но впрягът на търговеца с чаталестата брада не беше в подобно настроение. Конете зацвилиха като пощурели, драснаха напред и разпръснаха хората пред себе си. Подгониха ги ругатни и няколко мулета, които препуснаха след тях — коларите се бяха вкопчили в юздите. Дори няколко волски впряга се затътриха след тях доста по-бързо отпреди. Връзката се изпълни с удивлението на Мин.
Ранд удържа жребеца с пети — като обучен боен кон, Тай’дайшар реагира мигновено, макар да продължаваше да пръхти — Ранд също се вторачи удивен. Явно господин Поел наистина бе успял да накара своя парен фургон да заработи.
— Но как е стигнало това нещо в Тийр? — учуди се той на глас. Последния път беше видял тази чудесия в Академията на Кайриен — и спираше на всеки няколко крачки.
— Казва се парен кон, милорд — подвикна едно босоного хлапе с неумито лице и опърпана риза, което подскачаше до тях на калдъръма. Дори поясът, който държеше торбестите му гащи, имаше толкова дупки, колкото и дрехите му. — Девет пъти съм го виждал. Ком тука го е видял само седем пъти.
— Парен фургон е, Дони — намеси се също толкова дрипавият му приятел. — Парен
Никой от двамата не можеше да е на повече от десет и бяха по-скоро мършави, отколкото слаби. Калните им стъпала, дрипавите ризки и дупките по бричовете им издаваха, че са от предградията, където живееха най-бедните. Ранд беше променил много закони в Тийр, особено онези, които най тежаха на бедните, но не беше успял да промени всичко. Не беше знаел дори откъде по-напред да започне. Луз Терин задърдори за данъци и за пари, отварящи работни места, но все едно че ръсеше думи, както му падне, без никакъв смисъл. Ранд приг-луши гласа му до глухо бръмчене, като на муха в другия край на стаята.
— Четири такива закачени един за друг издърпаха сто фургона дотук чак от Кайриен — продължи Дони, без да обръща внимание на другото момче. — Покрили са по близо сто мили всеки ден, милорд. Сто мили!
Ком тежко въздъхна.
— Шест са били, Дони, и са теглели само петдесет фургона, но са покривали
— Все едно, постижението е забележително — каза им бързо Ранд преди да са почнали да се удрят. — Дръжте.
Бръкна в джоба на палтото си, извади две монети и ги подхвърли към момчетата, без да погледне какви са. Златото лъсна във въздуха и момчетата жадно го докопаха. Спогледаха се и хукнаха през портите колкото им държат краката, явно от страх да не би да си поиска парите обратно. Семействата им щяха да преживеят месеци с толкова злато.
Мин се загледа с жал, която отекна по връзката дори след като тръсна глава и лицето й се отпусна. Какво беше видяла? Смърт навярно. Ранд изпита гняв, но не и жалост. Колко десетки хиляди щяха да загинат, преди да свърши Последната битка? Колко деца щеше да има между тях? Вече не беше му останало място за скръб.
— Много щедро — каза сърдито Нинив, — но цяла сутрин ли ще стоим тука?
Парният фургон бързо се отдалечаваше, но дебелата й кафява кобила продължаваше да диша възбудено и да мята глава, а тя бездруго изпитваше затруднения с животното, колкото и кротко да беше. Съвсем не беше толкова добра в ездата, колкото си мислеше. Впрочем дълговратата кобила на Мин, от конюшнята на Алгарин, също играеше на място така, че само здравата й облечена в червена ръкавица ръка, стиснала юздите, я задържаше да не побегне, а дорестият кон на Аливия също се опитваше да заиграе, макар бившата дамане да го удържаше толкова леко, колкото и Кацуан своя. Аливия понякога показваше изненадващи дарби. Е, от дамане се очакваше да могат да яздят добре.
Докато навлизаха в града, Ранд за последен път се загледа след скриващия се парен фургон. „Забележително“ едва ли беше най-подходящата дума. Сто фургона или само петдесет — само? — „невероятно“ май беше по-точното. Дали търговците щяха да използват тези неща вместо коне? Едва ли. Търговците бяха консервативни хора, нямаха навик да се хвърлят на нови начини да се прави едно или друго. Неясно защо, Луз Терин почна да се смее отново.
Тийр не беше красив като Кемлин или Тар Валон и малко от улиците му можеше да се нарекат особено широки, но все пак беше голям и просторен, един от великите градове на света и, както повечето големи градове — разраснало се волю-неволю човешко гъмжило. По заплетените му улици ханчета с керемидени покриви и конюшни със стръмни, покрити с каменни плочи стрехи стояха редом до палати с бели ръбести куполи и високи, опасани с тераси кули, които често свършваха с остър връх. Ковачници и ножарници, шивачници и касапници, дюкяни на продавачи на риба и работилници на тъкачи на черги отър-кваха рамене с мраморни постройки с високи бронзови порти зад масивни бели колони, зали на гилдии, на банкери и за покупка на стока на едро.
В този ранен час самите улици все още бяха потънали в дълбоки сенки, но гъмжаха от прословутата южняшка енергичност. Носилки, понесени от по двама стройни носачи, извиваха през тълпите почти с бързината на хлапетата, тичащи увлечени в игра, докато карети зад впрягове от по четири или шест коня се движеха бавно като колите и фургоните, повечето теглени от едри волове. Бавно се тътреха носачи с тежките си товари, провиснали на прътовете, държани от по двама души, чираци носеха на гръб навити на рула килими и сандъци с изделията на майсторите им. Улични продавачи деряха гърла и хвалеха стоката си на тави и ръчни колички — игли и панделки, или пък печени ядки и топли месеници, а акробати, жонгльори и музиканти Играеха и свиреха на всяка пресечка. Човек нямаше и да си помисли, че този град е бил под обсада.
Не всичко беше мирно обаче. Въпреки ранното утро по улиците се мяркаха буйни пияници, изхвърлени от гостилници и кръчми, и толкова много побойници и боричкащи се на калдъръма мъже, че щом подминеха едни, се натъкваха на други. Из тълпата се мяркаха и много ратници, с мечове на кръста и с ръкави, нашарени с цветовете на различните Домове, но дори те не си правеха труда да спрат уличните свади. В много от тези битки се бяха забъркали ратници — било едни с други или с мъже от Морския народ, с грубо облечени типове, които можеше да са ратаи, чираци или хамали. Войниците, като нямат какво да правят, ги хващаше скуката, а отегчените войници пиеха и налитаха на бой. Все пак го радваше, че ратниците на бунтовниците са отегчени.
Девите, които си пробиваха път през тълпата все така преструвайки се, че нямат нищо общо с Ранд, привличаха озадачени погледи и много чесане по главите, главно от страна на смуглите хора на Морския народ, макар че изуменото им зяпване скоро биваше последвано от детска глъч. Тайренците, повечето от които не бяха много по-светлоли-ки от Морския народ, вече бяха виждали айилци и макар сигурно да се чудеха защо са се върнали в града, си даваха вид, че точно тази заран си имат друга работа, много по- важна. Като че ли никой не обръщаше особено внимание на Ранд и останалите му спътници. По улиците се срещаха и други мъже и жени на коне, повечето чуждо-земци — тук някой белолик кайренски търговец в строго палто, там арафелец със сребърни звънчета, навързани на черните му плитки тук меденокожа доманка в полупрозрачна рокля, едва прикрита под наметалото, следвана от двама изгърбени охранници в кожени палта с пришити по тях стоманени кръгчета, там шиенарец с бръсната глава освен сивия перчем на темето и корема, изпънал копчетата на дрехата му. Човек не можеше и десет крачки да измине в Тийр, без да срещне другоземец. Дълги ръце имаше тайренската търговия.
Ала това съвсем не означаваше, че преминаването му през града беше без инциденти. Малко пред него едно ратайче на хлебар се спъна и падна, кошницата, която носеше, изхвърча във въздуха, а когато момчето се дръпна от калдъръма да отвори път на Ранд, спря със зяпнала уста и се вторачи в дългите самуни, застанали прави и подредени на пирамидка до кошницата. Някакъв мъж по риза, който пиеше на прозореца на втория кат на един хан, залитна и се прекатури на улицата с крясък, който секна, щом мъжът тупна на ходилата си няма и на десетина крачки от Тай’дайшар — а халбата в ръката му бе все още пълна. Ранд го остави зад гърба си ококорен, да се опипва в почуда. Вълните на променения шанс се стелеха след Ранд и обхващаха целия град.
Не всяко събитие щеше да е толкова безвредно като със самуните или толкова благополучно като с мъжа, приземил се на крака, вместо на главата си. Тези вълни можеха да обърнат едно безболезнено тупва-не в счупени кокали или врат. Дълги вражди можеха да започнат от това, че хора са изрекли неща, които не са си и помисляли, че ще чуят да излязат от устите им. Жени щяха да решат да отровят мъжете си
