оживено, а някои безспорно съвсем се бяха разгорещили. Юмруци щяха да се размахват, че и по-лошо, ако не бяха Айез Седай. Въпросът беше какво да се прави сега. Всяка Сестра вече знаеше новината от речния бряг, макар и в оскъдни подробности. Самата Амирлин бе заминала тайно, за да затво-ри Северен пристан, и бяха намерили лодката й обърната и заседнала в тръстиките. Едва ли беше оцеляла в ледените бързеи на Еринин, а с всеки изтекъл час тази възможност ставаше все по-малко вероятна и увереността в смъртта й се усилваше. Амирлинският трон бе мъртва. Всяка Сестра в стана съзнаваше, че бъдещето й и навярно животът й висят на косъм, да не говорим за бъдещето на самата Бяла кула. Какво да се прави сега? Но заглъхнаха гласовете и глави се вдигнаха, щом свирепият напор връхлетя над стана, развя като пряпорци платнищата на шатрите и ги запердаши с парцали сняг. Внезапната воня на горя-ща сяра надвисна тежко във въздуха да възвести откъде иде вятърът и не една Айез Седай зареди безмълвна молитва срещу зло. Но само след мигове вятърът отмина и Сестрите се върнаха към размислите си за бъдещето, мрачно като острата, бавно стапяща се воня, останала след вихрушката.
Понесе вятърът воя си към Тар Валон, набра сила по пътя и запи-щя над бойните станове, отвя одеялата на спящите върху голата земя войници и цивилни, а хората в шатрите се разбудиха, щом платнищата се разлюляха и се разхвърчаха в тъмното — колчетата се измъкваха и въжетата се късаха. Тежко натоварени фургони се разклатиха и заобръщаха, знамена заплющяха вледенени, преди да се изтръгнат от земята и дръжките да полетят като копия и да запронизват каквото срещнат по пътя си. Присвити пред бесния порив мъже се затътриха към коневръзите да успокоят животните, които подскачаха и цвилеха от страх. Никой не знаеше онова, което знаеха Айез Седай, но острата миризма на сяра, изпълнила мразовития нощен въздух, бе като поличба и корави мъже се замолиха на глас също толкова трескаво като безбрадите хлапета. Хората, вървящи с войниците, прибавяха своите молитви, и то високо — оръжейници, налбанти и стрелари, жени, пе-рачки и шивачки, сграбчени от внезапния страх, че нещо по-черно от черното дебне в нощта. Свирепият плясък на платнищата, готови всеки миг да се разкъсат, обърканите гласове и конското цвилене, толкова силно, че надмогваше воя на вятъра, помогнаха на Сюан Санче да се измъкне от съня за втори път.
Очите й се насълзиха от вонята на сярата и тя изпита благодарност от това. Егвийн можеше да свлича и да навлича съня като чорапи, но Сюан не можеше да се похвали със същото. Сънят бе дошъл много трудно, след като най-сетне си легна насила. Откакто вестта от речния бряг стигна до нея, беше сигурна, че няма да може да заспи, преди да е капнала от умора. Беше се молила за Леане, но всичките й надежди падаха на раменете на Егвийн и всичките й надежди като че ли бяха изкормени и окачени да се сушат. Е, беше се изтощила с нерви, с грижи и с крачене напред-назад. Сега отново имаше надежда и тя не смееше да склопи натежалите си като олово клепачи от страх да не потъне наново в дрямка и да не се събуди до пладне — ако изобщо се събуди. Свирепият вятър затихна, но не и хорските викове и конското цвилене.
Тя отметна уморено завивките и се надигна замаяна. Постелята й върху застлания с платнище под в малката шатра съвсем не беше удобна, но тя все пак се беше върнала тук, макар и това да означаваше дълга езда. Беше грохнала дотогава, разбира се, и умът й бе разстроен от скръб. Опипа усукания пръстен тер-ангреал на каишката на врата си. Първото й събуждане, досущ толкова трудно като това, беше, за да го извади от кесията на колана. Но скръбта вече беше надвита и това бе достатъчно, за да може да се раздвижи. Челюстите й изпукаха от прозявката като ръждясали халки на весла. Хм, съобщението на Егвийн, фактът, че Егвийн беше жива, за да го изпрати, като че ли трябваше да е достатъчно, за да надвие тежката умора. Явно не беше така.
Сюан преля клъбце светлина, колкото да види фенера, окачен на главния пилон на шатрата, и го запали с Огън. Пламъчето беше бледо и треперливо. Имаше и други лампи и фенери, но Гарет все натякваше колко малко било останалото масло за лампи. Мангала го остави неза-пален — за дървените въглища Гарет не беше такъв скъперник като за маслото, но пък тя почти не усещаше хладината на въздуха. Погледна намръщено още неразгънатата постеля на Гарет в другия ъгъл на шатрата. Със сигурност беше разбрал за намерената лодка и кого бе возила тя. Сестрите правеха всичко възможно, за да крият тайни от него, но с много по-малък успех, отколкото си вярваха. Неведнъж я беше стряскал с това, което знаеше. Дали сега не беше някъде навън в нощта и не подготвяше войниците за това, което е решил Съветът? Или си беше заминал, бе изоставил една изгубена кауза? Не изгубена вече, както се оказваше, но той нямаше как да го знае. „Не“, каза си тя с непривичното чувство за… измяна. Че се е усъмнила в него, макар и за миг, само в мислите си. Въпреки всичко той щеше да е тук на разсъмване, и във всяко следващо утро, докато Съветът не му заповядаше да си замине. А може би и повече. Не вярваше, че Гарет ще изостави Егвийн, каквото и да заповядаше Съветът. Твърде упорит беше, твърде горд. Не, не беше това. За Гарет Брин дадената дума беше въпрос на чест. Дадеше ли я, нямаше да се отметне, освен ако не го освободиш. И може би — само може би — имаше и други причини да се задържи. Но по-добре беше да не мисли за това.
Прогони Гарет от мислите си — всъщност защо бе дошла в шатрата му? Много по-лесно щеше да е да си легне в своята в лагера на Сестри-те, колкото и да беше тясна, или дори да беше правила компания на ридаещата Чеса, макар че като си го помисли, това май щеше да й е непосилно. Не можеше да търпи плач, а слугинята на Егвийн така и не можеше да спре — та значи прогони Гарет от мислите си и прекара набързо няколко пъти гребена през косата си, смени си долната риза с чиста и се облече толкова бързо, колкото можеше. Простата й синя вълнена рокля беше омачкана и на всичко отгоре оцапана с кал — беше слязла лично, за да види лодката — но тя не отдели време да я почисти и да я изглади със Силата. Трябваше да бърза.
Шатрата съвсем не беше толкова просторна, колкото можеше да се очаква за пълководец, тъй че от бързане тя толкова силно си удари бедрото в ъгъла на писалищната маса, че едно от крачетата за малко да се сгъне, преди да успее да я задържи да не се катурне върху походното трикрако столче, единственото нещо, което можеше да мине тук за стол, и си ожули пищялите в пръснатите по земята сандъци с месингов обков. Сандъците май имаха двойно предназначение — за прибиране на вещи, както и за сядане, а един с плосък капак служеше за подръчен умивалник, с бяла кана и леген върху него. Всъщност си бяха подредени съвсем спретнато, но по негов си начин. Той самият можеше да се провира през този лабиринт и в катранен мрак. Всеки друг щеше да си счупи краката, докато се добере до постелята си. Тя го подозираше, че се опасява от убийци, макар никога да не го беше казвал на глас. След като взе тъмното си наметало, метнато върху един от сандъците, тя го сгъна над ръката си и спря, готова да загаси фенера с поток на Въздух. За миг се вгледа във втория му чифт ботуши, поставени до постелята му откъм краката. Преля ново клъбце светлина и се приближи до тях. Точно както си мислеше. Прясно намазани с вакса. Проклетият Брин настояваше тя да си отработи дъл-га, а после се измъкваше зад гърба й — по-лошо, изпод носа й — докато тя спеше, и сам си лъскаше проклетите ботуши! Проклетият Гарет Брин се държеше с нея като слугиня, без да се опита да я целуне дори!
Изправи се рязко и стисна уста. Откъде й хрумна пък това? Каквото и да твърдеше Егвийн, не беше влюбена в проклетия Гарет Брин! Не беше! Твърде много работа я чакаше, за да се занимава с такива глупости. „Но затова престана да носиш везмо, нали? — прошепна тънък гласец в главата й. — Всички онези хубави нещица, напъхани по раклите, защото те е страх“. Страх? Светлината да я изгореше дано, ако я беше страх от него или от който и да било мъж!
Внимателно преля Земя, Огън и Въздух, позаплете ги малко по-така и пусна сплита върху ботушите. Всяка мазка от ваксата, както и повечето лак с нея се засмукаха и прибраха на хубава лъскава топка, която се понесе във въздуха, и кожата стана определено сива. Помисли за миг дали да не пъхне топката под завивките му. Щеше да е подходяща изненада, когато най-сетне се върнеше да си легне!
Въздъхна, дръпна платнището, изкара топката навън и я пръсна на земята. Много грубо и непочтително се държеше този мъж, когато тя си позволеше ядът й да мине границата, както бе открила още първия път, когато го удари по главата с ботушите, които чистеше. А когато я ядосаше толкова, му слагаше сол в чая. Доста сол при това, но не беше виновна тя, че беше толкова припрян, та изпиваше чашата на една глътка. Опитваше се поне. О, да му се разкрещи като че ли нямаше нищо против и понякога й отвръщаше с викове, друг път само се усмихваше, което направо я вбесяваше! Но и той не беше неуязвим. Можеше да го спре само с един сплит на Въздух естествено, но нали си имаше своята чест, също като него, огън да го гори дано! Все едно, трябваше да е близо до него. Мин така твърдеше, а детето не грешеше никога. Това бе единствената причина да не натика шепа жълтици в гърлото на Гарет Брин и да му каже, че му е платено и огън да гори. Нищо друго! Освен честта й, разбира се.
Тя се прозя. Тъмната локва от ваксата лъщеше под лунната светлина. Ако Брин стъпеше в нея, преди да
