Галина нетърпеливо кимна. Защо пък не, макар че жената едва ли щеше да й остави достатъчно убедителен… Пред очите й притъмня, когато отново успя да ги отвори, залитна. Усети в устата си вкус на кръв. Опипа бузата си — беше изтръпнала.
— Много силно ли беше? — попита почти притеснено Берелайн.
— Не — изломоти Галина; мъчеше се да се овладее. Ако можеше да прелее, главата й щеше да откъсне на тая! Разбира се, ако можеше да прелива, всичко това нямаше да е необходимо. — Сега другата буза. И да не забравите да пренесете и кобилата ми!
Препуснаха с мурандиеца през леса до едно място, където няколко огромни дървета бяха нападали и изглеждаха странно прорязани. Тя бе убедена, че ще й е трудно да използва дупката му във въздуха, но когато мъжът направи вертикална сребристо-синкава резка, която се ушири до гледка със стръмно спускаща се земя, изобщо не помисли за покварения сайдин, а смуши Бързонога през отвора. Без никаква друга мисъл освен за Терава.
За малко да завие като пребито псе, щом разбра, че е на обратния склон на височината спрямо стана. Препусна в паника, за да надбяга потъващото слънце. И загуби.
За жалост, оказа се права. Терава не прие извиненията. Най-много се ядоса заради отоците. Тя самата никога не обезобразяваше лицето и. Това, което последва, не отстъпваше на кошмарите на Галина. И продължи много по-дълго. Докато пищеше с всичка сила, тя почти бе забравила за отчаяната нужда да се докопа до палката.
Да се докопа до палката, да убие Файле и приятелките й — и щеше да е свободна.
Егвийн се съвзе бавно и както беше замаяна, едва успя да се сети па да затвори очи. Не беше никак трудно да се престори, че все още е в несвяст. Главата й се бе отпуснала на нечие женско рамо и не можеше да я повдигне, дори да се опиташе. Айезседайско рамо — дарбата се усещаше. Мозъкът й все едно беше натъпкан с вълна, мислите й бяха бавни блуждаещи, краката и ръцете й — изтръпнали. Вълнената й рокля за езда и наметалото й бяха сухи, осъзна тя, въпреки че се беше накиснала добре в реката. Е, това лесно можеше да уреди със Силата. Но едва ли бяха прелели да изцедят водата от дрехите й за нейно удобство. Беше заклещена между две Сестри — едната си беше сложила парфюм с аромат на цветя, които я крепяха да седи общо взето изправена. Бяха в карета, ако можеше да се съди по полюшванията и тропота на конските копита по калдъръма.
Тя предпазливо открехна очи — съвсем лекичко.
Завеските на каретата бяха дръпнати, макар че при тази воня на гниеща смет може би щеше да е по- добре да ги пуснат.
Гниеща смет! Как можеше Тар Валон да се докара дотук? Такава запуснатост на града сама по себе си бе достатъчна причина Елайда да бъде свалена. Прозорчетата пропускаха достатъчно лунна светлина, за да може смътно да различи трите Айез Седай на задната седалка. Дори да не знаеше, че могат да преливат, шаловете им с ресните щяха да я уверят. В Тар Валон носенето на шал с ресни можеше да донесе неприятности на жена, която не е Айез Седай. Странно, Сестрата отляво като че ли се беше отдръпнала по-далечко от другите две, а те не че точно се бяха притиснали една към друга, но седяха много близо, сякаш избягваха контакт с нея. Много странно.
Изведнъж си даде сметка, че не е заслонена. Вярно, че беше замаяна, но това бе съвсем нелогично. Те можаха да усетят мощта й, както и тя тяхната, и макар никоя да не беше слаба, Егвийн смяташе, че би могла да надвие и петте, стига да е достатъчно бърза. Верният извор бе като огромно слънце малко зад крайчеца на полезрението й и я зовеше. Първият въпрос беше дали все още смее? В състоянието, в което беше главата й, никак не беше сигурно дали ще успее да прегърне сайдар, а успееше или не, те веднага щяха да разберат, че се е опитала. По-добре първо да се опита да се съвземе. Вторият въпрос беше — колко дълго можеше да чака? Нямаше да я оставят вечно незаслонена, нали?
Опита се да размърда пръстите на краката си в грубите кожени обуща и се зарадва, щом се раздвижиха послушно. Животът като че ли бавно се връщаше в ръцете и краката й. Реши, че вече може да вдигне главата си, макар да бе замаяна. Това, което й бяха дали, вече преставаше да действа. От колко време?
Събитията бяха изтръгнати от ръцете й от чернокосата Сестра в средата на задната седалка, която се наведе и я зашлеви толкова силно, че Егвийн рухна в скута на жената, на която се беше облегнала. Ръката й сама посегна към бузата. Дотук с преструвките, че е в несвяст.
— Нямаше нужда от това, Катерин — чу хриплив глас над себе си и проговорилата отново я повдигна. Оказа се, че просто не може да дър-жи главата си изправена. Катерин. Това трябваше да е Катерин Алру- ин, Червена. Струваше й се важно по някаква причина да разбере самоличността на всяка, макар да не знаеше за Катерин нищо освен името й и Аджата. Сестрата, в чийто скут беше паднала, беше русокоса, но лицето й бе непознато. — Май й даде твърде много корен от вилняк.
Полази я мраз. Това значи и бяха дали! Затършува в ума си за всичко, което й беше казвала Нинив за този противен чай, но мислите й все още течаха бавно. Бавно, но като че ли малко по-добре. Сигурна беше, че според Нинив трябва доста време, докато действието му изчезне.
— Дадох й точната доза, Фелаана — отвърна сухо жената, която я бе зашлевила. — И както виждаш, държи я точно както трябва. Искам я да може да върви, като стигнем до Кулата. Определено нямам намерение пак да помагам да я носим — довърши тя и изгледа с яд Сестрата, седяща вляво от Егвийн, а тя поклати глава и мънистата по плитчините й леко издрънчаха. Това беше Притале Нербаджан, Жълта, която полагаше всячески усилия да избегне преподаването на новачки или Посветени и не криеше неприязънта си към тази задача, щом я принудеха.
— Щеше да е нередно да накарам моя Харил да я носи, нали? — хладно отвърна тя. Всъщност — ледено. — Самата аз ще се радвам, ако може да върви, но ако не — ще я носим. Всеки случай с нетърпение очаквам да я връчим на други. Ако ти не искаш пак да я носиш, Катерин, аз пък не ща да я пазя половината нощ в килиите.
Катерин кривна пренебрежително глава.
Килиите. Разбира се — водеха я към една от онези малки тъмни стаички на първото ниво на мазетата на Кулата. Елайда щеше да я обвини в лъжливото предяваване, че е Амирлинският трон. Наказанието беше смърт.
Странно, но това не предизвика страх у нея. Билката може би все още действаше. Щяха ли Романда или Лелейн да отстъпят, да се съгласят да се издигне Амирлин след нейната смърт? Или щяха да продължат взаимната си борба, докато целият бунт не се провали и Сестрите не се повлекат обратно при Елайда? Тъжна мисъл. Тъжна до мозъка на кос-тите. Но щом можеше да изпита тъга, значи коренът от вилняк не потискаше чувствата й. Защо тогава не изпитваше страх? Опипа с палец пръстена на Великата змия — опита се поне — и откри, че го няма. Гневът й кипна, нажежен до бяло. Можеха да я убият, но не можеха да й отнемат правото да е Айез Седай.
— Кой ме предаде? — попита тя, доволна от хладния си тон. — Нищо не пречи да ми кажете, след като съм ваша пленничка.
Сестрите я зяпнаха, сякаш се изненадаха, че има глас. Катерин небрежно се наведе напред, вдигна ръка и очите й се присвиха, щом светлокосата Фелаана посегна и спря шамара, преди да е стигнал до бузата на Егвийн.
— Тя несъмнено ще бъде екзекутирана — заяви твърдо Фелаана с дрезгавия си глас, — но е от Кулата и никоя от нас няма право да я бие.
— Пусни ръката ми, Кафява — изръмжа Катерин и смайващо, светлината на сайдар я обгърна.
За миг сиянието обкръжи всички в каретата — всички освен Егвийн. Гледаха се като настръхнали котки, готови да засъскат, на ръба да започнат да дращят. Не всички — Катерин и по-високата Сестра срещу нея вдясно изобщо не се споглеждаха, но мятаха достатъчно гневни погледи на останалите. Какво ставаше, в името на Светлината? Взаимната вражда така беше нагнетила въздуха, че можеше да се среже като хляб.
След миг Фелаана пусна китката на Катерин и се облегна назад, но никоя не изпусна Извора. Внезапно Егвийн заподозря, че никоя не иска да е първата. Лицата им бяха самото спокойствие в бледата лунна светлина, но ръцете на Кафявата стискаха шала, а Сестрата до Катерин усърдно си гладеше гънките на полите.
