означаваше, че отвличането и на двете ще е трудно. Най-лесно беше да те отмъкнат в тъмна доба Сестри от собствената ти Аджа. А и можеше да се окаже, че онези погледчета са случайни или плод на въображението й. Трябваше да обмисли тази възможност.
Въздъхна, извади още книжа от раклата и лекичко приседна на пухената възглавничка на стола до писалището. Но не толкова лекичко, че да не изохка, щом се отпусна. Едва не проплака. Отначало си мислеше, че унижението от бича на Силвиана е много по-тежко от болката, но болката така и не заглъхваше. Целият й задник беше на отоци. А утре Надзорницата на новачките щеше да прибави още, и вдругиден… Чакаха я безкрайни дни, в които да вие под бича на Силвиана и да се мъчи да не вижда погледите на Сестрите, знаещи всичко за посещенията й в кабинета й.
Опита се да прогони тези мисли, топна перодръжката в мастилницата и започна да пише шифровани заповеди на тънки листчета. Талене трябваше да се намери и да я върнат, разбира се. За наказание и екзекуция, ако се беше паникьосала, а ако не, ако по някакъв начин бе намерила начин да измени на клетвите си… Алвиарин се вкопчи в тази надежда, докато изписваше заповедта Юкири и Дезине да се следят изкъсо. Трябваше да се намери начин да ги хванат. А ако се окажеше, че всичко е случайност и въображение, все пак можеше да се спретне нещо според каквото кажеха. Щеше да насочи потоците в кръга. Все нещо можеше да се направи. Пишеше с настървение и изобщо не обърна внимание, че лявата й ръка се вдигна към челото й да потърси белега.
Следобедните слънчеви лъчи прозираха между дърветата на рида над стана на Шайдо и изпъстряха въздуха. Червеношийки и синигер-чета пърхаха като цветни петънца. Галина се усмихна. Заранта бе паднал проливен дъжд и във въздуха все още се таеше лека хладина под рехавите бавно реещи се бели облачета. Сивата й кобилка с изящно извитата шия и пъргава стъпка преди сигурно бе принадлежала на някой благородник или най-малкото на заможен търговец. Никой друг освен Сестра не можеше да си позволи такова великолепно животно. Радост й носеше да язди Бързонога — беше я нарекла така, защото някой ден бързо щеше да я понесе към свободата; също толкова радост й носеха и сегашните размишления над това, което щеше да направи, щом получеше свободата си. Имаше си планове как да се отплати на онези, които я бяха предали, като се почнеше с Елайда. Преголяма радост й носеше мисълта за тези планове, за това как все някой ден ще се осъществят.
Ездата я радваше и поне доколкото успяваше да забрави, че тази привилегия е знак колко неоспоримо я притежава Терава, също както и дебелия бял копринен халат, в който беше облечена, и огнекапките по колана и около шията й. Усмивката й се изкриви в гримаса. Накити като за домашно животинче, което оставят да се позабавлява самичко, докато не се наложи да позабавлява господаря си. А не можеше да свали тези накити-дамги дори тук, извън стана. Някой можеше да види. Яздеше тук, за да се махне от айилците, но и в гората можеше да се натъкне на тях. Терава можеше да разбере. Колкото и да й беше трудно да си го признае, ужасно се боеше от Мъдрата с очи на ястреб. Терава изпълваше сънищата й, а те никога не бяха приятни. Често се събуждаше плувнала в пот и сълзи. Пробуждането от тези сънища винаги й носеше облекчение, все едно дали успяваше да заспи отново или не.
Така и нямаше заповед да не се опитва да избяга, когато излиза да язди, заповед, на която щеше да й се наложи да се подчини, и тази липса сама по себе си й носеше горчивина. Терава знаеше, че ще се върне, колкото и жестоко да се отнасяха с нея, с надеждата, че все някой ден Мъдрата ще отмени проклетата клетва за покорство. Щеше отново да може да прелива, когато и както сама пожелаеше. Севанна понякога я караше да прелива, за да свърши някоя слугинска работа или просто за да покаже, че още го може, но това ставаше толкова рядко, че тя жадуваше за самата възможност да прегърне сайдар. Те-рава отказваше да й позволи дори да докосне Силата, освен след много молби и самоунижения, но после не й разрешаваше да прелее дори една струйка. А тя се беше унизявала, пълзяла беше в краката й, само за да й разрешат великодушно тази трошица. Усети се, че скърца със зъби, и насила спря.
Навярно Клетвената палка в Кулата можеше да вдигне тази клетва от нея, също както почти еднаквата палка, притежавана от Терава. Но не можеше да е сигурна. Не бяха съвсем еднакви. Разликата бе само в гравираните знаци, но ако това означаваше, че клетва, положена на едната палка, е присъща само за нея? Не смееше да напусне без палката на Терава. Мъдрата често я оставяше на открито в шатрата, но й беше казала: няма да го вдигаш това.
О, Галина можеше да докосва дебелата колкото китката й бяла пръчка, да гали с пръсти гладката й повърхност. Но колкото и упорито да се напрягаше, не можеше да накара дланта си да се затвори около нея. Не й ако някой друг не й я подадеше. Надяваше се поне, че това няма да се смята за вдигане. Така трябваше да е. Само мисълта, че може и да не е, я изпълваше с униние. Копнежът в очите й, щом се вторачеше в палката, предизвикваше редките усмивки на Терава.
„Иска ли мъничката ми Лина да се освободи от клетвата? — казваше тя насмешливо. — Тогава Лина трябва да е много добро паленце, защото единственият начин да помисля дали да те освободя е ако ме убедиш, че ще си останеш моето паленце, дори тогава“.
Цял живот — играчка на Терава и отдушник на гнева й? Заместител, който да пердашат всеки път щом Терава се разгневи на Севанна? „Униние“ не беше достатъчно силна дума да опише чувствата й. Ужас по- скоро. Боеше се, че може да полудее, ако това се случи. И не по-малко се боеше, че и в лудостта няма да намери спасение. Съвсем вкисната, тя заслони очи да види колко се е смъкнало слънцето. Терава й беше казала, че иска да се върне по светло, а до мръкване оставаха още цели два часа, но тя въздъхна със съжаление и обърна Бързонога надолу по склона през дърветата и към стана. Мъдрата обичаше да измисля начини да й налага покорство без преки заповеди. Хиляди начини да я накара да запълзи. За по-сигурно и най-лекият й намек трябваше да се приеме за заповед. Закъснението с няколко минути носеше наказания, от спомена за които Галина се присви. Присви се и смуши кобилката да затича по-бързо през дърветата. Терава не приемаше извинения.
Изведнъж един айилец пристъпи пред нея иззад едно дебело дърво — много висок, в кадин-сор, с провиснало на гърдите було — и хвана мълчаливо юздата на Бързонога. В първия миг тя го зяпна, после възмутено викна:
— Глупак! Не знаеш ли коя съм? Пусни коня ми, инак Севанна и Терава ще се редуват да ти дерат кожата!
Айилците не показваха почти нищо с лицата си, но все пак й се стори, че зелените му очи леко се разшириха. А после тя писна, защото той сграбчи предницата на халата й в огромния си юмрук и я дръпна от седлото.
— Млъкни, гай-шайн — каза й, но все едно че не го интересуваше дали тя ще се подчини.
Преди време щеше да й се наложи да го направи, но щом разбраха, че се подчинява на заповедите на всеки, се намериха твърде много, които се забавляваха да я пращат по глупави работи, и все се оказваше заета, когато Терава или Севанна искаха да е при тях. Сега вече трябваше да се подчинява само на някои Мъдри и на Севанна, така че зарита, замаха с ръце и запищя с отчаяната надежда, че ще привлече вниманието на някой, който знае, че е на Терава. Да бяха й позволили поне да си носи нож. Дори това можеше да помогне. Как можеше този да не я познае или поне да не се сети какво означава коланът и накитът? Станът беше огромен, пълен с хора, колкото в голям град, но като че ли всеки можеше да отличи влагоземката-любимка на Терава. Тя наистина щеше да му съдере кожата на тоя и Галина смяташе да се наслади на всеки миг от дрането.
Много бързо разбра, че и нож не би свършил никаква работа, въпреки упорството й грубиянинът се справи с лекота — дръпна качулката над главата й да не вижда, затъкна устата й и я овърза, после я обърна по очи и здраво върза китките и глезените й. Лесно, все едно че беше дете! Тя продължи да се мята, но беше без полза.
— Той поиска гай-шайн, които да не са айилци, Гаул, но гай-шайн в коприна и накити, и излязла на езда? — чу се мъжки глас и Галина се вцепени.
Този не беше аийлец. Мурандски му беше говорът!
— А и това не е според обичаите ви нали?
— Шайдо. — Прозвуча като ругатня.
— Все пак трябва да намерим още няколко, че да научи нещо полезно. Може би повечко. Там долу има хиляди в бяло, а тя може да е навсякъде сред тях.
— Мисля, че тази май ще може да каже на Перин Айбара каквото му трябва, Фаджер Неалд.
Ако преди се беше вцепенила, сега направо замръзна. Стомахът и се вледени. Перин Айбара беше
