на лунната светлина. Ярост я жегна през връзката, като бойната ярост, обсебваща някои мъже. И тъга също така, но и този път — не и страх.
Биргит чу зад себе си тихо изстъргване на мечове, излизащи от ножниците, и рязко се обърна.
— Приберете ги! Тук няма полза от тях.
— Знам какво означава тичащи Стражници не по-зле от вас, милейди — отвърна вежливо Юрит и се подчини. Вежливо и с явна неохота. Стройна и висока почти като мъж, салдейката отричаше знатното си потекло, но щом станеше дума какво е правила, преди да се закълне като Ловкиня на Рога, винаги отвръщаше с една от редките си усмивки и сменяше темата. Но с меча я биваше. — Ако Айез Седай загиват…
— Елейн е жива — прекъсна я Биргит. Жива и в беда. — Тя ни е грижата сега, но за да я спасим, ще ни трябват повече мечове. — И не само мечове. — Някой да го върже този! — Две гвардейки спипаха Харк за палтото, преди да успее да се измъкне в тъмното. Явно никак не му се искаше да остане близо до място, където загиват Айез Седай. На нея — също. — Съберете… резервните коне и след мен — нареди тя и се метна на седлото на Стрела. — И препускайте като огън! — Заби пети в хълбоците на дългокракия кон и го пришпори.
Препускаше в див галоп през тъмните криви улици — по тях вече бяха започнали да излизат хора. Заобикаляше малкото коли и фургони, тръгнали в този ранен час, мъже и жени отскачаха, размахваха юмруци и сипеха люти ругатни. Тя само пришпорваше коня да затича още по-бързо и наметалото плющеше зад гърба й. Преди още да стигне до портата Мондел, Елейн вече се движеше. Отначало не беше сигурна, но вече не можеше да го сбърка. Елейн се движеше на североизток, бавно. Връзката подсказваше, че още е замаяна и не може да стигне далече пешком, може би изобщо не вървеше, но пък някой фургон щеше да кара също толкова бавно. Небето посивяваше. Колко време щеше да изтече, докато събереше каквото й трябваше? Във Вътрешния град улицата закръжи на спирала, заиздига се покрай кули, блеснали в стотици цветове, към златните куполи и, белите шпилове на Кралския дворец, на върха на най-високия хълм. Когато препусна в бесен галоп през Площада на кралицата, войниците я зяпнаха. Раздаваха им храната от черни котли върху ръчни талиги, готвачи насилваха с черпаците някаква кафява яхния в плитките им тенекиени канчета и всеки, когото видеше, беше надянал нагръдника си и беше окачил шлема на дръжката на меча си. Добре. Всеки миг й спестяваше миг към спасението на Елейн.
Две редици гвардейки се упражняваха в бой с меч в двора на кралската конюшня. Щом тя връхлетя в галоп, мечовете от вързани пръчки спряха да трещят. Биргит скочи от седлото, пусна юздите на Стрела и затича към колонадата.
— Хадора, бегом да кажеш на Ветроловките да се явят при мен в Залата с картите веднага! — извика тя, без да спре. — Всички! Санетр, ти — на капитан Гайбон! И да ми оседлаят друг кон!
Стрела беше приключила за днес. Биргит вече беше подминала колоните, но не спря да погледне дали жените са се подчинили. Трябваше да са.
Профуча през коридорите и нагоре по витите мраморни стъпала, изгуби се и засипа проклятия, мъчеше се да намери посоката. Слуги и слугини в ливреи зяпваха и отскачаха от пътя й. Най-сетне се добра до вратите с резбованите лъвове на Залата с картите и спря само колкото да каже на двамата плещести гвардейци на стража да пуснат Ветроловките веднага щом се появят, след което влезе. Гайбон вече беше тук, с лъскавата си броня с трите златни пискюла на рамото, и Дие-лин, която деликатно придържаше сините си копринени поли; и двамата гледаха намръщено огромната мозаечна карта, на която десетина- петнайсет червени диска бележеха северната стена на града. Никога досега не беше имало толкова нападения наведнъж, дори десет не бе имало, но Биргит само бегло погледна към дисковете.
— Гайбон, трябва ми всеки кон и алебарда, които можеш да събереш — викна тя, докато откопчаваше наметалото си: хвърли го върху дългата писалищна маса. — Няколко часа арбалетите и лъковете ще трябва да се справят сами с всичко, което се появи. Елейн е пленена от Мраколюбки Айез Седай и се опитват да я изкарат от града. — Някои от писарите и вестоносците замърмориха, но госпожа Анфорд набързо ги усмири с рязка заповед всеки да се залавя с работата си. Биргит погледна цветната карта на пода, за да прецени разстоянието. Елейн като че ли се движеше към Портата на Изгрева и пътя към река Еринин, но дори да използваха някоя от по-малките порти, щяха да са прекалено далече, за да се стремят към нещо друго освен към източна та стена. — Вероятно ще са я извели, докато се приготвим да тръгнем. Ще Отпътуваме до отсамната страна на хребета източно от града. — Това, което предстоеше, щеше да стане извън градските улици, далече от хорските домове. Бездруго щеше да е по-добре отвън. Иначе в тазиплетеница от улици, с толкова много конници и алебарди на едно място, щеше да има прекалено много жертви.
Гайбон кимна и след миг вече редеше заповеди. Облечените в кафяво писари бързо ги нахвърляха на хартия, даваха му ги да подпише и ги връчваха на младите вестоносци в червено и бяло, които тръгваха на бегом, щом листът се озовеше в ръката им. Лицата на момчетата бяха уплашени. Биргит нямаше време за собствените си страхове. Елейн не изпитваше страх — а тя беше пленничката. Тъга — да, но не и страх.
— Разбира се, че трябва да освободим Елейн — заговори кротко Диелин, — но тя едва ли ще ти благодари, ако с това отстъпиш града на Аримила. Ако не броим мъжете в кулите и тези, които държат портите, почти половината от обучените войници и ратници са на северната стена. Ако оголиш останалите, още един щурм и ще овладеят участък от стената. Само арбалетите и лъковете няма да ги спрат. Успеят ли, силите на Аримила ще се изсипят в града. И Аримила ще държи Кемлин, а Елейн ще е отвън, без достатъчно ратници да си го върне. Освен ако тези Мраколюбки не са вкарали по някакъв начин армия в Кемлин, няколкостотин души ще свършат също толкова работа, колкото и няколко хиляди.
Биргит я изгледа навъсено. Така и не беше успяла да приеме Диелин. Не знаеше защо точно, но Диелин просто я караше да настръхва само като я види. И беше съвсем сигурна, че и тя изпитва същото към нея. Не можеше да каже „горе“, без Диелин да каже „долу“.
— Ти се грижиш да поставиш Елейн на трона, Диелин. Аз се грижа да я опазя жива, за да се качи на този трон. Или да не се качистига да е жива. Аз й дължа живота си и няма да позволя нейният да изтече в ръцете на Мраколюбки. — Диелин изсумтя и отново се загледа в червените дискове, вре едно че виждаше как се бият войниците. Бръчките в ъгълчетата на очите й се сгъстиха.
Биргит стисна ръце зад гърба си и едва се удържа да не закрачи от нетърпение из залата. Елейн все още бавно се придвижваше към Портата на Изгрева.
— Има нещо, което трябва да знаеш, Гайбон. Ще се изправим срещу две Айез Седай, може би повече, и те може да имат оръжие, тер-ангреал, който прави белфир. Чувал ли си изобщо за това?
— Не. Но изглежда опасно.
— О, и още как. Толкова опасно, че е забранено за Айез Седай. Във Войната на Сянката дори Мраколюбците опряха да го използват.
Изсмя се горчиво. Единственото, което знаеше сега за гибелния пламък, бе разказаното й от Елейн. Най-напред бе дошло от самата нея, но това само правеше нещата още по-лоши. Нима всичките й спомени щяха да си отидат? Не мислеше, че в последно време е изгубила някой, но и да беше, как можеше да го знае? Можеше да си спомни откъслеци от основаването на Бялата кула, късчета от онова, което бяха направили двамата с Гайдал, за да помогнат в основаването й, но нищо преди това. Всичките й по-ранни спомени бяха като вчерашен дим.
— Е, поне ще имаме Айез Седай и на наша страна — каза Гайбон и подписа поредната заповед.
— Всички са мъртви освен Елейн — отвърна му тя твърдо. Нямаше защо да го крие. Диелин ахна и лицето й пребледня. Една от писарки-те плесна ръка на устата си, един мъж събори мастилницата си. Мастилото се разля по масата на черно петно и закапа по пода. Вместо да го укори, госпожа Анфорд се подпря с ръка на масата на друг писар, за да не падне. — Надявам се това да го компенсирам — продължи Биргит, — но нищо не мога да обещая, освен че днес ще изгубим хора. Може би много хора.
Гайбон се изправи. Лицето му беше замислено, кафявите му като лешници очи не трепваха.
— Значи денят ще е интересен — най-сетне отрони той. — Но ще върнем Щерката-наследница, каквато и да е цената. — Корав мъж беше Чарлз Гайбон. И смел. Често го беше доказвал на крепостните стени. И твърде хубав на външност за вкуса й, разбира се.
Биргит се усети, че крачи напред-назад по мозайката, и спря. Нищо не разбираше от генералство, каквото и да си мислеше Елейн, но знаеше, че ако покаже нервност, това ще зарази и другите. Елейн беше жива. Само това беше важното. Жива — но с всяка минута се отдалечаваше. Лявото крило се отвори и един
