камбани и да почне да лее дракони. — Това, че избегна името на Ранд, не попречи на цветовете да се завихрят в главата му и за един миг да се оформят в Ранд — този път съвсем облечен, слава на Светлината — говореше си с Лоиал на светлината на лампа в някаква облицована с дърво стая. Имаше и други хора, но образът се фокусира върху Ранд и се стопи много бързо, тъй че Мат не можа да разбере кои са там. Съвсем сигурен беше, че видя точно това, което ставаше в същия миг, колкото и да изглеждаше невъзможно. Щеше да е добре да се види отново с Лоиал, но огън да го гори дано, трябваше да се намери начин тези проклети неща да не се мяркат в главата му! — А ако той не се заинтересува… — Цветовете отново се появиха, но Мат се заинати и те се стопиха. — Лично мога да платя за стотици. Добре де, за много.
Бандата щеше да приключи в битка със сеанчанците, а най-вероятно и с тролоци също така. И той щеше да е там, когато се случеше. Нямаше измъкване от това. Колкото и да се опитваше да го избегне, проклетото тавиренско усукване щеше да го набута точно в средата. Затова беше готов да сипе колкото злато има като вода, стига това да му помогнеше да избие враговете си, преди да са се доближили достатъчно, че да му надупчат кожата.
Алудра килна глава на една страна и нацупи устните си — бяха като розови пъпчици.
— Че кой е този човек с такава власт?
— Ще трябва да си остане тайна между нас. Знаят го Том и Джюй-лин, и Егеанин и Домон, и Айез Седай, Теслин и Джолайн поне, и Ванин и Червените ръце, но никой друг и искам да си остане така. — Кръв и кървава пепел, твърде много хора го знаеха вече. Изчака тя да кимне и каза: — Прероденият Дракон. — Цветовете се завихриха и колкото и да се бореше с тях, за миг отново се превърнаха в Ранд и Лоиал. Нямаше да е толкова лесно, колкото си мислеше.
— Познаваш Преродения Дракон? — промълви тя невярващо.
— Отраснахме в едно и също село — изръмжа той; мъчеше се да надвие цветовете. Само дето не се сляха, преди да изчезнат. — Ако не ми вярваш, питай Теслин и Джолайн. Питай Том. Но не го раздухвай пред никой друг. Не забравяй, тайна е.
— Гилдията беше целият ми живот от малко момиче. — Тя драсна една от клечките по кутийката и тя взе, че пламна! Миришеше на сяра. — Драконите са животът ми сега. Драконите и отмъщението на сеанчанците. — Алудра се наведе и поднесе пламъчето до дългия фитил, показващ се изпод платното. Щом фитилът прихвана, тръсна клечката да угаси пламъка и я пусна на земята. — Мисля, че ти вярвам. — Протегна му ръка. — Като си тръгнеш, ще дойда с теб. И ще ми помогнеш да си направя драконите.
За миг, щом поклати глава, беше сигурен, че заровете спряха, но след едно тупване на сърцето затрополяха отново. Трябваше да е било въображението му. В края на краищата това споразумение с Алудра можеше да помогне на Бандата, а покрай нея и на Мат Каутон да остане жив, но едва ли можеше да се нарече съдбоносно. Все пак му предстоеше да участва в онези битки, а както и да го мислиш, колкото и да са обучени хората ти, късметът също играе ролята си, добър или лош, дори за него. Тези дракони нямаше да го променят. Но толкова ли шумно тропаха заровете? Едва ли, но можеше ли да е сигурен? А и никога досега не се бяха забавяли, без да спрат. Трябваше да е въображението му.
Иззад ограждението последва глух тътен и над платнената стена блъвна лютив дим. След няколко мига нощното цвете разцъфна в мрака над Брод Руниен — огромно кълбо от червени и зелени искри. Същата нощ разцъфваше отново и отново в сънищата му, както и в много нощи след това, но там разцъфваше сред щурмуващи конници и стена от връхлитащи пики, раздираше плът, както беше видял веднъж камък да се разхвърча на парчета от фоейрверк. В сънищата си се мъчеше да ги пипне, опитваше се да ги спре, ала те се изсипваха в несекващи потоци над стотици бойни полета. В сънищата си Мат пла-чаше заради смъртта и разрухата. И му се струваше понякога, че тро-поленето на заровете в главата му звучи като смях. Не неговият смях. Смехът на Тъмния.
На другата заран, щом слънцето се извиси в безоблачното небе, той седна на стъпалата на зеления си фургон и грижливо задялка с остър нож пръта за лъка — с това нещо човек трябваше да внимава, да е почти деликатен; само едно небрежно рязване можеше да развали цялата работа. По едно време излязоха Егеанин и Домон. Странно, като че ли се бяха облекли много грижливо, в най-хубавите си дрехи. Синеоката сеанчанка си беше облякла светлозелена рокля, тежко извезана на ситни бели и жълти цветчета от високото деколте и надолу по ръкавите, а шалът на цветя придържаше на място дългата й черна перука- Домон, който определено изглеждаше нелепо с много късата си коса и иллианската си брада, от която горната му устна оставаше оголена, беше изчеткал изтърканото си кафяво палто толкова, че наистина до- някъде приличаше на чисто. Шмугнаха се покрай него и забързаха нанякъде, и той повече не помисли за тях, докато не се върнаха след около час, за да му съобщят, че са били в селото и са накарали Майка Дарвейл да ги венчае.
Мат не можа да се сдържи да не зяпне. Строгото лице и острият поглед на Егеанин достатъчно добре издаваха нрава й. Какво можеше да е накарало Домон да се венчае за тази жена? Все едно да се венчаеш за мечка. Щом се усети, че иллианецът започва да го гледа гневно, Мат припряно скочи и се поклони над пръта за лъка.
— Поздравления, господин Домон. Поздравления, госпожо Домон. Светлината дано ви освети и двамата. — Какво друго да каже?
Домон обаче продължи да го гледа с яд, сякаш бе прочел мислите му, а Егеанин изсумтя.
— Името ми е Лейлвин Безморска, Каутон — изсумтя тя. — Това име ми е дадено и с това име ще умра. И си е добро име, след като ми помогна да стигна до решението, което трябваше да взема още преди няколко недели. — Намръщи се и погледна накриво Домон. — Разбираш защо не можех да приема твоето име, нали, Бейл?
— Не, миличко — отвърна нежно Домон и отпусна широката си длан на рамото й. — Но ще те взема с всяко име, стига да си моя жена. Казах ти го.
Тя се усмихна и сложи ръка върху неговата, а той също се заус-михва. Светлина, прилошаваше му от тези двамата. Ако венчилото караше човек да се усмихва като сироп за сън… А, не и Мат Каутон. Можеше да е почти венчан, но Мат Каутон никога нямаше да почне да се държи като смахнат.
Та така се стигна до не много голямата, нашарена със зелено шатра на двамата мършави домански братя, които лапаха огън и гълтаха саби. Дори Том признаваше, че Балат и Абар са добри. Имаха си много приятели сред останалите в трупата, тъй че не им беше трудно да си намерят места за спане, но тая шатра му излезе колкото цял фургон! Всеки знаеше, че разполага със злато, което да пилее, а двамата завъз- дишаха ужасно, че трябвало да се откажат от уютния си дом, когато се опита да се попазари с тях. Да, но младоженецът и невястата трябваше да си останат насаме, а и той с радост бе готов да им помогне, поне за Да не ги вижда как се гледат с влажни очи като смахнати. Пък и му беше омръзнало да се редува да спи на пода. В шатрата поне си имаше нар през нощта — можеше да е тесен и твърд, но все пак беше по-мек от дъските на пода — а и след като беше сам, имаше повече място, отколкото във фургона, дори след като си премести дрехите, прибрани в двата обковани с месинг сандъка. И свой умивалник даже си имаше, стол с гръб, който не беше съвсем разклатен, грубо трикрако столче и маса, достатъчно голяма, за да се поберат на нея чиния, чаша и две прилични месингови лампи. Сандъка със златото го остави в зеления фургон. Само сляп глупак щеше да се опита да ограби Домон. Само луд щеше да се опита да ограби Егеанин — е, Лейлвин, щом толкова държеше, макар да бе сигурен, че рано или късно ще се вразуми. След първата нощ, прекарана близо до фургона на Айез Седай и лисичата глава, която го смразяваше половината нощ, нареди да му вдигнат шатрата срещу фургона на Тюон, като се погрижи Червените да почнат, преди някой друг да е заел мястото.
— Вече за мой пазач ли се слагаш, Играчко? — хладно попита Тюон, щом видя шатрата му.
— Не — отвърна Мат. — Просто се надявам да те виждам по-честичко. — Беше си самата истина на Светлината — е, отчасти и за да се махне от Айез Седай, но и другото си беше вярно — но Тюон зашава с пръсти на Селусия и двете се запревиваха от смях, преди да се съвземат и да се приберат в избелелия пурпурен фургон с достойнството накралска процесия. Жени!
Рядко оставаше сам в шатрата си. След смъртта на Нейлсийн беше взел за личен слуга Лопин и трътлестият тайренец с тъпото лице и брада, стигаща до гърдите му, все надничаше през платнището да сведе плешивата си глава и да попита какво ще благоволи „милорд“ да хапне на следващото ядене и дали „милорд“ ще благоволи вино или чай, или пък сухи фурми, с които незнайно как се беше сдобил отнякъде. Лопин беше страшно суетен в дарбата си да намира деликатеси там, където като че ли изобщо не можеше
