лице като сърчице, да го запечата толкова дълбоко, че да може да я вижда само като затвори очи. Но напред винаги дебнеше грешната стъпка. Това също почти го виждаше.
От няколко дни, откакто й даде китката с копринени цветя, не й беше носил подаръци и му се струваше, че започва да долавя намеци на разочарование, щом се появеше с празни ръце. После, на четири дни път от Джурадор, точно когато слънцето надничаше над хоризонта в почти безоблачното небе, ги завари със Селусия извън пурпурния фургон. Е, искаше да се види само с Тюон, но Селусия все едно й беше сянка. Веднъж той даже го подхвърли, на шега, но двете продължиха да си говорят все едно че не е казал нищо. Хубаво беше да знае, че Тюон може да се разсмее на шега, защото понякога тя като че ли нямаше никакво чувство за хумор. Селусия, загърната в зеленото вълнено наметало и вдигнала качулката толкова, че почти скриваше червения шарф на главата й, го изгледа подозрително, но пък тя почти винаги го гледаше така. Тюон така и не си правеше труда да си слага шарф, но това, че черната й коса е къса, не се набиваше толкова на очи под качулката на синьото й наметало.
— Покрий си очите, Миличко — каза Мат. — Имам изненада за теб.
— Обичам изненади — отвърна тя и затули с ръце големите си очи. За миг дори се усмихна в очакване, но само за миг. — Някои изненади, Играчко. — Това вече прозвуча като предупреждение. Селусия стоеше плътно до рамото й и макар жената да изглеждаше съвсем отпусната, нещо му подсказа, че се е стегнала като котка, готова да скочи. Виж, за нея подозираше, че определено не обича изненади.
— Почакай малко тук. — И той се шмугна зад червения фургон-Когато се върна, водеше Пипс и бръснача, и двата коня — оседлани и в такъми. Кобилата стъпваше живо, рипаше от радост заради предстоящата езда. — Вече можеш да погледнеш. Помислих си, че малко езда може да ти хареса. — Имаха пред себе си часове — позорището все едно че беше запустяло, никакъв признак на живот не се мяркаше между фургоните. Само от няколко железни комина се виеше дим. — Твоя е — добави Мат и се вкочани, щом думите замръзнаха в гърлото му.
Този път нямаше съмнение. Беше казал, че кобилата е нейна, и изведнъж заровете престанаха да тропат толкова силно в главата му. Не че се бяха забавили — в това беше сигурен. Бяха му тропали в повече от един ритъм. Единият наистина беше спрял, когато се разбра с Алудра, сега спря още един, щом каза на Тюон, че кобилата е нейна. Това само по себе си беше странно — как това, че й подарява кон, можеше да е съдбовно за него? — но Светлина, достатъчно лошо беше да го предупреждава за опасност и един ритъм. Колко още продължаваха да кънтят в черепа му? Колко още съдбоносни мигове чакаха да се стоварят върху бедната му глава?
Тюон веднага отиде при бръснача, цялата в усмивки, и започна да оглежда животното също толкова внимателно като него. Та нали дре-сираше коне за забавление. Коне и дамане, Светлината да му е на помощ дано. Усети, че Селусия го наблюдава, с безизразна маска на лицето. Заради коня или защото се беше вкочанил като колец?
— Бръснач е — рече той и потупа Пипс по муцуната. Пипс беше минал през много упражнения, но нетърпението на бръснача сякаш го бе заразило. — Доманските благородници си падат по бръсначи и едва ли ще видиш друг извън Арад Доман. Какво име ще й дадеш?
— Лош късмет е да дадеш име на кон, преди да си го яздил — отвърна Тюон, като хвана юздите. Още сияеше. Големите й очи грееха. — Великолепно животно е, Играчко. Чудесен дар. Или имаш добро око, или голям късмет.
— Добро око имам, Миличко — отвърна той напрегнато. Изглеждаше по-зарадвана, отколкото заслужаваше дори бръсначът.
— Щом казваш. А конят на Селусия къде е?
О, добре. Все пак опитът си струваше. Само че благоразумният играч си обезпечава залога, тъй че Мат подсвирна и Метвин изприпка иззад ъгъла, повел оседлания дорчо. Мат се постара да не обръща внимание на широката му усмивка. Червеният от Кайриен беше убе-ден, че няма да се измъкне от Селусия, но нямаше нужда да се хили чак толкова. Мат беше преценил, че сиво-кафявият десетгодишен кон ще е достатъчно кротък за Селусия — в спомените му слугините на дамите рядко биваха повече от поносими ездачки, — но тя го огледа почти толкова внимателно като Тюон. А щом приключи, му хвърли поглед, който говореше, че ще яхне коня колкото да не се разправят, но че животното определено си има недостатъци. А бе това жените могат да съберат ужасно много в един поглед.
Щом излязоха от стана на трупата, Тюон подкара бръснача най-напред ходом по пътя, после — в тръс, а сетне — в лек галоп. Пътят бе от здраво утъпкана жълтеникава глина, осеяна тук-там с ръбести камъни от стара настилка. Никаква трудност за един добре подкован кон обаче, а Мат се беше погрижил за подковите на бръснача. Караше Пипс редом до Тюон, най-вече заради удоволствието да гледа усмивката й. Когато на Тюон й беше хубаво, забравяше за суровата разсъдли-вост и лицето й грейваше от искрена радост. Не че му беше лесно да я гледа, тъй като Селусия държеше дорчото си между двамата. Страхотна гувернантка беше тая русокоса жена и ако се съдеше по погледите, който му хвърляше, и тънките й усмивки, много й беше приятно от това, че го дразни.
Отначало бяха съвсем сами по пътя, освен по някоя селска кола, но скоро пред тях се появи калайджийски керван, дълга колона ярко боядисани лъскави фургони, които бавно се тътреха на юг. От двете им страни подтичваха грамадни кучета. Тези кучета бяха единствената защита, на която разчитаха Калайджиите. Водачът на първия фургон, яркочервена чудесия като палтата на Лука и нашарена с жълто и крещящо зеленикавожълто от покрива до колелетата, се надигна над капрата да погледне към Мат, след което си седна и каза нещо на жената до себе си, явно успокоен от присъствието на двете жени. Калайджиите по необходимост бяха предпазлив народ. Всички в кервана щяха да плеснат конете с камшиците и да побягнат от един мъж, стига да си помислят, че ги заплашва.
Когато фургоните взеха да ги подминават, Мат кимна на непознатия. Палтото с високата яка на мъжа беше зелено като колелетата на фургона му, а роклята на жена му беше на сини шарки, повечето — толкова ярки, че щяха да станат за всяка артистка от трупата. Сивоко-сият вдигна ръката си да махне…
А Тюон изведнъж обърна бръснача и препусна в галоп към дърветата, наметалото се развя на гърба й. Селусия мигновено свърна дорчото и я последва. Мат сграбчи шапката си да не хвръкне, обърна Пипс й препусна подире им. Откъм фургоните се разнесоха викове, но той не им обърна внимание. Цялото му внимание беше върху Тюон. Жалко, че не знаеше какво е намислила. Не и бягство, със сигурност. Сигурно просто искаше да го накара да си скубе косата и ако беше така, като нищо щеше да успее.
Скоро Пипс задмина дорчото и Селусия остана отзад да пляска коня си с юздите, но Тюон и бръсначът бяха напред и вече се катереха към хълмовете. Стреснати птичи ята излитаха изпод копитата на животните, диви гълъби и пъстрокафяви пъдпъдъци, понякога и настръхнали яребици. Оставаше само кобилата да се подплаши, и ето ти я бедата. И най-обученият кон може да се вдигне на задните си крака и да падне, щом изпод краката му изхвърчи птица. На всичко отгоре Тюон препускаше като луда, без изобщо да забавя, само завиваше, щом храстите пред нея се окажеха по-гъсти, и прескачаше изпопада-лите от бури дънери, все едно че знае какво има от другата им страна. Е, и той трябваше да препуска като луд, за да не изостане, макар да трепваше всеки път, щом Пипс прескочеше някой дънер. Някои бяха дебели колкото ръста му. Заби пети в хълбоците на коня да го подкара още по-бързо, макар да знаеше, че Пипс бяга по-бързо от всякога. Май прекалено добре беше избрал проклетия бръснач. И така — все нагоре и нагоре, през леса.
После Тюон спря толкова внезапно, колкото бе започнала лудия си галоп, на повече от миля встрани от пътя. Дърветата тук бяха стари и редки, черни борове, високи по четиридесет разтега, и грамадни дъбове, с клони, извити чак до земята и после пак нагоре — човек можеше да ги среже напреки и за маси, около които удобно да се настанят десетина души. Гъсти диви лози загръщаха полузаровени в земята канари, но почти нямаше трева и храсти, само дебел пласт гнила шума. Толкова големи дъбове убиваха със сянката си по-дребната растителност под себе си.
— Животното ти е по-добро, отколкото изглежда — каза глупачката и потупа кобилата по шията, щом Мат спря до нея. О, цялата беше самата невинност: просто една малка приятна езда, моля ви се. — Може би наистина имаш добро око. — Качулката й се беше смъкнала и късата й коса лъщеше като черна коприна. Мат едва потисна желанието да я погали.
— Да ме изгори дано, колко добро око съм имал — изръмжа той и нахлупи шапката си. Знаеше, че трябва да говори възпитано, но и с пила нямаше да може да остърже грубостта в гласа си. — Ти винаги ли яздиш като побъркана идиотка? Можеше да счупиш врата на тази Кобила още преди да си й дала име. Своя можеше да счупиш! Обещах да те върна у дома жива и здрава и смятам да направя точно това. Ако ще
