трябваш.
— Ще ти… трябвам?
— Лоиал, аз запечатах Порталите, които знам, в Кемлин и в Каи-риен, в Иллиан и в Тийр, и заредих един много гаден капан на онзи, който се бе отворил близо до Фал Дара, но Портала при Фармадинг не можах да го намеря. Знам, че е в самия град, но не мога да го намеря сам, а освен това и всички други градове, които вече не съществуват. Трябва да ми намериш останалите, Лоиал, инак тролоците ще могат да се изсипват във всяка страна и всеки край наведнъж и никой няма да разбере, че идват, докато не се появят в сърцето на Андор или на Кайриен.
Усмивката на Лоиал се стопи. Ушите му затрепериха, а веждите му клюмнаха до бузите.
— Не мога, Ранд — скръбно отвърна той. — Трябва да тръгна рано заранта и не знам дали ще мога скоро да изляза Отвън.
— Зная, че от дълго време си извън стеддинг, Лоиал. — Постара се прозвучи благо, но не се получи. Благостта май се бе превърнала в стар спомен. — Ще говоря с майка ти. Ще я убедя да те пусне, след като си поотдъхнеш малко.
— Доста отдих ще му трябва на него. — Стареят Хаман се подпря на дългата брадва и изгледа Ранд сурово. Огиерите бяха кротки същества, но сега стареят съвсем не изглеждаше кротък. — Над пет години прекара Отвън, твърде дълъг срок е това. Трябват му поне няколко недели отдих в стеддинг. Месеци ще е още по-добре.
— Не майка ми взима вече тези решения, Ранд. Макар че да ти кажа честно, според мен все още е изненадана от това. Ерит решава. Съпругата ми. — В кънтящия глас на Лоиал имаше толкова гордост, че сякаш бе готов да се пръсне. Гърдите му определено се издуха, а усмивката разцепи лицето му на две.
— А аз така и не ти честитих — каза Ранд и го потупа по рамото. Опитът му да прояви сърдечност прозвуча фалшиво в собствените му уши, но повече не можа. — Щом ще ти трябват месеци, ще ги имаш. Но все пак ми трябва някой огиер да намери тези Портали. Утре заран ще ви пренеса лично в стеддинг Шангтай. Може би ще успея да убедя някого да свърши работата.
Стареят Хаман отмести намръщения си поглед към ръцете си на брадвата и отново замърмори, много тихо, за да се различат думите — като някоя пчела, голяма колкото мастиф, забръмчала в огромно гърне в Другата стая. Сякаш спореше със себе си.
— Това може да отнеме време — отвърна скептично Лоиал. — Знаеш, че не обичаме да взимаме прибързани решения. Не съм сигурен дори дали ще позволят човек да влезе в стеддинг, заради Пъна. Ранд? Ако не мога да се върна преди Последната битка… Ще отговориш на въпросите ми какво се е случило, докато съм бил в стеддинг, нали?
Искам да кажа, без да ме принуждаваш да ти вадя с ченгел всяка Дума?
— Стига да мога, да.
„Стига да можел — изръмжа в ума му Луз Терин. — Ти се съгласи, че най-сетне можем да умрем в Тармон Гай-дон. Съгласи се, безумецо!“
— Ще отговори на въпросите ти така, че да възрадва сърцето ти, Лоиал — заяви твърдо Мин. — Дори да се наложи да стоя над главата му през цялото време. — Връзката се изпълни с гняв. Наистина като че ли знаеше какво мисли.
Стареят Хаман се окашля.
— Струва ми се, че аз лично съм по-привикнал да бъда Отвън повече от когото и да било, освен зидарите. Хм. Да. Всъщност мисля, че бих могъл да се окажа най-добрият кандидат за тази твоя задача.
— Фу! — каза Кацуан. — Ти май заразяваш дори и огиерите, момче.
Тонът й беше строг, но лицето й беше досущ като на Айез Седай, сдържано, неразгадаемо, криещо всичко, което се таеше зад тъмните й очи.
Ушите на Лоиал щръкнаха от изумление и за малко да изтърве брадвата — едва я задържа с разтреперани пръсти.
— Ти? Но Пънът, старей Хаман!? Великият пън!?
— Мисля, че спокойно мога да оставя това в твоите ръце, момчето ми. Словата ти бяха простички, но красноречиви. Хм. Хм. Съветът ми е, не търси прелест. Придържай се към простичко красноречие и можеш да изненадаш доста хора. Включително майка си.
Изглеждаше невъзможно ушите на Лоиал да щръкнат повече, но щръкнаха. Устата му зяпна, но дума не излезе от тях. Значи щеше да говори пред Пъна. Какво му беше толкова тайното?
— Милорд Дракон, лорд Даврам се върна — обади се Елза Пенфел, тъкмо въвеждаше Башийр в плевника. Беше чаровна жена; кафявите й очи сякаш пламваха трескаво, щом погледнеше Ранд. Тя поне бе една от малкото, от които не му се налагаше да се безпокои. Елза беше фанатична до всеотдайност.
— Благодаря ти, Елза. Отиди да помогнеш в почистването. Чака ни дълъг път.
Устата й леко се присви и погледът й обходи всички, от Кацуан до огиерите, с нотка на ревност, преди да отвърне с приклякане и да си тръгне. Да, фанатизъм беше точната дума.
Башийр беше нисък и слаб, с извезано със златни нишки сиво палто, с костения жезъл на Маршал- генерал на Салдеа, увенчан със златна вълча глава, затъкнат в колана му от другата страна на меча. Торбестите му панталони бяха затъкнати в кончовите на ботушите, излъскани до блясък, но и с пръски кал около глезените. Последната му работа бе изисквала толкова официалност и достойнство, колкото можеше да предложи, а той можеше да предложи доста. Дори сеанчан-ците трябваше вече да са чули за него. Бели косми прошарваха черната му коса и дебелите мустаци, извити около устата му като извърнати надолу рогове. Той подмина Ранд с полюшващата се походка на мъж, свикнал повече да седи на седлото, отколкото да стъпва по земята, и бавно закрачи покрай редицата мъртъвци — взираше се напрегнато във всяко лице. Колкото и нетърпелив да беше Ранд, остави му време за сетното „сбогом“.
— Никога не съм виждал такова нещо като отвън — тихо заговори Башийр, докато крачеше. — Голям набег от Погибелта обикновено е хиляда тролоци. Повечето са едва по няколкостотин. Ах, Киркун, така и не се научи да се пазиш отляво, както трябва. Но и тогава трябваше да сме три-четири пъти повече от тях, за да сме сигурни, че няма да идем в казаните им. Но това отвън… Мисля, че видях предвещание за Тармон Гай-дон. Частица от Тармон Гай-дон. Дано да е Последната битка, наистина. Ако и това преживеем, не мисля, че ще ни се ще да видим друга. Макар че ще видим, уви. Винаги има друга битка. Мисля, че ще е така, докато целият свят не станем Калайджии. — В края на редицата спря над един мъж, чието лице беше разцепено почти до дългата му черна брада. — Ех, Азкан, чакаше те бляскаво бъдеще. Но човек може да каже това за много мъртъвци.
Въздъхна тежко и се обърна към Ранд.
— Щерката на Деветте луни ще се срещне с теб до три дни в едно имение в Северна Алтара, близо до границата с Андор. — Потупа се с ръка по палтото. — Имам карта. Вече е там някъде, близо, но казват, че не е в земите, които са под техен контрол. Колкото до тайните, пред тия сеанчанци Айез Седай са отворени като селски моми.
Кацуан изсумтя.
— Капан ли подозираш? — Логаин разхлаби меча си в ножницата, може би несъзнателно.
Башийр махна пренебрежително с ръка, но и той разхлаби меча си.
— Винаги подозирам капан. Но не е това. Върховната лейди Сурот така и не допусна аз или Манфор да поговорим с когото и да било освен с нея. С никого. Слугите ни бяха неми, точно както когато отидохме с Лоиал в Ебу Дар.
— На моята й бяха отрязали езика — каза с отвращение Лоиал и ушите му се дръпнаха назад. Кокалчетата на пръстите му побеляха, стиснали дръжката на брадвата. Хаман ахна стъписано, а ушите му щръкнаха като колци на ограда.
— В Алтара е коронясан нов крал — продължи Башийр, — но като че ли всички в Тарасинския палат стъпват в паници и се озъртат през рамо, сеанчанци, както и алтарци. Дори Сурот изглеждаше все едно че меч е надвиснал над врата й.
— Може би ги е страх от Тармон Гай-дон — каза Ранд. — Или от Преродения Дракон. Ще трябва да внимавам. Уплашените хора правят глупости. Какви са уговорките, Башийр?
Салдеецът извади от палтото си картата и я разгъна.
— Много точни са. Тя ще доведе шест сул-дам и дамане, но без друга свита. — Аливия изръмжа като
