толкова под нея, че трябваше да подскачат и да се подчиняват, щом им заповяда. Други нарочно обръщаха гръб.
Тя си запробива път през тези мръщения и свивания на устни, без да бърза, но усещаше как бузите й започват да се сгорещяват. Опита се да се потопи в успокояващото обкръжение на Белия отсек. По обикновените бели стени с редиците огледала на посребрени стойки имаше няколко семпли гоблена, изобразяващи заснежени планини, сенчести лесове, бамбукови горички с прозиращи през тях слънчеви лъчи. Откакто си бе спечелила шала, прибягваше към тези картини да й помогнат да намери спокойствие във времена на смут. Великият властелин я беше белязал. Тя стискаше полите си, за да държи ръцете си отстрани. Бележката сякаш пареше шепата й.
Две от Сестрите, които подмина, просто не я видяха. Астреле и Тесан обсъждаха развалянето на храната. Всъщност по-скоро спореха, с гладки лица, но с пламнали очи и с гласове на ръба да се разгорещят.
Аритметички бяха, моля ви се! Сякаш логиката можеше да се сведе до числа — а и те като че ли не бяха съгласни как да ги използват.
— Изчисленията по Стандарта на отклонение на Радун сочат, че скоростта е единайсет пъти над обичайното — заяви твърдо Астреле. — Това трябва да е признак за намесата на Сянката и…
Тесан я прекъсна и мънистата по плитчиците й изтропаха, щом поклати глава.
— Сянката, да, но Стандартът на Радун е остарял. Трябва да приложиш Първото правило на медианите на Кованен и да изчислиш отделно гниещото месо и гнилото. Точните отговори, както казах, са тринайсет и девет. И още не съм го приложила за брашното, боба и лещата, но интуитивно изглежда несъмнено, че…
Астреле се наду, а тъй като беше пълничка жена и с внушителен бюст, можеше да се надува впечатляващо.
— Първото правило на Кованен? — Чак слюнки се разхвърчаха от устата й. — То още не е доказано истински. Верните и доказани методи винаги са за предпочитане пред калпавите.
Алвиарин едва не се засмя, щом ги подмина. Значи някой най-сетне бе забелязал, че Великият властелин е прострял ръка над Кулата. Но това, че знаеха, нямаше да им помогне да променят нещата, авярно се бе усмихнала, но бързо стана сериозна, щом чу:
— И ти щеше да гримасничиш, Рамеса, ако те пердашеха всяка Утрин преди закуска — каза Норин доста високо и явно за да го чуе Алвиарин.
Рамеса, висока и стройна, със сребърни звънчета, пришити по ръкавиците на извезаната с бяло рокля, изглежда, се сепна, че я заговориха, и с право. Норин имаше малко приятелки, може би изобщо нямаше. Тя продължи, като метна поглед към Алвиарин да види дали е чула:
— Нелогично е да наричаш едно наказание лично и да се преструваш, че не се случва нищо, когато го е наложила Амирлинският трон. Но пък нейната логичност винаги е била надценявана според мен.
За щастие на Алвиарин й оставаше съвсем малко път до покоите й.
Тя грижливо затвори външната врата и дръпна резето. Не че ня-кой щеше да я обезпокои, но не беше оцеляла, като поемаше рискове, освен когато не се налагаше. Лампите бяха запалени и в бялата мраморна камина гореше огън и смекчаваше хладината на ранната пролетна вечер. Слугите поне си изпълняваха задълженията. Но дори слугите знаеха.
Сълзи на унижение мълчаливо потекоха по бузите й. Искаше да убие Силвиана, но това щеше да значи само, че нова Надзорница на новачките ще я налага всяка сутрин с камшика, докато Елайда не се смили. Само че Елайда никога нямаше да се смили. Да убие нея щеше да е по на място, но с подобни убийства трябваше да се внимава. Твърде много случаи на неочаквана смърт щяха да предизвикат въпроси, опасни въпроси.
Все пак бе направила каквото бе могла срещу Елайда. Вестта от Катерин за тази битка вече беше плъзнала сред Черната Аджа и извън нея. Беше подслушала Сестри не от Черната да говорят подробно за Думайски кладенци, а колкото повече растяха подробностите в приказките, толкова по-добре. Скоро новините от Черната кула щяха да плъзнат и из Бялата кула и сигурно щяха да се раздуят по същия начин. Жалко, че това нямаше да стигне, за да бъде опозорена и свалена Елайда, след като онези проклети бунтовнички бяха едва ли не на мостовете, но докато Думайски кладенци и катастрофата в Андор висяха над главата й, тя нямаше да може да развали онова, което бе направила Алвиарин. Да разбие Бялата кула отвътре, така й бяха заповядали. Да всее раздор и хаос във всяко кътче на Кулата. Част от нея бе изпитала болка при тази заповед. Част от нея продължаваше да я изпитва, но по-голяма бе верността й към Великия властелин. Самата Елайда беше причинила първата пукнатина в Кулата, но самата тя я беше срутила наполовина, и то непоправимо.
Изведнъж се усети, че отново опипва челото си, и си дръпна ръката. Нямаше белег там, нямаше какво да се опипа или види. Всеки път щом се озърнеше към огледалото, неволно се взираше в челото си.
И все пак понякога й се струваше, че хората я гледат в челото, виждат нещо, което убягва на собствените й очи. Беше невъзможно, логично, но мисълта за това все се промъкваше, колкото и да я пъдешее. Изтри сълзите от лицето си с ръката, в която държеше бележката, извади от кесийката си другите две, които бе прибрала, и отиде при писалището до стената.
Писалището беше простичко, без резба, като всичките й мебели, някои от които подозираше, че са работа на неумел занаятчия. Дреболия — стига мебелите да ставаха за това, за което са предназначени, нищо друго не беше важно. Пусна трите съобщения до малката изкована от мед купа, извади от кесийката си ключ, отключи обкованата с месинг ракла и зарови из малките, подвързани с кожа книги, докато не намери трите, които й трябваха, всяка защитена така, че мастилото по страниците да изчезне, ако ги докосне друга ръка освен нейната. Твърде много бяха шифрите, за да ги помни. Да изгуби тези книжки щеше да е тежко изтезание, да ги възстанови — трудно, оттам и здравата ракла и ключалката. Много добра ключалка. Добрите ключалки не са дреболия.
Смъкна бързо тънките хартиени ивици, с които беше увито рул-цето, прибрано иззад гоблена, поднесе ги над пламъка на лампата и ги пусна в купата да изгорят. Бяха само указания къде да се остави съобщението, за да се прикрие през колко брънки трябва да мине, докато стигне до получателя. Повече предпазни мерки не бяха възможни. Дори Сестрите от нейното Сърце й вярваха не повече от тях. Само три от Върховния съвет знаеха коя е, а тя и това щеше да избегне, стига да беше възможно. Повече предпазни мерки не бяха възможни. Особено сега.
Съобщението, след като го разчете, като го разшифрова на друг лист, се оказа точно каквото очакваше от предната нощ, когато Талене не се появи. Беше напуснала отсека на Зелената рано предния ден, помъкнала издути дисаги и сандъче. Без слуга, който да й ги носи — сама се беше справила. Май никой не знаеше къде е отишла. Въпросът бе в това дали се е паникьосала, че е повикана пред Върховния съвет, или тук имаше нещо повече? Нещо повече е, реши Алвиарин.
Талене поглеждаше към Юкири и Дезине, сякаш търсеше… наставление може би. Не беше сигурна дали не си го е въобразила. Възможно ли беше? Много малко зрънце надежда. Тук трябваше да има нещо повече. Нужна й беше заплаха за Черната, инак Великият властелин щеше да отдръпне закрилата си. Ядосано дръпна ръката си от челото.
Не беше и помисляла да призове Месаана с помощта на скрития тер-ангреал. Първо на първо, и то много важно първо на първо, тя със сигурност се канеше да я убие, най-вероятно въпреки закрилата на Великия властелин. На мига, ако изгубеше тази закрила. Видяла беше лицето на Месаана, знаеше за унижението й. Никоя нямаше да позволи това да се размине, особено Избрана. Всяка нощ сънуваше как убива Месаана, често през деня си представяше успешните начини, с които да го постигне, ала това трябваше да почака, докато не успее да я намери, без тя да разбере, че е открита. Междувременно й трябваше доказателство. Възможно беше нито Месаана, нито Шайдар Харан да видят в случая с Талене доказателство за каквото и да било. И преди се беше случвало Сестри да изпадат в паника и да бягат, макар и рядко, а да допусне, че Месаана и Великият властелин няма да знаят това, щеше да е опасно.
Поднесе поред шифрираното съобщение и разчетеното копие до пламъка на лампата и ги държа, докато не опариха пръстите й, а после ги пусна в купата. Намачка пепелта с черния камък, с който затискаше листите, и я разбърка. Съмняваше се, че някоя ще може да възстанови думите от пепел, но все пак…
Все още права, разчете и другите две съобщения и научи, че Юки-ри и Дезине сцели в стаи с прегради против нахлуване. Това не бе изненадващо — напоследък едва ли някоя Сестра спеше без прегради, — ала
