среща — вече на уреченото място, уж разглеждаше един гоблен на стената.
Тънка и гъвкава, и царствена в бледосребристата коприна с малко по-тъмна дантелка около деколтето и на китките, Юкири изглеждаше изцяло погълната от гоблена и съвсем спокойна. Певара можеше да си помни само един повод, когато я беше видяла развълнувана, а и разпитването на Талене тогава бе изнервило всички. Юкири беше сама, Разбира се, макар напоследък да я бяха чували да разправя, че си мисли пак да си вземе Стражник. Това несъмнено се дължеше както на лошите времена, така и на сегашното й положение. И на самата Певара нямаше да й навреди да си вземе един-двама Стражници.
— Има ли истина в това, или е само приумица на тъкача? — попита тя, щом спря до по-дребничката жена.
Гобленът изобразяваше много отдавнашна битка с тролоци, или поне претендираше за това. Повечето подобни неща се правеха много след събитието и тъкачите обикновено я караха според мълвата. А този бе толкова стар, че трябваше да се пази с магия, за да не се разпадне.
— От тъкане на гоблени разбирам колкото свиня разбира от железарство, Певара. — Въпреки цялата си елегантност Юкири рядко се въздържаше да не покаже селския си произход. Сребристосивите ресни на шала й се люшнаха, щом го придърпа около раменете си. — Закъсня, тъй че да бъдем кратки. Чувствам се като кокошка, дебнатаот лисица. Тази сутрин Марис се прекърши, лично аз свидетелствах на клетвата й за подчинение. Но колкото до другите, нейната „една друга“ е извън Кулата. С бунтовничките според мен.
Замълча, щом две слугини се приближиха по коридора — носеха ракитов кош, пълен с грижливо сдиплени ленени чаршафи.
Певара въздъхна. Толкова окуражително изглеждаше в началото. Страшно и едва ли не смазващо също така, на като че ли бяха започнали добре. Оказало се бе, че Талене знае името на само една друга Черна сестра в Кулата, но след като отвлякоха Атуан — искаше й се да мисли за това като за арест, ала не можеше, след като май нарушаваха половината закони на Кулата и още толкова обичаи — та след като спипаха Атуан, тя скоро бе принудена да издаде имената, които таеше: Карале Сангир, Сива доманка, и Марис Торнхил, Кафява андорка. От тях само Карале си имаше Стражник, макар че и той се оказа Мраколюбец. За щастие щом научи, че го е издала собствената му Айез Седай, той бе успял да глътне отрова в мазето, където го държаха затворен, докато разпитваха Карале. Странно, че мислеше за това като за „щастие“, но Клетвената палка действаше само на тези, които можеха да преливат, а бяха твърде малко, за да пазят задържаните. Толкова хубаво начало беше, макар и страшно, а ето че бяха в задънена улица, поне докато някоя от другите не се върнеше в Кулата и да продължат да издирват несъответствия между това, което някои Сестри твърдяха, че са правили, и което можеше да се докаже, че наистина са правили, което пък бе още по-трудно заради склонността на повечето Сестри да са заобиколни почти във всичко. Разбира се, Талене и другите щяха да кажат всичко, което знаеха или което научеха — клетвата за подчинение се грижеше за това, — но всяко съобщение, по важно от „вземи еди-какво си и го сложи еди- къде си“, щеше да е с шифър, известен само на жената, която го праща, и жената, за която е. Някои бяха защитени със сплит, от който мастилото изчезваше, ако неподходяща ръка счупи печата. Това можеше да се направи с толкова малко Сила, че няма и да го забележиш, освен ако не го търсиш, и май нямаше начин преградата да се заобиколи. Може и да не бяха в безизходица, но ручеят на успеха им бе пресъхнал до тънка струйка. А си оставаше опасността издирваните да научат за тях и да се превърнат в ловци. Невидими ловци при това, точно както засега бяха невидима плячка.
Все пак разполагаха с четири имена освен с четирите Сестри в ръцете им — Сестри, признали, че са Мраколюбки, макар че Марис сигурно бе побързала също като другите три да заяви, че вече отхвърля Сянката, покайва се за греховете си и отново прегръща Светлината. Достатъчно, за да убеди всички. Черната Аджа уж знаеше всичко, което става в кабинета на Елайда, но все пак навярно рискът си заслужаваше. Певара отказваше да повярва на твърдението на Талене, че Елайда е Мраколюбка. В края на краищата самата тя бе започнала лова. Амирлинският трон можеше да вдигне на крак цялата Кула. Може би едно разкритие, че Черната Аджа наистина съществува, щеше да постигне онова, което появата на бунтовничките с армия не успя — да накара Аджите да престанат да си съскат една на друга като котки и отново да ги обвърже ведно. Раните на Кулата имаха нужда от отчаяни церове.
Слугините се отдалечиха и Певара понечи да сподели съображенията си, но Юкири заговори отново:
— Снощи Талене получи заповед да се яви тази нощ пред техния „Върховен съвет“. — Устата й се изкриви от отвращение. — Изглежда, че се прави само когато си удостоен с висока чест или ти се възлага много, много важна задача. Или за да те подложат на разпит. — Тук устата й само дето не се сгърчи. Това, което бяха научили за подлага-нето на разпит в Черната Аджа, бе толкова противно, колкото и невероятно. Да принудиш жена да влезе в кръг против волята й? Да поведеш кръг, за да причиниш болка? Стомахът на Певара се сви.
— Талене не смята, че ще бъде удостоена или ще и се възложи задача — продължи Юкири. — Затова помоли да я скрием. Серин я сложи в една стаичка в най-долното мазе — Талене може и да греши, но съм съгласна със Серин. Да рискуваме е все едно да пуснеш псе в курника и да се надяваш на най-доброто.
Певара се вторачи в гоблена. Мъже в броня размахваха мечове и брадви, забиваха копия и алебарди в огромни човекоподобни туловища с глигански зурли и вълчи муцуни, с кози и овнешки рога. Тъкачът беше виждал тролоци. Или точни рисунки. Мъже също така се биеха и на страната на тролоците. Мраколюбци. Понякога, за да се сразищ със Сянката, трябва да се пролее кръв. И са нужни отчаяни средства.
— Нека Талене да иде на тази среща — каза тя. — Всички ще отидем. Няма да ни очакват. Можем да ги избием или да ги пленим, и да обезглавим Черната Аджа с един удар. Този Върховен съвет трябва да знае имената на всичките. Можем да унищожим цялата Черна Аджа.
Юкири вдигна с нежната си ръка ресниците на шала й, огледа ги и се намръщи показно.
— Хм, червено. Стори ми се, че може да се е превърнало в зелено. Знаеш, че ще са тринайсет. Дори някои от този „Съвет“ да са извън Кулата, другите ще доведат Сестри, за да го попълнят.
— Знам — отвърна нетърпеливо Певара. Талене се бе оказала извор на сведения, повечето безполезни и много — ужасяващи, едва ли не повече, отколкото можеха да поемат. — Взимаме всички. Можем да заповядаме на Зера да се бие с нас, дори и на Талене и пасмината им. Ще правят каквото им се каже.
В началото се беше чувствала неловко с тази клетва за подчинение, но с времето човек може да свикне с всичко.
— Значи деветнайсет наши срещу тринайсет техни — каза Юкири, много търпеливо. Дори начинът, по който си намести шала, излъчва ше търпение. — Плюс пазещите, за да са сигурни, че никой няма да им осуети срещата. Крадците винаги са най-внимателни със своите кесии. — Това дразнещо прозвуча като стара поговорка. — Най-добре да приемем, че ще сме наравно, може би с тяхно леко превъзходство. Колко от нас загиват, за да убием или пленим колко от тях? И по-важното, колко от тях ще избягат? Не забравяй, че се срещат закачулени. Само една да избяга, няма да разберем коя е, но тя ще ни знае и много скоро цялата Черна Аджа също ще ни знае. Не ми звучи толко ва като късане на пилешка глава, колкото като опит да се сборим с леопард в тъмното.
Певара отвори уста, но бързо я затвори, без да каже нищо. Юкири беше права. Сама трябваше да пресметне бройките и да стигне до същия извод. Но искаше да удари — по нещо, по някого — и нищо чудно. Главата на Аджата й трябваше да е обезумяла. Беше й възложила да накара Червените, които според древния обичай не обвързваха никого, обвържат не просто каквито и да било мъже, а Аша’ман. А ловът на Мраколюбки в Кулата беше ударил на камък. Да удари ли? Дупки в тухлите със зъби искаше да изрови.
Мислеше, че срещата е на привършване — беше дошла, само за да разбере как се развиват нещата с Марис, а каква горчива жътва се бе оказало — но Юкири я докосна по ръката.
— Повърви малко с мен. Много се задържахме тука, а искам да те попитам нещо.
Напоследък Заседателки от различни Аджи, стоящи заедно прекалено дълго, водеха до слухове за заговори — никнеха като гъби след дъжд. Неизвестно защо говоренето, докато се разхождат, пораждаше много по-малко слухове. Нелепо, но така си беше.
Юкири не бързаше да си зададе въпроса. Плочките по пода преляха от зелено-сиво в жълто-кафяво. Крачеха по един от главните коридори, лъкатушещ в плавна спирала из Кулата надолу по петте етажа.
— Червената да сте получили вест от някоя от заминалите с Товейн? — попита накрая Юкири.
Певара за малко да се спъне. Трябваше да го очаква обаче. Товейн нямаше да е единствената, писала от Кайриен.
