да се намерят. Или това, или ровеше из сандъците с дрехи да види дали има нещо за кърпене, за чистене или гладене. И винаги имаше, поне според него, макар че според Мат всичко си беше наред. Нерим, тъжният слуга на Талманес, често го придружаваше най-вече защото беше отегчен. Мат не можеше да разбере как човек може да е отегчен от това, че не върши никаква работа, но Нерим ръсеше непрекъснато тъжни коментари колко ли зле трябва да се чувства Талманес без него, въздишаше скръбно по пет пъти на ден как Талманес сигурно вече е дал мястото му на друг и беше готов да се сборичка с Лопин, ако се наложеше, за да може и той нещо да почисти или закърпи. Даже държеше да му отстъпят ред да намаже с вакса ботушите на Мат!
Ноал прескачаше да развърти величавите си истории, както и Олвер, да поиграе на „Змии и лисици“, когато не играеше с Тюон. Том също го навестяваше да поиграят на камъчета, както и да му разкаже клюките, събрани в градчетата и селата, като гладеше с кокалчетата на пръстите си дългия си бял мустак над по-пикантните историйки. Джюилин и той донасяше сведенията си, но той пък винаги водеше и Аматера. Бившата Панархеса на Тарабон беше достатъчно хубавичка, та Мат да схване защо ловецът на крадци се интересува от нея — с устнички само за целувки, и се беше вкопчила в ръката на Джюйлин, сякаш така можеше отчасти да отвърне на чувствата му, но големите й очи все зяпаха със страх фургона на Тюон дори когато всички бяха в шатрата на Мат, и единственото, което можеше да направи Джюйлин, бе да я задържи да не опре чело в земята, щом зърнеше Тюон или Селусия. Същото правеше с Егеанин, както и с Бетамин и Сета. Щом се сетеше, че Аматера е била да ковале само няколко месеца, на Мат кожицата му настръхваше. Не беше възможно Тюон наистина да се кани да го прави да’ковале, след като щеше да се омъжи за него. Нали?
Скоро им каза да престанат да му носят слухове за Ранд. Борбата с цветовете в главата му му струваше твърде много усилия, пък и я губеше толкова често, колкото я печелеше. Понякога всичко беше наред, но понякога зърваше Ранд и Мин и двамата като че ли вършеха нещо ужасно. Все едно, всъщност слуховете си бяха едни и същи. Прероденият Дракон умрял, убит от Айез Седай, от Аша’ман, от сеан-чанците, от още дузина други убийци. Не, не умрял, само се криел, събирал тайна армия и правел една или друга тъпотия, които варираха от село на село и обикновено — от хан в хан. Единственото ясно нещо беше, че Ранд вече не е в Кайриен и никой няма представа къде е. Прероденият Дракон беше изчезнал.
Странно колко много от тези фермери и селяци като че ли се тревожеха от това, тревожеха се точно колкото минаващите през села и градчета търговци, както и мъжете и жените, работещи за тях. Никой от тези хора не знаеше за Преродения Дракон повече, отколкото се разправяше в мълвата, която разнасяха, и все пак изчезването му ги плашеше. Том и Джюйлин го настояваха изрично, докато не ги накараше да спрат. Ако Прероденият Дракон беше мъртъв, какво щеше да прави светът? Този въпрос задаваха хората над ранна закуска или над късен ейл, и сигурно преди лягане даже. Мат можеше да им каже, че Ранд е жив — проклетите видения бяха изрични, — но съвсем друга Работа беше да им обясни как го е разбрал. Дори Том и Джюйлин като че ли не бяха много убедени в цветовете. Търговците и другите сигурно щяха да го помислят за луд. А ако повярваха, това щеше да предиз-Бика слухове за него самия. Отделно че сеанчанците със сигурност щяха да го погнат. Искаше само проклетите цветове да се разкарат от главата му.
Хората от трупата го гледаха странно, и нищо чудно. Най-напред уж беше избягал с Егеанин — Лейлвин, щом толкова държеше — а Домон уж й беше слугата, но сега тя се беше омъжила за Домон, а Мат съвсем го изхвърлиха от фургона. Някои от трупата като че ли смятаха, че си го е заслужил, след като задиря Тюон, но изненадващо много хора проявяваха съпричастие. Някои мъже мърмореха съчувствено за женското непостоянство — когато наоколо нямаше жени, — а някои неомъжени жени, въжеиграчки, акробатки и шивачки — почнаха да го гледат доста топло. Това сигурно щеше да му хареса, ако не мятаха влажните си погледи точно пред Тюон. Първия път, когато се случи това, Мат толкова се слиса, че очите му само дето не изхвърчаха. А на Тюон, изглежда, й се стори забавно, моля ви се! Май само така изглеждаше обаче. Трябва да си глупак, ако си мислиш, че знаеш какво се върти в главата на една жена просто защото на лицето й има усмивка.
Продължаваше да се храни с нея всеки обед, когато са спрели, и започна рано да идва за игрите с камъчета, тъй че тя и тогава трябваше да го храни. Истина в Светлината, почне ли една жена да те храни редовно — наполовина си я спечелил. Поне се хранеше с нея, когато го пуснеше във фургона. Една нощ завари резето пуснато и никакви приказки не успяха да убедят Селусия да отвори. Изглежда, някаква птица бе успяла да се напъха вътре през деня, явно някаква изключително лоша поличба, и двете трябваше да изкарат нощта в молитва и съзерцание, за да отпъдят въпросното зло. Май половината им живот минаваше според странните им суеверия. Тюон и Селусия имаха навика да правят странни знаци, ако видеха скъсана паяжина с паяка вътре, и после Тюон обясняваше толкова сериозно, сякаш наистина го вярваше, че ако почистиш паяжина, без преди това да си изгонил от нея паяка, със сигурност до месец някой твой близък щял да умре. Видеха ли ято птици да закръжи повече от веднъж, това предсказвало дъжд, или пък като прокараш пръст през мравешка колона, като преброиш за колко време мравките ще я опряват отново, предсказвало колко дни хубаво време оставали. Е, вярно, че имаше дъжд три дни след птиците — врани, и то притеснително много — но не беше никаква буря, само сив мокър ден.
— Селусия явно е сбъркала при броенето с мравките — каза Тюон, докато поставяше бялото камъче на игралното поле, изящно извила пръсти в дъга. Селусия, която надничаше над рамото й, в бяла блуза и раздвоени кафяви поли, кимна. Както обикновено, дори вътре си носеше шарф върху късата златиста коса, днес — от червено-златиста коприна. Тюон беше изцяло в синя коприна, горната половина — със странна кройка и покриваща бедрата й, а отдолу — раздвоени поли, толкова тесни, че по-скоро приличаха на широки панталони. Много време отделяше да даде точни указания на шивачките как точно иска да й се ушие и малко от ушитото приличаше на нещо, което Мат бе виждал досега. Подозираше, че повечето е по сеанчанска мода, макар да имаше и няколко рокли за езда, скроени тъй, че да не предизвикват коментар, щом излезеше навън. Дъждът тихо трополеше по покрива на фургона. — Явно това, което ни показаха птиците, е било променено от мравките. Никак не е просто, Играчко. Трябва да ги научиш тези неща. Не искам да останеш невежа.
Мат кимна, все едно че в това изобщо имаше някакъв смисъл, и постави черното си камъче. И тя наричаше неговата тревога при появата на врани и гарвани „суеверие“? Но сред жени е полезно да знае човек кога да си държи езика зад зъбите. Сред мъже — също, но с жените — повече. С мъж поне можеш да си сигурен кое може да го накара да кипне.
Говоренето с нея можеше да е опасно и в други отношения.
— Какво знаеш за Преродения Дракон? — попита го тя една вечер.
Мат се задави с глътката вино и завирхилите се цветове се разсипаха в пристъп на кашлица. Виното си беше почти оцет, но напоследък дори на Нерим му беше трудно да намира добро вино.
— Ами, той е Прероденият Дракон — отвърна Мат, след като кашлицата му мина, и изтри уста. За миг видя Ранд да яде на някаква голяма маса. — Какво друго има да се знае? — Селусия изискано му допълни чашата.
— Много, Играчко. Първо, той трябва да коленичи пред Кристалния трон преди Тармон Гай-дон. Пророчествата са ясни по това, но аз така и не можах да науча къде е той. А още по-спешно е, ако е изсвирил с Рога на Валийр, както подозирам.
— Рогът на Валийр ли? — отвърна той немощно. Какво казвали пророчествата? — Значи е намерен?
— Щом е изсвирил, значи трябва да е намерен, нали? — сухо каза Тюон. — Донесенията от мястото, където са изсвирили с него, Фалме, са много обезпокоителни. Много. Да се опази този, който е изсвирил с Рога, все едно мъж или жена, може да е точно толкова важно, колкото да се опази самият Прероден Дракон. Ще си изиграеш ли камъчето, или не, Играчко?
Изигра си камъчето, но беше толкова стъписан, че цветовете се завихриха и угаснаха, без да се слеят в образ. Всъщност едва успя да измъкне равенство от уж спечелена позиция.
— Много слабо игра към края — промърмори Тюон, като огледа замислено игралното табло, разделено вече поравно между властта на черните и на белите камъчета. Почти я виждаше как се мъчи да осмисли това, което си казаха, когато започна да играе слабо. Да си говори човек с нея бе все едно да вървиш по ронеща се издатина над стръмна пропаст. Една погрешна стъпка и Мат Каутон щеше да е мъртъв като ланско овнешко. Само че трябваше да стъпва по тази издатина. Нямаше никакъв избор. О, харесваше му, в известен смисъл. Колкото по-дълго прекарваше с нея, толкова повече възможност да запечата в ума си това
