пратил тези мъже? Ако нападнеше Шайдо, за да спаси жена си, щяха да го убият, а това щеше да премахне влиянието й над Файле. На жената щеше да й е все едно какво е разкрила за нея, след като мъжът й е мъртъв, а другите нямаха тайни, за които да се боят, че ще се разкрият. Галина с ужас разбра, че надеждата й да се сдобие с палката се стапя. Трябваше да го спре. Но как?
— Че защо мислиш така, Гаул?
— Тя е Айез Седай. И приятелка на Севанна, изглежда.
— Тъй ли? — рече замислено мурандиецът. — Такава ли била?
Странно, но никой от двамата не изглеждаше ни най-малко притеснен, че държат в ръцете си Айез Седай. А айилецът явно я беше отвлякъл, след като бе съвсем наясно каква е. Дори да беше изменник Шайдо, не можеше да знае, че не е в състояние да прелива, без да й разрешат. Само Севанна и шепа Мъдри го знаеха. Всичко с всеки миг ставаше все по-объркано.
Изведнъж я вдигнаха във въздуха и я положиха по корем. На собственото й седло, осъзна тя, а след миг вече се подрусваше върху коравата кожа и единият мъж я подхвана с ръка да не падне, щом кобилата тръгна в тръс.
— Да идем някъде, където ще можеш да ни отвориш една от твоите дупки, Фаджер Неалд.
— От другата страна на склона, Гаул. То толкова често стана, че мога да отварям Портал кажи-речи навсякъде. Айилците навсякъде ли обикалят?
Портал? Какви ги дрънкаше този? Тя пропъди от ума си глупостите му, замисли се над възможностите си за изход и не можа да измисли нито една добра. Бе вързана като агне за пазара, със запушена уста, шансовете й да избяга бяха нулеви, освен ако някой патрул на Шайдо не се натъкнеше на похитителите й. Но искаше ли го? Освен ако не се добереше до Айбара, нямаше как да му попречи да развали всичко. От друга страна, на колко дни път беше лагерът му? Не можеше да е много близо, иначе Шайдо вече щяха да са го открили. Знаеше, че съгледвачите им обикалят на десет мили около стана.
Колкото дни трябваха да стигнат до него, толкова щяха да са и за връщането. Закъсняла не просто с минути, а с дни.
Терава едва ли щеше да я убие. Просто щеше да я накара да съжали, че не е умряла. Можеше да обясни. Как са я пленили разбойници. Само двама — трудно беше да се повярва, че двама мъже са успели да се доберат толкова близо до стана, да не говорим за цяла банда разбойници. И че като не може да прелива, й е трябвало време, докато успее да избяга. Можеше да направи историята убедителна. Можеше да убеди Терава. Ако кажеше… Безполезно. Първия път, когато Терава я наказа, че е закъсняла, беше защото ремъкът на седлото й се бе скъсал и се наложи да върви пеш и да води коня. Терава не бе приела извинението и сега също нямаше да приеме, че са я отвлекли. Дощя й се да заплаче. Всъщност усети, че плаче — с безпомощни сълзи, които не беше в състояние да спре.
Конят спря и тя се загърчи бясно, мъчеше се да се смъкне от седлото, и запищя толкова силно, колкото можеше през плата. Сигурно бяха спрели да избегнат някой патрул. Терава щеше да разбере, ако постовете се върнеха с нея и похитителите, нищо, че е закъсняла. А тя можеше да измисли начин да се оправи с Файле дори и мъжът й да загинеше.
Една здрава ръка я плесна грубо.
— Мълчи — рече айилецът и отново подкараха в тръс. Сълзите й също отново потекоха и копринената качулка, покрила лицето й, се навлажни. Терава щеше да я накара да вие. Но докато плачеше, заоб-мисля какво щеше да каже на Айбара. Можеше поне да запази шанса си да се сдобие с палката. Терава щеше да… Не. Не!
Трябваше да се съсредоточи върху това, което можеше да направи. В ума й непрекъснато изникваха образи с Мъдрата с жестоките очи, стиснала камшика или кожената връзка за очите, но тя ги гонеше и прехвърляше всички въпроси, които Айбара можеше да зададе и какви отговори трябваше да му даде. Какво трябваше да му каже, за да остави спасението на жена си в ръцете й.
Не очакваше обаче, че ще я смъкнат от седлото и ще я изправят на крака след няма и час.
— Разседлай коня й и го вържи с другите, Норен — каза мурандиецът.
— Веднага, господарю Неалд — последва отговорът. На кайриенски говор.
Един нож се хлъзна между китките й, после между глезените й, после отвързаха и онова, което бе запушило устата й. Тя изплю напоената от слюнките й коприна и смъкна качулката си.
Нисък мъж в тъмно палто отвеждаше Бързонога между големи кърпени кафяви шатри и малки груби колиби, направени от преплетени клони, сред които и борови, с кафяви иглички. За колко ли време отсеченият бор губеше зеленината си? Дни, недели може би. Шейсети-ната души, които поддържаха огньовете или седяха на дървени столчета, приличаха на селяци в грубите си палта, но някои точеха мечове, а на десетина места бяха струпани копия и алебарди. През пролуките между шатрите и колибите се виждаха още мъже с шлемове и стоманени нагръдници, на коне и понесли дълги пики с пискюли. Войници, излизащи на патрул. Колко ли още имаше като тях отвъд полезре-нито й? Все едно. Това, което виждаха очите й, бе невъзможно! Шайдо имаха постове много по-далече от това място. Сигурна беше!
— Ако лицето не стигаше — промърмори Неалд, мършав дългуч с черно палто, — този хладно преценяващ поглед щеше да ме убеди. Все едно че оглежда червеи под камък, който е обърнала. — Поглади с юмрук намазаните си с восък мустаци, като внимаваше да не развали връхчетата. Носеше меч, но определено нямаше вид на войник.
— Е, да вървим, Айез Седай — рече той и я хвана над лакътя. — Лорд Перин чака да ти зададе няколко въпроса. — Тя се дръпна да се освободи, но той невъзмутимо я стисна още по-здраво. — Тия да си ги нямаме.
Грамадният айилец Гаул я хвана за другата ръка и трябваше или да тръгне с тях, или да я повлекат. Закрачи с високо вдигната глава, уж че са й просто ескорт, но всеки, който видеше как я държат за ръцете, щеше да разбере, че изобщо не е така. Макар да гледаше право напред, все пак усещаше, че въоръжените селянчета — повечето бяха млади — я гледат. Не зяпнали от удивление, просто я гледаха преценяващо. Как можеше да вирят така носове пред една Айез Седай? Някой от Мъдрите, които не знаеха за клетвата, която я държи, бяха започнали да изразяват съмнение, че е Айез Седай, след като с такава готовност се подчиняваше и раболепничеше пред Терава, но тия двамата знаеха коя е.
И им беше все едно. Подозираше, че селяците също знаят, но никой не изрази изненада как се държат с нея. Цялата настръхна от това.
Приближиха до голяма шатра на червени и бели ивици с вързани навътре платнища на входа и тя чу гласове отвътре.
— Каза, че е готов да дойде веднага. Не мога да си позволя да храня още едно гърло, като не знам за колко дълго — отвърна друг глас. — Кръв и пепел! Колко време трябва се уреди среща с тези хора?
Гаул трябваше да се приведе под платнището, но Галина влезе с широка крачка и изправена, все едно че влизаше в покоите си в Кулата. Можеше и да е пленничка, но все пак беше Айез Седай, а този простичък факт беше мощен инструмент. Оръжие. С кого се опитваше да уреди среща? Не със Севанна, разбира се. С всеки друг да е, но не и със Севанна.
В рязък контраст с опърпания лагер навън, тук на пода имаше хубав килим на цветя, а от пилоните висяха два копринени гоблена, извезани с цветя и птици по кайриенския обичай. Тя се съсредоточи върху високия, плещест мъж по риза, с гръб към нея, подпрял юмруци на маса с тънки крачета, украсена с позлата по ръбовете и отрупана с карти и листове хартия. Зърнала беше Айбара в Кайриен от разстояние, но беше сигурна, че това е селянчето от родното село на Ранд ал-Тор, въпреки копринената риза и добре лъснатите ботуши. Кончовите дори бяха лъснати. Ако не друго, всички в шатрата май гледаха него.
Една висока жена, облечена в зелена коприна с високо деколте, с малко дантела около шията и на китките, с черна коса, падаща на вълни по раменете й, положи свойски ръка на рамото на Айбара. Галина я позна.
— Изглежда, е предпазлива, Перин — каза Берелайн.
— От капан я е страх според мене, лорд Перин — подхвърли един сивокос грубоват мъж с натруфена броня. Геалданец, помисли си Галина. Той и Берелайн поне обясняваха присъствието на войници, макар и не как можеше да са на място, където бе невъзможно да са. Много я радваше, че не се беше срещала с тази жена в Кайриен — това щеше да направи нещата повече от объркани. Жалко, че ръцете й не бяха свободни, за да изтрие вадичките от сълзите по лицето си, но двамата я държаха здраво. Нищо не можеше да се направи. Беше Айез Седай. Само това беше важно. Това щеше да позволи да е важното. Тя отвори
