пред мен. — Погледна към прозореца. — Наистина понамаля май.
— И аз мисля да потърся Лан — каза Нинив и стана. — Той е по-приятна компания. — И си поскубна плитката с гневен поглед, ту към Аливия, ту към Логаин. — Вятърът ми казва, че иде буря, Ранд. И знаеш, че нямам предвид дъжд.
— Последната битка ли? — попита Ранд. — Кога?
Колкото до времето, вслушването във вятъра понякога й казваше до час кога ще дойде дъжд.
— Може би, но не знам. Само помни. Иде буря. Ужасна буря.
В небесата изтътна гръм.
Глава 19
Клетви
Притеснен, Лоиал загледа как Нинив и Верин се плъзнаха по осветения с лампи коридор, едната насам, другата — натам. И двете едва стигаха малко над кръста му, но бяха Айез Седай. Този факт така му беше вързал езика, че докато се осмели да помоли някоя от тях да го придружи, вече се бяха скрили от очите му. Имението представляваше безразборно строена сграда, с годините бяха добавяни пристройки без цялостен план, доколкото можеше да схване, и коридорите често се пресичаха под странни ъгли. Истински съжаляваше, че нямаше да го придружава Айез Седай, когато се срещнеше с майка си. Даже и Кацуан, макар че тя много го изнервяше с това нейно ръчкане на Ранд. Рано или късно Ранд щеше да избухне. Не беше онзи младеж, когото Лоиал бе срещнал за първи път в Кемлин, дори и онзи, когото бе оставил в Кайриен. Сега настроението около Ранд беше тягостно и мрачно, като гъсто израснал лъвски нокът върху земя, която може да поддаде под краката ти. Цялата къща го внушаваше това, след като Ранд беше в нея.
Слаба побеляла слугиня, понесла кош със сгънати кърпи, се сепна, после поклати глава и измърмори нещо, преди да го поздрави с лек реверанс и да продължи по пътя си. Стъпваше леко встрани, все едно че заобикаляше нещо. Или някого. Той се вторачи след нея и се почеса зад ухото. Сигурно щеше да може да види някой мъртъв огиер. Не че му се искаше всъщност. Достатъчно тъжно му беше да знае, че човешките мъртви не могат вече да почиват в мир. Ако това се потвърдеше и за огиерите, щеше да му разбие сърцето. Все едно, най-вероятно щяха да се появяват само в стеддинг. Обаче много му се искаше да види как изчезва градче. Не истинско градче, но градче, което отдавна е мъртво, и онези духове на човеци, за които човеците твърдяха че били виждали. Сигурно щеше да може да повърви по улиците му преди то да се стопи, и да види как са изглеждали хората преди Стогодишната война или даже преди Тролокските войни. Така твърдеше Верин, а тя май знаеше доста за тези неща. Виж, това определено си заслужаваше да се спомене в книгата му. Щеше да се получи чудесна книга. Почеса се с два пръста по брадата — сърбеше ужасно! — и въздъхна. Можеше да се получи чудесна книга.
Да стои така в коридора означаваше само да отлага неизбежното. „Не оплевиш ли храста навреме, поветът ще го задуши“, гласеше старата поговорка. Само дето чувстваше, че поветът се е увил около него като около дърво. Задъхан, тръгна след слугинята чак до широките стълби, водещи към огиерските стаи. Стълбището имаше груби перила отстрани, високи до раменете на жената и достатъчно здрави, за да се хване за тях. Често се боеше дори да забърше с длан стълбищни перила, правени от човеци, да не би да ги счупи. Едните стъпала, като за човешки ходила, минаваха покрай стената, а външните бяха като за огиери.
Жената беше стара според човешка мярка, но се изкачваше по-бързо от него и вече ситнеше по коридора, когато и той се качи. Несъмнено носеше кърпите на майка му, на старея Хаман и на Ерит — да се подсушат, преди да си поговорят. Готов беше да го допусне. Щеше да му спечели време да помисли. Мислите му май бяха станали мудни като краката, а краката — натежали като воденични камъни.
Покрай коридора имаше шест стаи, строени за огиери, а и самият коридор бе в мащаби като за тях — вдигнеше ли ръце, оставаше още един разтег, преди да пипне таванските греди — освен това имаше килер, баня с голямо медно корито и дневна. Това бе най-старата част на къщата, отпреди близо петстотин години. Един живот за много стар огиер, но много животи за човеци. Толкова кратко живееха, освен Айез Седай; заради това пърхаха така като птиченца. Но дори и Айез Седай можеха понякога да са припрени като останалите. Това го озадачаваше.
Вратата на дневната беше резбована с Велико дърво, не огиерска направа, но грижливо и в подробности, лесно се познаваше. Лоиал спря, придърпа палтото си да го пооправи, причеса косата си с пръсти и съжали, че нямаше време да си намаже ботушите с вакса. На маншета му имаше петно от мастило. Само че и за него нямаше време. Кацуан беше права. Майка му не беше жена, която ще търпи да чака. Странно, че Кацуан знаеше за нея. Навярно я познаваше лично, както говореше. Корвил, дъщеря на Елла, дъщеря на Соонг, беше прочута Говорителка, ала не беше чувал, че я знаят Отвън. Светлина, едва си поемаше дъх от притеснение.
Въздъхна и бавно отвори. Пантите изскърцаха. Слугите се бяха възмутили, когато ги помоли за малко масло, за да ги смаже — това било тяхна задача; той бил гост — но така и не бяха намерили време да ги смажат.
Стаята беше просторна, с тъмни лъскави тапети, столове, резбова-ни на лозници, резбовани пак на лозници масички, светилници на стойки от ковано желязо с подходяща големина — отразените от огледалата пламъчета танцуваха над главата му. Освен рафта за книги — всичките толкова стари, че кожената подвързия се лющеше, и всички вече четени от него — единствено чашката от изпято дърво беше огиер-ска направа. Хубаво изделие; жалко, че не знаеше кой Дървопев я беше изпял, но бе толкова стара, че пеенето в нея не вдигаше нещо повече от ехо. И все пак всичко тук бе направено от някой, който поне беше пребивавал в стеддинг. Вещите щяха да изглеждат на място във всякое жилище. Разбира се, стаята изобщо не приличаше на стая в стеддинг, но предците на лорд Алгарин се бяха постарали гостите им да се чувстват удобно.
