главата си. Май наистина съм луд“.
Нандера и останалите петдесет Деви, образували широг кръг около него, почти рамо до рамо, мушкаха с копия всеки тролок или мърд-раал, край когото минеха, газеха небрежно през грамадите откъснати ръце, крака и глави с рогове, зурли или остри зъби. Тук-там по някой тролок простенваше немощно или се опитваше да изпълзи — или да се нахвърли върху тях с ръмжене, — но не задълго. Войната с тролоци беше като война с бесни псета. Убиваш ги или те те убиват. Нямаше преговори тук, нямаше капитулация, нищо такова.
Засега дъждът бе задържал лешоядите, но навсякъде врани и гарвани пляскаха с криле, черните им пера лъщяха мокри и дори някои от тях да бяха очи на Тъмния, това не ги спираше да кълват тролокски очи или да се опитат да откъснат парче месо. Никоя от птиците не се доближаваше до мъртъв мърдраал обаче, отбягваха и тролоците, нападали много близо до мърдраал. Това не говореше за нищо друго освен за предпазливост. Най-вероятно мърдраалите им миришеха лошо. Мър-драалската кръв можеше да разяде стомана, ако се остави по-дълго. На враните и гарваните сигурно им миришеше отровно.
Оцелелите салдейци стреляха по птиците или ги сечаха с извитите си мечове, или просто ги избиваха с лопати, търнокопи и вили, с всичко, което ставаше за удряне — в Граничните земи да оставиш врана или гарван живи беше немислимо; там те много често се оказваха очите на Тъмния — но тук бяха твърде много. Стотици чернопери трупчета вече лежаха между тролоците, а на всеки труп имаше сигурно десетки, които се дърлеха с шумен грак над по-меките късове. Аша’ман и Айез Седай отдавна се бяха отказали да се опитват да ги избият всички.
— Не ми харесва хората ми да се уморяват така — каза Логаин. Неговите хора. — Както и Сестрите, впрочем. Габрел и Товейн до довечера ще са на ръба на изтощението. — Беше обвързал двете Айез Седай към себе си, тъй че трябваше да знае. — Ами ако последва нова атака?
Навсякъде около главната сграда и пристройките лумваха за миг огньове, толкова горещи, че хората трябваше да си засланят очите — Айез Седай и ашаманите изгаряха мъртвите тролоци и мърдраали. Прекалено много бяха, за да се мъчат да ги събират на купове. При по-малко от двайсет Айез Седай и по- малко от дузина Аша’ман, и може би около сто хиляди тролоци, работата щеше да се проточи. Най-вероятно към края вонята на развала щеше да усили вече гадните миризми във въздуха, киселата миризма на кръвта на Тварите на Сянката, вонята от разпрани тролокски вътрешности. Но по-добре беше да не се задълбочава толкова над това. От имението до Гръбнака на света едва ли бе останал жив селянин. Оттам трябваше да са дошли тролоците, през Портала край стеддинг Шангтай. Но поне домът на Лоиал беше в безопасност. Нито тролоци, нито мърдраали щяха да стъпят в стеддинг, освен ако някой не ги тласнеше, а за това щеше да трябва доста голямо усилие.
— Би ли предпочел да ги оставим да гният? — попита Кацуан, все едно че самата тя не знаеше какво предпочита. Държеше зелените си поли вдигнати, та коприната да не забърсва плувналата в кръв кал и карантиите, осеяли земята, но газеше през крака и глави също толкова небрежно като Девите. Тя също си бе изпрела чадър против дъжда, както и Аливия, макар и след като видя, че Зелената го направи. Ранд се беше опитал да накара двете заклели му се Сестри да научат сеан-чанката повече за Силата, но според тях това нямало нищо общо с клетвите им за вярност. Нинив също беше отказала, заради видението на Мин. Кацуан хладно го беше уведомила, че обучението на дивачки не е нейна работа.
— Значи това ще си стане истинска костница — каза Мин. Походката й привличаше окото с лекото поклащане на бедрата, въпреки че явно се опитваше да не мисли какво има под краката й, като в същото време се стараеше високите токчета на сините й ботуши да не се забият в нещо, поради което от време на време залиташе. Тя също се мокреше, къдриците й се слепяха по главата й, но по връзката не течеше раздразнение. Само яд, и то като че ли насочен към Логаин, ако се съдеше по резките погледи, които му хвърляше. — Къде ще отидат слугите и хората, които работят по нивите, в конюшните и плевниците? Как ще преживеят?
— Друга атака няма да има — каза Ранд. — Не и преди този, който я изпрати, да разбере, че се е провалил, а сигурно и след това. Това е всичко, което изпратиха. Мърдраалите не биха нападнали неорганизирано.
Логаин изсумтя, но не можеше да възрази.
Ранд се обърна и погледна към къщата. На места мъртвите тролоци лежаха до самите основи. Никой не беше проникнал вътре, но… „Логаин беше прав“, помисли си, докато оглеждаше касапницата. Наистина беше на косъм. Без Аша’ман и Айез Седай, които Логаин бе Довел, краят можеше да се окаже съвсем друг. Съвсем на косъм. А ако наистина последваше нова атака? Явно някой знаеше номера на Иша-маел. Или пък онзи синеок мъж в главата му наистина можеше да го открива. Една нова атака щеше да е по-мащабна. Или щеше да дойде от неочаквана посока. Май се налагаше да разреши на Логаин да доведе още Аша’ман.
„Трябваше да ги избиеш всички — проплака Луз Терин. — Много късно е вече. Много“.
„Изворът вече е чист, глупако“ — помисли Ранд.
„Да — отвърна Луз Терин. — Но те чисти ли са? Аз?“
Ранд се замисли за себе си. Половината от двойната му рана на хълбока бе от Ишамаел, другата — от камата на Падан Фейн, заразена с покварата на Шадар Логот. Често започваха да пулсират и сякаш се съживяваха.
Кръгът на Девите леко се разтвори, за да пусне един белокос слуга с дълъг остър нос, по-хилав на вид и от Етин. Мъчеше се да се скрие от дъжда под палубен чадър на Морския народ — половината ресни по ръба липсваха, а старата захабена коприна беше с няколко раздрани дупки, тъй че по жълтото му палто и по главата му течаха вадички. Косата му се беше сплъстила и от нея капеше вода. Изглеждаше по-мокър, отколкото ако беше без чадър. Явно някой от предшествениците на Алгарин се беше сдобил някак с това чудо като скъп спомен — самата придобивка сигурно щеше да е цяла история сама по себе си: Ранд се съмняваше, че Морският народ ще даде чадър на Надзорница на вълните току-така.
— Милорд Дракон — заговори старецът с поклон, от който по гърба му потече още вода, — Верин Седай ми нареди да ви предам това веднага. — И измъкна изпод палтото си лист хартия, сгънат и запечатан.
Ранд бързо го тикна в джоба на палтото си да го опази от дъжда.
— Благодаря. Но можеше да почака, докато се върна в къщата. По-добре се приберете, преди съвсем да сте се намокрил.
— Но тя каза
Ранд кимна, а човекът се поклони и бавно закрачи обратно към къщата, гордо изпънал гръб; чадърът го заливаше с потоци вода. Да, Верин беше Айез Седай. Всички подскачаха пред Айез Седай дори в Тийр, където не ги обичаха много. Какво толкова имаше да му каже Верин, че да го напише в писмо? Ранд заопипва с пръст печата и продължи напред.
Крайната му цел беше един от плевниците, чийто сламен покрив наполовина беше обгорял. Точно в този плевник бяха нахълтали троло-ците. Плещестият мъж с грубо кафяво палто и кални ботуши, облегнат на касата на зейналата врата, се изправи и неясно защо погледна припряно през рамо, щом Ранд се приближи. Девите се разпръснаха и обкръжиха постройката.
Ранд се закова на прага. Мин и останалите спряха зад него. Лога-ин изруга. Двата фенера, окачени на гредите, крепящи сеновала, хвър-ляха светлина, смътна, ала достатъчна, за да се види, че всичко, всяка повърхност е покрита с плътна пелена лазещи мухи, дори покритият със слама пръстен под. И още толкова като че ли бръмчаха във въздуха.
— Откъде се взеха? — Алгарин можеше да не е богат, но плевниците, оборите и конюшните се поддържаха възможно най-чисти. Едрият мъж се сепна и го изгледа гузно. Беше по-млад от повечето ратаи в къщата, но вече беше оплешивял и бръчки обграждаха широката му зейнала уста.
— Не знам, милорд — изломоти той и се почука по челото, свил в юмрук окаляната си ръка. Така се вторачи в Ранд, че беше ясно, че не иска и да погледне назад. — Пристъпих към вратата да глътна въздух, а като се обърнах, всичко беше покрито с мухи. Рекох си… рекох си, може да са
Ранд поклати отвратено глава. Мухите си бяха съвсем живи. Не всички салдейци в този плевник бяха загинали, но всички мъртви салдейци бяха събрани тук. Салдейците не обичаха да правят погребения в дъжд. Никой не можеше да обясни защо, но просто не погребваха хора, когато вали. На пода лежаха добре подредени телата на деветнайсет мъже — добре, доколкото можеше да е, след като липсваха крайници, а
