Нож от блянове

главите на някои бяха разцепени. Но бяха подредени грижливо от приятелите им и другарите им в боя, лицата им бяха мити, очите — затворени. Заради тях беше дошъл тук. Не за сбогуване или нещо сантиментално — никого от тях не беше познавал, освен че можеше да различи тук-там по някое лице. Дошъл беше, за да си напомни, че дори една привидно пълна победа си има своята цена, в кръв. Все пак заслужаваха повече, а не да ги лазят мухи.

„Не ми е нужно напомняне“, изръмжа в главата му Луз Терин.

„Но аз не съм ти — помисли си Ранд. — Аз трябва да се втвърдя“.

— Логаин, отърви ни от тези проклети твари! — каза на глас.

„Ти си по-твърд, отколкото аз съм бил някога — каза Луз Терин. И се изкикоти. — Ако не си аз, кой си тогава?“

— Сега и проклета мухотрепачка ли да ставам? — промърмори Логаин.

Ранд се обърна ядосано към него, но Аливия се обади, преди да е Успял да каже и дума.

— Позволете аз да опитам, милорд.

Уж беше молба, но също като Айез Седай, не изчака да й разреши. Целият настръхна, щом тя прегърна сайдар и преля.

Мухите винаги си търсеха подслон и от най-лекия дъжд, защото една дъждовна капка бе достатъчна да събори мухата на земята и да я направи лесна плячка, докато крилцата й не изсъхнат, но зейналата рамка на вратата изведнъж загъмжа от бръмчащи мухи, сякаш дъждът се оказа за предпочитане пред уюта на плевника. Въздухът сякаш се сгъсти. Ранд замаха с ръце да ги отпъди, а Мин скри лицето си в шепи, връзката се насити с отврат, но тварите ги интересуваше само полетът. След няколко мига всички бяха изчезнали. Плешивият, ококорен в Аливия със зяпнала уста, изведнъж се окашля и изплю две мухи в шепата си. Кацуан го изгледа така, че той набързо я затвори и пак се чукна с кокалестия си юмрук по челото. Само един поглед, но Кацуан все пак беше, която беше.

— Значи наблюдаваш — обърна се тя към Аливия. Черните й очи се бяха впили в лицето на сеанчанката, но Аливия нито се стъписа, нито заекна. Много по-малко я впечатляваха Айез Седай от повечето хора.

— И запомням каквото виждам. Трябва все някак да се науча, ако ще помагам на лорд Дракона. — Мин издаде гърлен звук, много близък до ръмжене, а връзката се изпълни с гняв, но златокосата жена не й обърна внимание. — Нали не ми се сърдите? — с тревога го попита тя.

— Не ти се сърдя. Учи колкото можеш. Добре се справяш.

Тя се изчерви и наведе очи като момиче, стъписано от неочакван комплимент. Тънки бръчици се сбраха около очите й, но понякога му беше трудно да се сети, че е със сто години по-стара от всяка жива Айез Седай, а не с половин дузина по-млада от него самия. Трябваше да намери някоя, която да я научи на повече.

— Ранд ал-Тор — заговори сърдито Мин и скръсти ръце под гърдите си, — няма да позволиш тази жена да…

— Виденията ти винаги са верни — прекъсна я той. — Това, което виждаш, винаги се случва. Опитвала си се да променяш някои неща и никога не си успявала. Сама ми го каза, Мин. Какво те кара да мислиш, че този път ще е друго?

— Защото трябва да е друго — отвърна му тя яростно. И се приведе, сякаш бе готова да се хвърли върху него. — Защото искам да е друго. Защото ще бъде друго. Все едно, не разбирам всичко, което съм видяла. Нещата се променят. Животът — също. Сгреших за Моарейн. Видях какви ли не неща в бъдещето, а тя е мъртва. Може би някои други неща, които съм видяла, също няма да се сбъднат.

„Този път не трябва да е друго — простена Луз Терин. — Ти обеща!“

Логаин се намръщи и леко поклати глава. Нямаше как да му хареса това, че Мин се съмнява в дарбите си. Ранд почти съжали, че му беше разказал какво бе видяла за него, макар тогава да му се беше сторило безвредно. Логаин беше стигнал дотам, че да помоли Айез Седай да потвърдят дарбата на Мин, макар да беше достатъчно благоразумен да не сподели съмненията си с Ранд.

— Не мога да разбера защо тази млада жена е толкова разпалена за тебе, момченце — умислено промълви Кацуан. Присви устни, поклати глава и дрънкулките в косата й се полюшнаха. — О, хубавичък си, не отричам, но просто не мога да разбера.

За да избегне спора с Мин — тя не ги наричаше така; наричаше ги „разговори“, но той си знаеше — Ранд извади писмото на Верин и счупи жълтия восък на печата с главата на пръстена с Великата змия. Тънкият почерк на Кафявата сестра покриваше почти цялата страничка, няколко букви бяха размазани от дъждовните капки, намокрили хартията. Приближи се до най-близкия фенер. Издаваше лек дъх на развалено масло.

„Както казах, тук направих каквото можах. Вярвам, че мога по-добре да изпълня клетвата си към теб другаде, тъй че взех със себе си Томас и тръгнах, за да го сторя. В края на краищата има много начини да ти служа, и много нужди. Убедена съм, че можеш да се довериш на Кацуан, и определено трябва да се вслушваш в съветите й, но внимавай с другите Сестри, включително с тези, които са ти се заклели във вярност. Такава клетва нищо не означава за една Черна сестра, а дори и тези, които вървят в Светлината, може да я изтълкуват по начин, който ти едва ли би одобрил. Вече си разбрал, че малко от тях гледат на тази клетва като на нещо, налагащо безрезервно подчинение във всичко. Някои може да открият други пукнатини. Не знам дали ще се вслушаш в съвета на Кацуан, а повтарям, че според мен трябва, но се вслушай поне в моя. Бъди много нащрек“.

И беше подписано простичко: „Верин“.

Ранд изсумтя кисело. Малко от тях гледали на клетвата като на нещо, налагащо безрезервно подчинение? По-скоро никои. Да, обикновено се подчиняваха, но буквата не винаги беше духът. Ето например самата Верин. Уж го предупреждаваше, че другите можели да направят неща, които той едва ли би одобрил но не му казваше нито къде отива, нито какво смята да прави там. Дали се боеше, че може би няма да го одобри? Или беше обичайната айезседайска скритост? За Сестрите пазенето на тайни бе нещо толкова естествено, колкото дишането.

Когато подаде писмото на Кацуан, лявата й вежда леко се вдигна. Доста изненадана трябваше да е, за да се издаде толкова, но го взе и го вдигна на светлината на фенера.

— Жена с много маски — най-сетне промълви тя и му върна листа. — Но ти дава добър съвет.

Какво означаваше това с маските? Тъкмо се канеше да я попита, но Лоиал и стареят Хаман се появиха на прага — носеха брадви с дълги дръжки. Туфестите уши на белокосия огиер се бяха изпънали назад и лицето му беше мрачно, а ушите на Лоиал потрепваха. От възбуда трябваше да е. Трудно беше да се каже.

— Да не би да ви прекъснахме разговора? — попита стареят Хаман и ушите му щръкнаха, докато оглеждаше тъжно редицата тела.

— Не сте — отвърна му Ранд, докато прибираше писмото в джоба си. — Съжалявам, че няма да мога да дойда на венчавката ти, Лоиал, но…

— О, тя вече стана, Ранд. — Трябваше да е възбуден — не му беше присъщо да прекъсва никого. — Мама настоя. Дори няма да има време за кой знае какво празненство, ако изобщо вдигнем празненство, защото Пънът е свикан и аз трябва да… — Старият огиер го хвана за ръката и Лоиал се обърна. — Какво? О, да. Разбира се. Добре. — И се потърка под широкия нос с пръст, дебел колкото тлъста наденица.

Нещо, което не биваше да му казват? Изглежда, и огиерите си имаха тайни. Ранд опипа писмото в джоба си. Е, то май всички си имаха.

— Обещавам ти следното, Ранд — заговори Лоиал. — Каквото и да се случи, ще бъда с теб на. Тармон Гай-дон. Каквото и да се случи.

— Момчето ми, не мисля, че трябва да… — промърмори стареят Хаман и замълча, заклати глава и забуботи под нос като далечен тътен.

Ранд с три крачки мина през сламата и подаде десницата си. Широко усмихнат, а при огиерите това значеше много широко, Лоиал я пое и я стисна. От толкова близо Ранд трябваше да извие врат, за да погледне приятеля си в лицето.

— Благодаря ти, Лоиал. Не мога да ти опиша какво значи за мен да чуя това. Но преди това ще ми