останаха доволни, щом разбраха, че трябва да я следят и засланят всяка нощ, макар Силвиана да ги увери, че ще нареди на други Сестри да ги сменят след час-два.
— Защо двете? — попита Катерин, а Баразайн я погледна кисело. Ако пратеха само една, със сигурност нямаше да е Катерин — тя стоеше по-високо.
— Първо, защото аз казах. — Силвиана изчака, докато двете Червени кимнат послушно. Направиха го с явна неохота, но не толкова, че да я карат да чака дълго. Не си беше заметнала шала на излизане и по някакъв странен начин тя беше тази, която изглеждаше не на място. — И второ, защото Детето е хитро, струва ми се. Искам да я следите внимателно и будна, и докато спи. Коя от вас държи пръстена й?
Баразайн извади златното кръгче от кесийката си и промърмори:
— Мислех само да го задържа за спомен. От разгромяването на бунтовничките. С тях вече е свършено, несъмнено.
Спомен ли? Та това си беше чиста кражба!
Егвийн посегна за пръстена, но ръката на Силвиана я изпревари и пръстенът се озова в нейната кесия.
— Ще го задържа, докато не си върнеш правото да го носиш, Чедо. Сега я отведете в сектора на новачките и я настанете. Вече трябва да са й приготвили стая.
Катерин отново й надяна щита, а Баразайн посегна да я хване под мишницата, но Егвийн протегна ръка към Силвиана.
— Чакайте. Трябва да ви кажа нещо. — Много се беше тормозила над това. Много лесно можеше да разкрие повече, отколкото искаше. Но трябваше да го направи. — Имам Таланта на Сънуването. Научила съм се да различавам верните сънища и да тълкувам някои от тях. Сънувах стъклена лампа, която гореше с бял пламък. Два гарвана долетяха от мъглата, удариха лампата и отлетяха. Лампата се разлю-ля и пръсна капки горящо масло. Някои изгоряха във въздуха, други се пръснаха по земята, а лампата още се клатеше на ръба да падне. Това означава, че сеанчанците ще нападнат Бялата кула, с големи щети.
Баразайн подсмръкна. Катерин изсумтя презрително.
— Съновница значи — изхъмка Силвиана. — Има ли някоя, която може да го потвърди? И ако има, как можеш да си сигурна, че сънят означава сеанчанците? Гарваните трябва да значат Сянката според мен.
— Съновница съм, а когато една Съновница знае, знае. Не е Сянката. Сеанчанците са. А колкото дали някоя знае, че го мога… — Егвийн сви рамене. — Единствената, която ви е подръка, е Леане Шариф, дето я държат долу в килиите.
Не виждаше как може да вкара Мъдрите в това, не и без да разкрие твърде много.
— Тя е дивачка, не е… — подхвана ядосано Катерин, но млъкна, щом Силвиана вдигна властно ръка.
— Ти наистина вярваш, че си това, което твърдиш — рече тя. — Дано само твоето Съновничество не ни причини толкова проблеми, колкото Прорицателството на Никола. Стига наистина да можеш да Сънуваш. Какво пък, ще предам предупреждението ти. Не виждам как сеанчанците могат да ни ударят тук, в Тар Валон, но повечко бдителност никога не вреди. И ще разпитам жената долу. Внимателно. Ако не потвърди думите ти, сутрешната ти визита ще се окажемного по-паметна за теб. — Махна с ръка на Катерин. — Отведете я, преди да ми е сервирала още някой бисер, та да не мога да заспя цяла нощ.
Този път Катерин се размърмори също като Баразайн. Но едва след като изчакаха Силвиана да се отдалечи достатъчно. Тази жена щеше да се окаже труден противник. Дано само прегръщането на болката да действаше толкова добре, колкото твърдяха Мъдрите. Иначе. За „иначе“ не си струваше да мисли.
Мършава сивокоса слугиня ги упъти към стаята, която тъкмо бе оправила, на третата галерия в отсека на новачките, и си тръгна след леки реверанси към двете Червени. Егвийн хич и не погледна. Какво беше за нея някаква си поредна новачка? Тя стисна челюсти. Щеше да ги накара да не гледат на нея като на поредната новачка.
— Виж й лицето — подхвърли Баразайн. — Май най-сетне започна да й просветва.
— Аз съм която съм — отвърна спокойно Егвийн.
Баразайн я забута нагоре по осветените от пълната бледа луна стълби. Леката въздишка на вятъра бе единственият звук. Всичко изглеждаше съвсем мирно. Под нито една врата не струеше светлина. Новачките вече трябваше да са заспали, освен тези, които си приготвяха домашните. Мирна щеше да е нощта за тях. Но не и за Егвийн.
Стаичката без прозорци беше досущ като онази, която обитаваше след идването си тук, с тесен креват и малък огън, пращящ в тухлената каминка. Лампата на масичката беше запалена, но едва осветяваше повърхността й, а и маслото явно бе развалено, защото издаваше неприятна миризма. Скромното обзавеждане се допълваше от умивалника и трикракото столче, на което Катерин се настани като на трон още с влизането им. Като разбра, че няма къде да седне, Баразайн скръсти ръце под гърдите си и изгледа Егвийн намръщено.
Стаята беше доста претъпкана с трите вътре, но Егвийн се престори, че двете Сестри не съществуват, докато се приготвяше за лягане. Окачи наметалото, колана и роклята си на трите куки по грубо варосаната стена. Не потърси помощ за копчетата. Когато постави грижливо сгънатите чорапи върху обувките, Баразайн вече беше седнала на пода, забила очи в една малка книжка с кожена подвързия. Катерин бе приковала поглед в Егвийн, сякаш очакваше да драсне към вратата.
Тя се пъхна по долна риза под лекото вълнено одеяло, положи глава върху възглавничката — не пухена, разбира се — и се зае с упражненията, които лека-полека трябваше да отпуснат тялото й и да й позволят да заспи. Толкова често го беше правила, че сънят я унесе сякаш почти мигновено…
… и тя заплува, безтелесна, в тъмнината между будния свят и Тел-айеран-риод, необятна пустота, изпълнена с безчет мигащи петънца светлина, сънищата на всички спящи по света. Рееха се около нея тук, където нямаше горе и долу, докъдето й стигаха очите, гасне-ха, щом свършеше някой сън, лумваха, щом започнеше друг. Някои можеше да разпознае по облик, да им припише името на сънуващия, ала не виждаше онази, която търсеше.
Със Сюан трябваше да говори. Със Сюан, която сигурно вече знае-ше за провала, която сигурно не можеше да заспи, докато не я надви-еше умората. Трябваше да почака. Тук нямаше усещане за време, тъй че чакането нямаше да й досади. Но трябваше да премисли какво да каже. Толкова неща се бяха променили, откакто се събуди. Толкова много беше научила. Тогава беше сигурна, че скоро ще умре, че Сестрите в Кулата са здрава армия зад Елайда. Сега… Елайда смяташе, че я държи в сигурен плен. И всички тези приказки как отново щели да я направят новачка…
Дори Елайда наистина да го вярваше, Егвийн ал-Вийр — не. И не се смяташе за пленничка. Водеше битката в самото сърце на Кулата.
Ако в Тел-айеран-риод имаше устни, щеше да се усмихне.
Глава 1
Щом последният отекне
Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век, Век, чието идване предстои, и Век отдавна отминал, над прекършения връх, наречен Драконовата планина, се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало.
Породил се под блясъка на тлъста залязваща луна, на височина, където хора не могат да дишат, породил се сред изтерзани въздушни течения, нажежени от огньовете в проядения скален връх, вятърът в началото бе като зефир, но набра сила, щом се устреми надолу по стръмния каменист склон. Понесъл пепел и воня на горяща сяра от висините, вятърът забушува през заснежените хълмове, издигащи се в Равнината, обкръжила невероятно високата Драконова планина, за-бушува и разклати дървесата в нощта.
На изток, извън хълмовете понесе воя си вятърът, през огромния стан сред пасището, внушително поселение от шатри и дървени пъте-ки, покрай улици със замръзнали коловози. Много скоро коловозите щяха да се стопят и последният сняг да изчезне под пролетните дъждове и да се смени с кал. Стига станът да останеше толкова дълго. Въпреки късния час много Айез Седай бяха будни, сбрани на групич-ки, с прегради срещу подслушване, и обсъждаха случилото се тази нощ. Немалко от обсъжданията вървяха доста
