да се сражават със Сянката. Аз нося ки’сайн, господин Алдрагоран. Моят мъж носи хадори. Както и вие. Сам ли ще иде Лан Мандрагоран на Последната битка?
Смееше се, тресеше се вече от смях. И въпреки това усещаше стичащите се по страните му сълзи. Беше лудост! Пълно безумие! Ала не можеше да се сдържи.
— Не ще е сам, милейди. За други не мога да заявя със сигурност но се заклевам под Светлината и в своята надежда за прерождение и спасение, че няма да иде сам. — За миг тя се взря в лицето му, а после кимна и се обърна, готова да си тръгне. Той протегна ръка. — Може ли да ви предложа вино, милейди? Жена ми ще иска да се срещне с вас. — Алида беше салдейка, но със сигурност щеше да иска да се види с жената на Некоронования крал.
— Благодаря ви, господин Алдрагоран, но днес трябва да посетя още няколко града и довечера да се върна в Тийр.
Той примига към гърба й, докато тя крачеше плавно към изхода, загърната плътно в наметалото си. Имала да посети днес още няколко града, а вечерта трябвало да се върне в
В гостилницата се възцари тишина. Всички бяха затаили гласове и дори момичето с дулцимера бе престанало да свири. Всички се бяха вторачили в него. Повечето чуждоземци бяха зяпнали.
— Е, Манаган, Горенелин — попита той строго. — Помните ли все още кои сте? Помните ли родната си кръв? Кой тръгва с мен за Тарвинския зев?
За миг си помисли, че и двамата ще си замълчат, но Горенелин скочи на крака и в очите му блеснаха сълзи.
— Златният жерав лети за Тармон Гай-дон — промълви той едва чуто.
— Златният жерав лети за Тармон Гай-дон — ревна Манаган и скочи толкова бързо, че прекатури стола си.
Със смях, Алдрагоран се изправи, застана при тях и тримата зареваха с цяло гърло:
— Златният жерав лети за Тармон Гай-дон!
Глава 21
В Камъка
При стените на Тийр калта на Външния град отстъпи на каменни улици. Първото нещо, което забеляза Ранд, бе липсата на стражи. Въпреки високите каменни бастиони и кули градът беше по-малко защитен и от стеддинг Шангтай, където призори на него, както и на всеки човек, учтиво, но твърдо им отказаха достъп. Тук терасите за стрелци на кулите бяха пусти. Обкованата с желязо врата на ниската сива стражева кабина малко зад широките крепостни порти зееше широко отворена и някаква жена с грубовато лице и груби вълнени дрехи с навити над лактите ръкави седеше пред дървено корито и търкаше дрехи с дъската за пране. Изглежда, се беше приютила тук; две дрипави хлапета зад нея смучеха палци и надничаха любопитно, ококорили очи към него и спътниците му. Или към конете им, най-малкото.
Тай’дайшар си беше внушителна гледка, строен черен жребец с широки гърди, кон, привличащ вниманието, но той бе решил да яхне точно него. Щом някой Отстъпник можеше толкова лесно да го открие в имението на Алгарин, нямаше много смисъл да се крие. Или поне да влага чак такова усилие. Беше си сложил черни ръкавици да прикрие драконовите глави на ръцете си и чаплите, жигосани на дланите. Палтото му беше от тъмносива вълна, без никакво везмо, чулът на конския гръб от прост груб плат, а дръжката на меча и ножницата му бяха покрити с груба меча кожа, откакто мечът бе станал негово притежание — нищо, което да накара хората да се загледат. Кацуан, в сива вълнена рокля, беше нахлузила качулката на зеленото си наметало достатъчно, за да прикрие айезседайското си лице, но Мин, Нинив и Аливия нямаха причини да се крият. Макар че извезаното на цветчета червено сетре на Мин и впитите й бричове можеше да привлекат известно любопитство, да не говорим за червените й ботушки с високи токове. В Кайриен беше виждал жени, които се обличаха така — подражаваха й, но му се струваше невероятно модата да се е разпространила чак до Тийр, където натежаваше скромността. Поне публично. Нинив носеше синя коприна на жълти ивици и всичките си накити, едва прикрити под синьото й наметало, но с копринени одежди в Тийр щеше да е пълно. Поискала бе да си сложи шала! Той обаче си стоеше в дисагите й. След много малко усилие от негова страна.
Второто, което забеляза, беше звукът: ритмично тракане, накъсвано периодично от пронизващо ушите изсвирване. Отначало смътен, този звук като че ли бързо се приближаваше. Въпреки ранния час улиците, които можа да види през отворените порти, бяха пълни с народ. Половината хора, които се мяркаха, като че ли бяха от Морския народ: мъжете гологърди, жените — с ярки ленени блузи и с шарфове, по-пъстри от онези, които носеше тайренското простолюдие. Всички глави като че ли бяха обърнати към източника на звука. Из тълпата пробягваха деца, шмугваха се покрай теглените от волове коли и тичаха към шума. Няколко добре облечени мъже и жени бяхе слезли от носилките си и стояха до носачите и гледаха. Някакъв търговец с раздвоена брада и сребърни вериги на гърдите на палтото си се беше показал наполовина от прозорчето на боядисана с червен лак карета и викаше на кочияша да усмири нервно Потропващите коне, докато се напрягаше да види по-добре.
Белокрили гълъби, стреснати от високите каменни покриви от едно особено силно изсвирване, изведнъж закръжиха във въздуха… и две големи ята се сблъскаха и засипаха тълпата долу с телца на замаяни гълъби. Изпопадаха всички птици. Някои от хората дори престанаха да се взират към приближаващия се шум и зяпнаха към небето. Изненадващо много засъбираха нападали птици и закъсаха вратовете им, и то не само босоноги хора в опърпана вълна. Една жена в коприна и дантела набързо събра половин дузина, преди отново да зяпне към шума: птиците увиснаха в ръцете й.
Аливия ахна стъписано.
— Това добра поличба ли е, или лоша? — провлече сеанчанката. — Трябва да е лоша. Освен ако гълъбите са различни?
Нинив я погледна кисело, но не отвърна нищо. Беше станала много мълчалива, откакто Лан изчезна предишния ден, тема, по която съвсем мълчеше.
— Някои от тези хора ще измрат от глад — тъжно промълви Мин. По връзката потече жалост. — Всеки един, за когото мога да видя нещо.
„Как мога да се скрия? — изсмя се Луз Терин. — Аз съм тавирен!“
„Ти си мъртъв — отвърна му рязко Ранд в ума си. Хората пред него щяха да измрат от глад, а той се смееше? Нищо не можеше да се направи, разбира се, не и след като Мин кажеше нещо, но смехът беше друго нещо. — Аз съм тавирен. Аз!“
Какво друго се случваше в Тийр заради идването му? Това, че беше тавирен, не винаги имаше въздействие, но когато имаше, то можеше да покрие цял град. Най-добре бе да продължи с това, за което беше дошъл, преди неподходящите хора да се досетят какво означава летящи гълъби да се сблъскат във въздуха. Щом Отстъпниците пращаха срещу него орди тролоци и мърдраали, възможно беше Мрако-любци да се възползват от всяка възможност да забият стрела между ребрата му. Да не полага много усилия да се скрие не беше като да не полага въобще.
— Все едно че си развял Знамето на Светлината и водиш хиляди души почетна гвардия, а не шест — сухо измърмори Кацуан и изгледа накриво Девите, които се мъчеха да се преструват, че нямат нищо общо с групата на Ранд — бяха застанали в широк кръг около нея, покрили главите си с шуфите. Две бяха от Шайдо и гледаха свирепо, щом обърнеха очи към него. Копията на всички Деви бяха на гърбовете им, затъкнати под каишките на калъфите на лъковете им, но само защото Ранд бе предложил да ги остави и да вземе други вместо тях. Нандера беше настояла да го придружат поне няколко Деви, вторачена в него с очи, твърди като смарагди. Не можеше и да помисли да откаже. Като единствено чедо на Дева, което Девите бяха познавали някога, имаше задължения.
Подръпна юздите на Тай’дайшар, но изведнъж на улицата се появи голям фургон, пълен с машинария — дрънчеше и съскаше, големите обковани с желязо колела мятаха искри от сивите каменни улични плочи. Движеше се с бързината на подтичващ човек. Машинарията като че ли бълваше пара; една тежка дървена греда се движеше нап-ред-назад и буташе друга, вертикална, а от метален комин се виеше дим; но от коне нямаше и помен, само някакъв странен кормилен лост отпред, който обръщаше колелетата. Един от тримата мъже, стоящи във фургона, дърпаше дълго въже и парата излизаше с пронизително свистене от една тръба над огромен железен цилиндър. Тълпата бе зяпнала с благоговение, мнозина бяха запушили ушите си с ръце
