Може би най-странни от всички бяха Дженаре, светлокожа и грубовата в сивата си рокля, извезана с червено по полите, и Каджима, суховатият тип на средна възраст, който носеше косата си като На-ришма, на две плитки със сребърни звънчета в краищата. Тя се засмя на нещо, което каза Каджима, после промърмори нещо и той на свой ред се засмя. Червена да се шегува с мъж, който може да прелива! Може би Таим бе постигнал някаква промяна към по-добро, каквото и да беше целил. А може би Ранд ал-Тор просто живееше насън. Айез Седай бяха прочути с лицемерието си. Но възможно ли беше една Червена да лицемерничи чак толкова?
Не всички днес бяха толкова дружелюбни. Тъмните очи на Аяко изглеждаха почти черни, щом погледнеше ядосано към Ранд, ала предвид това, което ставаше с един Стражник, щом загинеше неговата Айез Седай, тъмнокожата дребничка Бяла имаше основания да се страхува, че Сандомир тръгва към възможна гибел. Ашаманското обвързване в някои отношения се различаваше от стражническото, но в други си беше същото, а и никой все още не знаеше как въздейства смъртта на един Аша’ман върху жената, която е обвързал. Елза също се въсеше на Ранд, с една ръка на рамото на високия строен Феарил, все едно че беше стиснала нашийника на стражево псе и си мисли дали да го пусне. Не срещу Ранд, разбира се, но той се притесняваше за онзи, който според нея я застрашаваше. Беше я предупредил за това, а клетвите й трябваше да я задължат да се подчини, но Айез Седай можеха да намерят пролуки почти във всичко.
Мерайз говореше твърдо на Наришма, а другите й двама Стражни-ци седяха на конете си малко по- назад. Жестовете й не можеха да се сбъркат с нищо, макар да се беше навела към него, за да може да му говори тихо. Даваше му наставления за нещо. На Ранд това хич не му допадаше, но нищо не можеше да се направи. Мерайз не беше полагала никакви клетви, а и щеше да го пренебрегне, опреше ли до Страж- ниците й. Както и за почти всичко друго, впрочем.
Кацуан също наблюдаваше Ранд. Двете с Нинив си носеха всички накити тер-ангреал. Нинив много добре се стараеше да докара айезсе-дайското спокойствие. Май доста се беше упражнявала в това, откакто отпрати Лан там, където го бе отпратила. Разбира се, между кафявата и кобила и дорчото на Кацуан лежеше половин било. Нинив така и нямаше да си го признае, но Кацуан я плашеше.
Логаин се напъха между Ранд и Башийр и черният му кон затанцува неспокойно. Бе почти в същия оттенък като палтото и наметалото му.
— Слънцето вече е почти в зенита. Време ли е да се спускаме? — Почти нямаше въпросителна нотка в думите му. Ненавиждаше да изпълнява заповеди. Дори не дочака за отговор. — Сандомир! — подвикна високо. — Наришма!
Мерайз задържа Наришма за ръкава за още някои указания, преди да го остави да подкара, при което Логаин се намръщи. Потъмнелият от слънцето Наришма с черните плитки със звънчетата изглеждаше години по-млад от Ранд, макар да беше всъщност с няколко години по-голям. Яхнал червено-кафявия си кон и с гръб, изпънат като меч, той кимна на Логаин като на равен, което доведе до ново въсене. Сандомир прошепна нещо на Аяко, преди да се метне на пъструшкото си, и тя го докосна по бедрото, щом се намести в седлото. Той бе сбръчкан и с оредяваща коса, с посивяла подкастрена и намазана брада и пред него тя изглеждаше по-скоро млада, отколкото лишена от възраст. Сега Сандомир носеше на високата си яка и червено-златния дракон, и сребърния меч. Като всеки друг Аша’ман на билото, дори и Манфор. Беше повишен във Вречен съвсем наскоро, но беше един от първите, Дошли в Черната кула, още преди да има Черна кула. Повечето мъже, поставили началото с него, бяха загинали. Дори Логаин не беше отрекъл, че го заслужава.
Логаин прояви достатъчно благоразумие да не викне на Кацуан и на Нинив, но те все едно дойдоха при Ранд и застанаха от двете му страни, и всяка от двете го погледна за миг. Лицата им бяха толкова спокойни, че можеше да си мислят за всичко. Очите им се срещнаха и Нинив бързо извърна глава. Кацуан леко изсумтя. И Мин дойде, как иначе. Човек никога не бива да дава обещания в леглото. Ранд отвори уста, но тя само повдигна вежда и го погледна право в очите. Връзката се изпълни с нещо много… опасно.
— Щом стигнем там, стоиш зад мене — каза й той; съвсем не това, което се канеше да каже.
Опасното се смали до нещо, в което можеше да се долови обич. И странно защо, във връзката имаше и кисела насмешка.
— Ще остана, ако искам, тъпо овчарче такова — отвърна му тя доста остро, сякаш връзката можеше да скрие истинските й чувства. Доколкото можеха да се разгадаят.
— Ако ще я правим тази глупост, да тръгваме и да се свършва — заяви твърдо Кацуан и смуши дорестия си кон надолу по склона.
Малко след хълма покрай лъкатушещия през леса черен път започнаха да се появяват ферми. Пътят беше здраво отъпкан, използван от безброй години, но беше хлъзгав и поразкалян от последния дъжд. Комините на каменните къщи със сламени покриви димяха, миришеше на обедните гозби. Тук-там пред тях се виждаха жени и момичета, седнали да въртят чекръци. Мъже в груби палта обикаляха из заградените с каменни синори ниви да огледат покълналото зърно, хлапетии плевяха бурените. Пасищата бяха пълни с кафяви крави на бели петна и черноопашати овце, пазеха ги по едно-две момчета с лъкове или прашки. Вълци имаше из тези гори, леопарди и други зверове, които обичаха да похапнат говеждо и овче. Някои хора засланяха с длани очите си и гледаха минаващите по пътя, учудени сигурно кои ли ще са тези тъй богато облечени хора, идещи на гости на господарката Деирдру. Ясно, че не можеше да има друга причина за появата им, щом се бяха запътили към имението, толкова далече из тези затънтени краища. Никой обаче не изглеждаше нито изненадан, нито уплашен, просто си гледаха работата. Слухове за войска в околностите щяха да са ги притеснили, а такива слухове плъзваха бързо като горски пожар. Странно. Не можеха да Пътуват и да пристигнат, без вестта за тях да ги изпревари. Много странно.
Усети как Логаин и другите двама мъже сграбчиха сайдин и се изпълниха с него. Логаин задържа почти толкова, колкото можеше самият Ранд, Наришма и Сандомир — малко по-малко. Бяха обаче най-силните сред останалите Аша’ман, а и двамата се бяха сражавали при Думайски кладенци. Логаин бе доказал, че може да се справи сам и на други места, в други битки. Ако това се окажеше капан, щяха да са готови, а другата страна така и нямаше да разбере, преди да е станало късно. Ранд не посегна към Извора. Усещаше как Луз Терин дебне в главата му. Не беше време да даде на лудия възможност да се докопа до Силата.
— Кацуан, Нинив, няма да е зле вече да прегърнете Извора — рече той. — Приближаваме се.
— Аз сайдар го държа още от оня хълм — отвърна му Нинив, а Кацуан само изсумтя, все едно че е идиот.
Ранд едва потисна гримасата си. Не беше усетил никакъв гъдел по кожата си, нито беше настръхнала. Бяха прикрили дарбата си и с това бяха попречили да усеща Силата у тях. В преливането мъжете имаха някои преимущества пред жените, но вече ги бяха загубили, докато жените бяха съхранили всички свои. Някои Аша’ман се опитваха да разгадаят как да дублират откритото от Насел, да измислят сплит, с чиято помощ мъжете да засичат женските сплитове, но безуспешно засега. Все едно, друг някой трябваше да се оправя с това. Достатъчно му се беше струпало на главата.
Фермите продължаваха да се нижат, къде сами на някоя поляна, къде — струпани по три, четири или пет наведнъж. Ако продължеха все по пътя, след няколко мили щяха да стигнат до селцето Кралски брод с дървения мост над тясната река Решале, но малко преди това пътят минаваше покрай едно голямо сечище с две високи портални колони, макар да нямаше нито порта, нито ограда. На стотина разтега зад тях, в края на разкаляната отбивка, се намираше имението на лейди Деирдру, двуетажна каменна къща със сламен покрив, отличаваща се от някоя по-голяма ферма само с порталните колони и двукри-лата врата отпред. Конюшните и пристройките бяха също толкова практични на вид, грубовати и без украса. Жива душа не се виждаше, нито коняри, нито слугиня, излязла да обиколи полозите, нито мъже из нивите от двете страни на отбивката. Високите комини на къщата не димяха. Наистина миришеше на капан. Но наоколо бе спокойно, селяците не изглеждаха разтревожени. Само един начин имаше да се разбере.
Ранд обърна Тай’дайшар през колоните и другите го последваха. Мин не се вслуша в предупреждението му. Сръга сивия си кон между Тай’дайшар и кобилата на Нинив и му се ухили. По връзката течеше нервна тръпка, но се ухили! Когато се озова на средата на отбивката, вратите се отвориха и излязоха две жени, едната — в тъмносиво, а другата в синьо, с червени ивици по гърдите и дългите до глезените поли. Слънчевата светлина блесна по сребристата каишка, която ги свързваше. Появиха се още две, и още две, и накрая трите двойки застанаха в редица от двете страни на вратата. През прага пристъпи друга жена, смугла и дребничка, облечена в бяла рокля на дипли, с глава, покрита с прозрачен шарф, който забулваше
