е изсъхнала, и внесеше вътре мръсотия, вината щеше да си е негова, не нейна. Добре поне че миризмата на сяра бе поотслабнала. Очите й спряха да сълзят. Тя се огледа и ахна.
В огромния лагер никога не беше царил кой знае какъв ред. Вярно, разровените улици бяха съвсем прави и достатъчно широки, за да се движат войниците, но инак всичко си беше безразборно разхвърляни шатри, груби заслони и каменни кръгове за готварските огнища. Сега лагерът все едно бе претърпял атака. Навсякъде се виждаха съборени шатри, някои — запокитени върху други, които все още се държаха, макар че и от тях доста се бяха наклонили, десетки фургони и коли бяха катурнати. Отвсякъде викаха ранени. Видя и трима мъртви — до тях бяха коленичили жени, поклащаха се и нареждаха скръбно.
Нищо не можеше да направи за мъртвите, но можеше да предло-жи умението си с Церенето на другите. Това съвсем не беше най-голямата й дарба, изобщо не беше силна, макар че, изглежда, се беше върнала напълно, след като Нинив я Изцери, но се съмняваше, че в лагера ще се намери друга Сестра. Повечето Сестри избягваха войниците. Умението й щеше да е по-добре от нищо. Можеше да помогне ако не беше вестта, която трябваше да отнесе. Спешно беше да стигне колкото може по-скоро до подходящите хора. Така че запуши ушите си за стоновете и риданията, помъчи се да не обръща внимание на унилите лица и окървавените превръзки и забърза към коневръзите в края на лагера — сладникавата миризма на конска тор надвиваше вонята на сярата. Кокалест небръснат мъж с изпито навъсено лице понечи да я подмине, но тя го дръпна за ръкава.
— Оседлай ми най-кроткия кон, който можеш да намериш! Веднага.
Бела щеше да свърши чудесна работа, но нямаше представа къде между толкова много животни е вързана дребничката кобила, а и не можеше да губи време да я търси.
— Кон ли? — попита той невярващо и се дръпна. — Ако си имаш кон, оседлай си го сама. Аз трябва да се оправям с ранените.
Сюан скръцна със зъби и изпъна десния си юмрук пред лицето му толкова бързо, че той изруга и се дръпна, но тя все пак успя да размаха ръка под носа му, за да види пръстена на Великата змия. Той зяпна.
— Най-кроткия кон, който можеш да намериш — хладно повтори тя. — И бързо.
— Кротък — измърмори мъжът. — Ще видя какво мога да направя, Айез Седай. Кротък. — Чукна се по челото с юмрук и забърза към конете, без да спира да мърмори.
Сюан също замърмори, докато крачеше, три крачки насам, три — натам. Снегът, стъпкан на киша и отново замръзнал, пращеше под дебелите й обуща. От това, което виждаше наоколо, на тоя тъпак щяха да му трябват часове, докато намери нещо, което да не я хвърли само като чуе, че го яхва мърморана. Заметна си наметалото и боцна кръг-лата сребърна фибула толкова припряно, че за малко да си убоде палеца. Страх я било, тъй ли? Щеше да покаже тя на проклетия, прокле-тия Гарет Брин! Напред — назад, напред — назад. Май трябваше пеш да извърви дългия път. Щеше да е неприятно, но по-добре, отколкото конят да я хвърли от седлото и да си потроши кокалите. Винаги, когато яхнеше кон, дори да беше Бела, си мислеше за счупени кока-ли. Тъпакът най-после доведе една черна кобила.
— Кротка ли е? — попита скептично Сюан. Животното пристъпваше на място, сякаш бе готово да заподскача, и беше загладено. Това май означаваше скорост.
— Нощянка е кротка като агънце, Айез Седай. На жена ми е, а Немарис си пада по кротките. Не обича скокливи коне.
— Щом казваш — изсумтя Сюан. Според опита й, конете рядко биваха кротки. Но нищо не можеше да направи по въпроса.
Качи се непохватно на седлото и се намести така, че да не седи върху половината си наметало и другата половина да я души при всяко движение. Кобилата все пак заподскача, колкото и да дърпаше юздите. Опитваше се вече дай счупи кокалите. Виж, да беше лодка — лодка с едно или с две гребла, лодка, която ще върви, където ти искаш, и ще спре, където поискаш, стига да не си глупак и да знаеш приливите, теченията и ветровете. Но конете имаха мозъци, колкото и малки да бяха, а това значеше, че може да им щукне да пренебрегнат и юздите, и това, което иска ездачът. Това трябваше да се има предвид, когато яхаш проклет кон.
— Само едно нещо, Айез Седай — рече мъжът, докато тя се мъчеше да се намести по-удобно. Защо седлата винаги бяха по-твърди от дърво? — На ваше място тази нощ бих я водил кротко. Тоя вятър, нали разбирате, и при тая война, хм, може малко да се…
— Няма време — прекъсна го Сюан и смуши кобилата. „Кротката като агънце“ Нощянка скочи напред толкова бързо, че Сюан за малко не изхвърча от седлото. Стори й се, че мъжът й подвикна нещо, но не беше сигурна. Какво, в името на Светлината, смяташе тази Немарис за „скоклив“ кон? Кобилата профуча през лагера, все едно че се опитваше да спечели надбягване, и набра скорост към залязващата луна и Драконова планина, извисила се като черен стълп на фона на звездното небе.
С развято зад гърба й наметало, Сюан изобщо не направи усилие да я забави, а отново заби пети в хълбоците й и я шибна с юздите по врата, както бе виждала да правят други, за да усилят скоростта, Трябваше да стигне до Сестрите, преди някоя да стори нещо непоправимо. Твърде много такива възможности й идваха наум. Кобилата препускаше в галоп покрай горички, селца и ферми. Свити на топло под сламените покриви, зад каменни и тухлени стени, обителите им не се бяха стреснали от свирепия вятър; всяка постройка бе притихнала и притъмняла. Дори проклетите крави и овце сигурно се радваха на кротък и спокоен сън. Селяните винаги имаха крави и овце. И прасета. Сюан се опита да се наведе напред, над врата на кобилата. Точно така се правеше — беше го виждала. Левият й крак тутакси се изхлузи от стремето и тя за малко да се хлъзне от седлото но успя да се задържи и да намести стъпалото си. Единственото, което можеше да направи, бе да седи с изправен гръб, с едната ръка вкопчена в седлото на живот и смърт, а с другата — още по-здраво вкопчена в юздите. Наметалото теглеше неприятно врата й назад и тя подскачаше на седлото толкова силно, че зъбите й щракваха, ако си отвореше устата в неподходящия момент, но се държеше и дори сръга още веднъж кобилата с пети. Ех, Светлина, щеше да е натъртена до смърт до разсъмване! Все напред и напред в тъмната нощ! Задникът й шляпаше на седлото при всеки скок на кобилата. Най-сетне коневръзите и редиците фургони, обкръжили лагера на Айез Седай, се появиха в тъмното иззад тъмния пояс дървета и с въздишка на облекчение тя дръпна юздите с все сила. Като за толкова бърз кон много ясно, че трябваше да ги дръпне с все сила. Вярно, че Нощянка спря, но толкова рязко, че Сюан щеше да изхвърчи през главата й, ако кобилата в същото време не скочи на задните си крака. Ококорила очи, Сюан се вкопчи във врата й и не се пусна, докато тя най-сетне не се смъкна отново на земята на четирите си копита. И още малко след това, също така.
Усети, че Нощянка също диша задъхано. Едва вдишваше всъщност. Не изпита никакво съчувствие. Глупавото животно се беше опитало да я убие, точно като всички коне! Трябваше й малко време, докато се овладее, но оправи наметалото си, подръпна юздите и подкара’ Нощянка покрай фургоните в кротък тръс. Покрай коневръзите се движеха тъмни фигури, явно коняри и колари, излезли да нагледат неспокойните животни. Кобилката като че ли вече се държеше много по-кротко. Какво пък, всъщност никак не беше лошо.
Навлезе в същинския стан и се поколеба за миг, преди да прегърне сайдар. Странно й бе да мисли за лагер, пълен с Айез Седай, като за опасно място, но тук вече бяха убити две Сестри. Като се имаха предвид обстоятелствата около тяхната смърт, държането на Силата едва ли щеше да е достатъчно, за да я спаси, ако беше следващата жертва, но сайдар поне даваше илюзия за безопасност. Стига да не забравяш, че е само илюзия. След миг тя изтъка сплита, който щеше да скрие дарбата й и сиянието на Силата. Не беше нужно да го изкарва на показ, в края на краищата.
Дори в този час, при смъкналата се ниско на запад луна, по дървените пътеки се мяркаха хора, слуги и ратаи, забързани но късната си работа. А може би „ранната“ вече бе по-подходящата дума. Повечето шатри, всевъзможни по размери и форма, бяха тъмни, но доста от по-големите сияеха от светлината на лампи и свещи. Не беше никак изненадващо, предвид обстоятелствата. Около или пред всяка осветена шатра имаше мъже. Стражници. Никой друг не можеше да стои толкова неподвижно — все едно чезнеха в нощта, особено в тази мразовита нощ. С изпълнилата я Сила тя успя да открои и други, въпреки че стражническите наметала ги скриваха напълно из сенките. Изобщо не беше изненадващо, с оглед на убитите Сестри. Подозираше, че не една Сестра е готова да си оскубе косата — или пък на някоя друга. Забелязваха я и извръщаха глави да я проследят, докато яздеше бавно между шатрите. И се оглеждаше.
Съветът трябваше да бъде уведомен, разбира се, но други трябваше да го чуят първи. По нейна
