защото аз няма да я забравя.
След което заби пети в хълбоците на кобилата и животното препусна през отворения Портал. Чу как я извика, но пусна Портала да се затвори. Щеше да му даде шанс да оцелее.
Едва няколко часа след обеда в голямата гостилница на „Кралската пика“ бяха заети по-малко от половин дузина маси. Повечето добре облечени мъже и жени, с писарите и охраната, чинно застанали зад тях, бяха тук, за да продадат или купят леден пипер, който растеше добре в подножията откъм сушата на планината Баникан, наричана от мнозина в Салдеа „Морската стена“. Вейлин Алдрагоран не се интересуваше от пипер. При Морската стена се въдеха други неща, много по-ценни.
— Окончателната ми цена — рече той и махна с ръка над масата. Носеше на всеки пръст пръстен със скъпоценен камък. Не големи камъни, но фини. Като продаваш скъпоценни камъни, трябва да ги излагаш на показ. Търгуваше и с други неща също така — кожи, Рядък дървен материал за майстори на скринове, фино изработени мечове и броня, понякога и с други неща, които добре си връщаха вложенията — но скъпоценните камъни всяка година му носеха най-добрата част от печалбата. — Повече не свалям. — Масата бе покрита с черно кадифе, та да изпъкват по-добре мострите от стоката му. Смарагди, огнекапки, сапфири и най-хубавото — диамантите. Няколко от тях бяха толкова големи, че можеха да привлекат интереса и на владетел, но никой не беше малък. А и никой не беше с недостатък. Беше се прочул навсякъде из Граничните земи с камъните си без недостатък. — Приемете я, или ще ги вземе някой друг.
По-младият от двамата иллианци срещу него, гладко избръснатият Павил Геранеос, отвори ядосано уста, но по-старият, Джеорг Дамен-танис — побелялата му брада буквално затрепери, — положи дебелата си ръка на рамото на Геранеос и го изгледа с ужас. Алдрагоран не се и опита да прикрие зъбатата си усмивка.
Беше невръстно детенце, когато тролоците се изсипаха в Малкиер, и изобщо нямаше спомени за страната — рядко дори се сещаше за Малкиер; страната
— Приемам, господин Алдрагоран — каза Даментанис и изгледа спътника си накриво. Без да се усети, Геранеос оголи зъби може би с надеждата, че Алдрагоран ще го приеме за усмивка. Алдрагоран го подмина. Все пак беше търговец в края на краищата. Да си прочут с някои неща е чудесно, стига да ти дава повече сила в пазаренето, но само глупак ще търси да се бие.
Писарят на иллианците, побелял и също иллианец, отвори обкованото им с желязо ковчеже под бдителните погледи на двамата охран-ници, едри мъже с онези странни бради, оставящи горната им устна оголена, и с кожени куртки, обшити със стоманени пулове. И двамата носеха мечове и дебели криваци на коланите си. Алдрагоран също си имаше писар зад гърба, салдеец с твърд поглед, който не можеше да различи единия край на меча от другия — но до охранници не прибягваше никога. Стража в имението му — да, но не и лична охрана.
След като Даментанис подписа два акредитива и му подаде три тежки кесии с жълтици — Алдрагоран преброи монетите, но не си направи труда да ги претегли; някои от тези дебели корони от десет различни страни щяха да са по-леки от други, но бе готов да приеме неизбежната загуба — иллианците грижливо събраха камъчетата, сортираха ги в отделни кесийки от щавена кожа и ги прибраха в ковчежето. Той предложи да ги почерпи с още вино, но дебелият учтиво отказа и двамата си тръгнаха с охраната, понесла обкованото ковчеже. Не можеше да проумее как щяха да опазят каквото и да било, натоварени така. В Каякун нямаше много престъпници, но все пак напоследък бяха повече от обичайното — улични бандити, убийци, подпалвачи и какви ли не безобразници, да не говорим за лудостите, за които на човек не му се щеше и да си помисли. Все едно, скъпоценните камъни вече бяха грижа на иллианците.
Рутан държеше неговото ковчеже отворено — двама носачи отвън чакаха да го вземат, — но си седеше, зяпнал двете акредитивни писма и кесиите. С половин отгоре на това, което се беше надявал да спечели. Поне толкова, въпреки леките монети от Алтара и Муранди. Тази година щеше да е най-доходната досега. И всичко заради Геранеос, който си бе позволил да издаде яда си и Даментанис се беше уплашил да се пазари повече. Страхотно нещо е това славата.
— Господин Алдрагоран? — каза някаква жена, надвесила се над масата. — Препоръчаха ви като търговец с много широка кореспондентска мрежа с гълъби.
Първото, което забеляза, разбира се, бяха накитите й — въпрос на навик. Тънкото златно коланче и дългият гердан бяха с много добри рубини, както и една от гривните й, а също и светлозелените и сини камъчета, които не му бяха познати и затова реши, че не струват. Златната гривна на лявата й китка, стара изработка, свързана с пръстените на четирите й пръста с плоски верижки, всичко много фино изковано, беше без камъчета, но другите й две гривни бяха с чудесни сапфири и още от онези зеленикави камъчета. Два от пръстените на дясната й ръка бяха със същите зелени камъни, но другите два бяха с доста хубави сапфири. Изключително хубави. А после забеляза, че на същата ръка носи и пети пръстен, долепен до един от пръстените с евтините камъни. Златна змия, захапала опашката си.
Очите му бързо пробягаха към лицето й и в този миг преживя втория си шок. Лицето й, обрамчено от качулката на наметалото, беше много младо, но тя носеше пръстена, а малко жени бяха толкова глупави, че да го правят, без да имат право. Виждал беше и преди млади Айез Седай, два-три пъти. Не, не го слиса възрастта й. Но на челото си носеше ки’сайн, червената точица на омъжена жена. Не приличаше на малкиерка. Нито говореше като малкиерка. Мнозина млади бяха Усвоили акцента на Салдеа или Кандор, на Арафел или Шиенар — той самият говореше като салдеец, — но тя изобщо не говореше като човек от Граничните земи. Освен това не помнеше кога за последен път малкиерско момиче е заминало за Бялата кула. Кулата не бе успяла да помогне на Малкиер, когато бе изпаднал в беда, и малкиерците бяха обърнали гръб на Кулата. При все това бързо скочи. Пред една Айез Седай вежливостта винаги бе въпрос на благоразумие. Тъмните й очи грееха жарко. Да, вежливостта бе нещо много благоразумно.
— С какво бих могъл да ви помогна, Айез Седай? Желаете да ви изпратя съобщение с гълъбите ми? С най-голямо удоволствие. — Благоразумно беше също така да направиш на една Айез Седай всякаква услуга, която пожелае, а пратката с гълъб беше дребна услуга.
— Съобщение с всеки търговец, с когото поддържате връзка. Тар-мон Гай-дон наближава.
Той сви притеснено рамене.
— Това няма нищо общо с мен, Айез Седай. Аз съм търговец. — Искаше му твърде много гълъби. Поддържаше връзка с търговци чак до Шиенар. — Но ще изпратя посланието ви. — Щеше, разбира се, колкото и гълъби да му струваше това. Само кръгъл идиот можеше да си позволи да не спази обещанията си към една Айез Седай. А и така щеше да се отърве от нея и приказките й за Последната битка.
— Това познато ли ви е? — попита тя и издърпа една каишка от деколтето на роклята си.
Дъхът му секна, той протегна ръка и поглади с пръст тежкия златен пръстен-печат на каишката. Прокара го по жерава, разперил криле в полет. Как се беше сдобила с това? В името на Светлината, как?
— Познавам го — отвърна той хрипливо.
— Аз съм Нинив ти ал-Мийра Мандрагоран. Искам да изпратя следното послание. Моят съпруг язди от Края на света към Тарвинския зев, към Тармон Гай-дон. Сам ли ще язди?
Той потрепери. Не знаеше да се смее ли, или да плаче. Навярно и двете. Беше
— Ще го изпратя, милейди, но това няма нищо общо с мен. Аз съм търговец. Малкиер е мъртва страна. Мъртва, казвам ви.
Жарта в очите й сякаш се усили и тя стисна с ръка дългата си дебела плитка.
— Лан веднъж ми каза, че Малкиер ще живее, докато има поне един мъж, който носи хадори в оброк, че ще се сражава със Сянката, докато има поне една жена, носеща ки’сайн в оброк, че ще прати синовете си
